Макар и вероятно да не ви се струва така, 2017 г. приключи съвсем наскоро и времето на равносметките още не е свършило, особено предвид изненадващо дългите интервали между международната или щатската премиера на даден филм и неговото разпространение в България… ако изобщо има такова. След година, която поне във филмово отношение за някои от нас се оказа „абсолютна боза“, а за други – „огромна“, екипът ни се поизтупа, отказа се да чака да види Lady Bird по родните екрани и за втора поредна година (трета, ако броим онова за Оскарите) се организира да ви представи любимите си филми от изминалите 12 (или, в някои случаи, 15+) месеца. Всеки от нас изброи по максимум пет от любимите си филми за, условно казано, изминалата година, а по-долу можете да видите изборите ни, започвайки от тези, които са се харесали на най-много от авторите в списанието. Селекцията този път е някак по-еклектична от предишната, с което се надяваме всеки от читателите ни да си хареса нещо и да не ни ругае много в коментарите колко непропорционално много внимание сме обърнали на, примерно, детските филм. Май никакво.

Приятно четене!

Intery

Блейд Рънър 2049

Roland

Любим още и на Vivian, Civis sum, Intery, Random и Moridin

Блейд Рънър 2049 беше филмът на 2017 г. За човек, откърмен с научна фантастика, фактът, че такава лента изобщо беше направена и пусната на голям екран, сам по себе си го прави събитие – чиста фантастика, посветена не на екшън или конкретна технология, а на хуманизъм и светостроене. Вилньов прегърна шедьовъра на Ридли Скот от 1982 г. и вместо да го имитира, надгради върху него и го превърна в нещо едновременно разпознаваемо като Blade Runner, но и видимо ново, най-вече посредством задушаващата атмосфера на разпадащия се свят около героите. Докато измислената 2019 година беше мрачна и потопена в смог и облаци, а сградите бълваха пламъци като демоничен декор на митологична театрална драма, то бъдещето на този свят е екологичен колапс, в който сивотата не е артистичен избор, а единственият вариант, останал на човечество, давещо се в конструкциите, които е трябвало да издигне между себе си и унищожената от него природа.

Другата голяма сила на Блейд Рънър 2049 беше смелият избор на Вилньов да избегне отговора на Големия Въпрос за човечността на Декард. Мистерията, която множеството различни версии на първия филм подклаждат в противоположни посоки, с която повечето зрители са отраснали (въпросът дали той е човек, или репликант, е буквално по-стар от повечето членове на екипа на списанието), просто нямаше как да има удовлетворителен отговор – той или е човек, или репликант, ала и двете версии биха били незадоволителни след емоционалния и психологически багаж, върху който е изграден самият въпрос. Така че вместо да даде незадоволителен отговор, Вилньов избра да промени въпроса и да размие границите между хора и репликанти по начин, който прави въпроса за Декард маловажен в контекста на новата лента.

Блейд Рънър 2049 мигновено се превърна в един от любимите ми филми. Техническото майсторство, заложено в направата му, травмиращо добрата актьорска игра, изключителният музикален съпровод и, разбира се, великолепната режисура – всеки аспект от творението на Вилньов е артистично постижение, каквото не сме виждали от много години, и доказателство, че един от великите фантасти на нашето поколение е не писател, а режисьор. Нямам търпение най-накрая да му дадат зелена светлина за Dune…

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.

Три билборда извън града

Intery

Любим още и на Random, Vivian, и Roland

В Три билборда извън града главната героиня (изиграна от заслужено обралата всички награди Франсис Макдорманд) се опитва да застави местната полиция да разреши изнасилването и убийството на дъщеря ѝ. Един от героите е болен от рак. Друг пребива жена си. Нищо от тези неща не е тривиализирано, и същевременно филмът някак си е и ужасно смешна комедия, от тези, които те разсмиват с глас.

Надали понастоящем има творящ автор на черни комедии, който да е по-известен от Мартин Макдона. Три билборда извън града неминуемо бива сравняван с предишните му два филма – В Брюж и Седемте психопата, и този път сравнението определено е в полза на най-новия му филм. Макдона е станал още по-добър в това да разглежда сериозни морални въпроси по характерен само за него начин. Персонажите му са станали дори по-многопластови, по-сиви, по-трудни за съдене и по-лесни за съчувствие.

Взаимодействието между тях е разказано с един тип хумор, който е едновременно разнообразен в рамките на сценария и ужасно различен от хумора на горе-долу всички други комедии. В настоящето ни множество шеги се основават върху преобръщане на така наречената политическа коректност, най-вече във формата „казваме нещо политически некоректно и понеже се гаврим с тези норми, това е смешно“. Подходът на Макдона често кръжи около политкоректността, но винаги е на различна плоскост, в която под прицел са не малцинствата, жените или дори либералите, а неразбирането или неуспешното усвояване на нормите и идеите зад тях. Резултатът е хумор, който те жегва, но и те сближава с колективното човечество, състоящо се от провалящи се на всяка крачка хора, които въпреки това не спират да се опитват.

Непременно трябва да бъдат споменати и актьорските изпълнения. Персонажите тук ти стават толкова близки, че се чувстваш сякаш си ги гледал в 4 сезона по 22 епизода, а не в един-единствен двучасов филм. Заслугата не е само на режисурата и сценария, колкото и да са великолепни (особено в сцените, в които изграждат атмосфера на страх), но и на целия актьорски състав, начело с Макдорманд и Сам Рокуел. И двамата имат множество други силни роли, и тези са поредните, в които изглеждат сякаш не играят.

Три билборда извън града не е нито простичък, нито лек филм. Разказана по друг начин, историята му би била от онези нарочно смазващи те сюжети, които да се чудиш защо си причиняваш. Разказана от Макдона, те разтриса, разсмива и оставя по-малко апатичен към разнообразните форми на човешкото страдание.

То

Civis sum

Любим още и на Moridin и Roland

Лесно се правят кофти филми по книги на любимия ми Стивън Кинг. В това отношение новият То на Андрес Мускети прескача трапа и солидно се приземява в категория „посредствено добър“. За разлика от едноименния роман и първата му екранизация (от 1990 г., с култовия Тим Къри в ролята на Пениуайз ), децата в То се срещат със злото в края на 1980-те години. Времевият период е добра възможност за много забавна осемдесетарска носталгия – аркадни игри като Street Fighter, класики като Кошмари на Елм Стрийт; ключове, окачени с връв на шията.

Част от силата на То са именно такива кадри, красиви като фотографии. Много е добра играта с цветовете и детайлите – сцените бързо превключват от създаване на усещане за лежерно лятно безвремие, към изблици на ужас из потайните кътчета на Дери, Мейн. Допадна ми динамиката в „Клуба на загубеняците“. Младите актьори уверено влизат в обувките на Ричи, Стан, Бевърли, Бил, Майк, Бен и Еди. Усетих част от духа на книгата в приятелството, хумора, първата любов, битките с местните побойници, както и, разбира се, в сблъсъка им със архзлото, свило гнездо дълбоко под градчето им.

Минусите са свързани със спецификите на романите на Кинг –  те са феерия от микросюжети, психологизъм и невероятна игра със словото, които трудно се предават в два кино часа. Мускети се опитва да щрихова То, наблягайки на няколко ключови елемента от романа, и донякъде успява – дори останах изненадан колко ми харесват моментите в изоставената къща, както и нововъведения като „дамата“ с флейтата, която ми изкара ангелите. Цялото, което оформят тези „щрихи“ обаче, просто не е достатъчно близо до усещането в литературния първообраз, а само по себе си дава един нелош, но в никакъв случай феноменално добър хорър. Бил Скарсгард се справя прилично с ролята на Пениуайз и това наистина е всичко, което мога да кажа за изпълнението. Самият ужас разчита по-скоро на jump scares, а не психологическия терор на Кинг. Звуковото оформление като цяло е добро, макар част от темите да не влизат плавно, а рязко нахлуват, за да „украсят“ даден кадър („Ню Кидс он дъ Блок“ форевър). Хора, които не са чели романа, няма да доловят скрития смисъл на доста сцени, а човек, запознат с произведението, тъй щото да разбере „намигването“, ги усеща някак повърхностни.

При все изброените кусури, То ми допадна и бих препоръчал да му дадете шанс. Втората част, която най-вероятно ще проследи историята на вече порасналите „Загубеняци“ и битката им с Пениуайз, се очаква през септември 2019 г.

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.

Дюнкерк

Random

Любим още и на Vivian, Civis sum и Ordo Malleus

Дюнкерк на Кристофър Нолан, може би заедно с Блейд Рънър 2049, беше кино-преживяването на годината. Филм, в който съдържанието, формата, функцията, физичeското присъствие в салона, всичко, са вплетени неотделимо в едно цяло. Анализът е труден за нетренираното око, дори за него вероятно е труден по време на първото гледане. Незатихващо темпо, което обаче тонално е разслоено майсторски – благодарение на камерата, музиката, железния актьорски ансамбъл, редуването на действията.

Дюнкерк действително успява да бъде хем филм за войната, хем не. В него няма високи мисли за човечеството, за безсмислието на насилието, няма опит за сюжетност. Но не е ли именно това по-смисленият начин да опишеш войната: през гледната точка на човечетата, които са се озовали в търбуха на нещо гигантско, над-човешко и безмилостно, лишено от логика, абсолютно неподатливо на разказваческите инструменти? Няма опит за осмисляне на това чудовище, няма рефлексия, но не минава и кадър, който да не изстисква от теб силна реакция на съпреживяване – и то не артистично и опосредствано, прекарано през символика или някаква модернистка техника, а такова, което директно се хваща за най-първичните инстинкти. Споменът за Дюнкерк е повече физически, отколкото рационален, вероятно каквито са и спомените на участниците в историческото събитие.

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.

Призови ме с твоето име

Intery

Любим още и на Roland

Призови ме с твоето име е идеализираният ескейпизъм, от който всички имаме нужда.

Режисьорът, Лука Гуаданино, и тук, както и в Голямото плискане (A Bigger Splash) има таланта да създава пространства отвъд времето, в които красиви (и богати) хора водят бохемски живот, а ти си щастлив да ги наблюдаваш през кино стената, колкото и да ти е ясно, че никога няма да се плацикаш из минатите сякаш през инстаграм филтър плажове на Италия.

На този фон в Призови ме с твоето име се развива една любовна история между двама мъже: Оливър (Арми Хамър), американски докторант, който посещава професора си по археология в Италия за лятото, и Елио (Тимъти Шаламе), юноша и син на професора.

Толкова е прекрасно да гледаш филм за ЛГБТ хора, в който никой не умира и няма болни; никой не е жертва на престъпления от омраза и никой не бива изхвърлен от семейството или работното си място. Проблемите на героите тук са само някакви си дълбоки емоционални сътресения, болезнен копнеж, недоизраснала младост и трудното за постигане разкриване на чувства, без да се излиза от границите на „правдоподобното опровержение“, че изпитваш подобни чувства.

Няма аспект на този филм, който да не е изпипан – от актьорските изпълнения и кинематографията до музиката и диалозите. Събрани заедно, те образуват една атмосферична цялост, от която да не ти се иска да излизаш. Но всъщност колкото повече мислиш за нея, толкова повече започваш да забелязваш специфичните ѝ недостатъци – като ежедневието на прислугата на богатото семейство, или отношението на главните герои към жените. Така Призови ме с твоето име се оказва повече от всяка категория, в която се опитваш да го поставиш, защото има да каже разни неща по много различни теми, често съвсем ненатрапчиво.

И би се радвал да ти ги каже, докато пиете лимонада и си топите краката в топли каменни басейни насред следобедното слънце.

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.

Пазители на галактиката 2

AlDim

Любим още и на Dr. Horrible

Първият Пазители на галактиката беше доста необичаен за новата вълна Марвел филми, която ни залива с променлив успех вече години наред. Оригиналният комикс беше сравнително неизвестен, хуморът беше основен елемент, вместо вкаран насила за разсейване на зрителите, визията беше цветна и забавна, а музиката не беше едвам забележим фон, ами напротив – беше вързана перфектно с екшъна и историята. Или с други думи – Пазители беше изключително „комиксов“ в най-добрия смисъл на думата и имаше свой собствен, уникален характер. Публиката реагира толкова добре на този нов подход, че сега дори някои от позакъсалите франчайзи на Марвел се опитват да му подражават (*кхъ* Тор: Рагнарок *кхъ*), наблягайки повече на комедията.

Пазители на галактиката 2 не се опитва да ни даде просто „още от същото“ и всъщност има доста нетрадиционна структура, която набляга повече на самите персонажи, отколкото на централната история. В първия филм Питър „Starlord” Куил (Крис Прат), една от дъщерите на Танос – Гамора (Зои Салдана), Дракс (Дейв Батиста), Груут (Вин Дизел) и Рокет (Брадли Куупър) се срещат за първи път, та повечето от тях не получават особено развитие, а злодеят, Ронан, присъства най-вече за да има някакъв посредственяк, с когото дружинката да се справи. Този път Питър бива посетен от мистериозния си космически баща (изигран от страхотния, както винаги, Кърт Ръсел), докато Пазителите бягат от раса златнокожи сноби. Междувременно Рокет се опитва да спре да мрази света и себе си, а Гамора трябва да се оправя с буйстващата си сестра, Небюла. Най-добрата драматична роля обаче е тази на Йонду (Майкъл Рукър), космическият пират, който отвлича Питър в началото на Пазители на галактиката vol. 1.

В предишния филм Питър беше основния двигател на хумора, но вследствие на леката драмичка около миналото и баща му, този път е ред на Дракс да блесне в това отношение. Батиста не се справя просто добре, той е като роден да ръси нон-стоп майтапи. Няма и едничка негова реплика, на която човек да не се изсмее, а диалозите му с една от новите героини – Мантис (Пом Клементиев) – са гениални от-до. След събитията в първата част, огромното хуманоидно дърво Груут е малко хуманоидно дръвче, но продължава да забавлява с единствената фраза, която може да казва: „Аз съм Груут“.

Основната слабост на Пазители на галактиката 2 е леката разхвърленост на сценария. Златните сноби се появяват няколко пъти, без да има особена нужда от това, и доста бързо се изчерпват откъм хумористичен потенциал, а развитието на някои от персонажите е по-скоро изсмукано от пръстите.

Въпреки леките си недостатъци обаче, Пазители на галактиката 2 е най-добрият комиксов филм за тази година, наред с Логан, и оправдава високите очаквания след страхотната първа част. Чудесната комбинация от хумор и житейски неволи, интересният главен злодей и все така страхотните музика и визия ме карат да очаквам с огромно нетърпение включването на Пазителите в Отмъстителите: Война без край, както и третия филм само за тях, който трябва да излезе след две години.

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.

Логан

Moridin

Любим още и на AlDim

Както наскоро обсъждахме и в ShadowDance форума, комиксовите филми отдавна имат нужда от черна овца, в униформеното поле от високобюджетни блокбъстъри, дотук разведрявани основно от разни хуморески като Дедпул, последния Тор и тям подобни. Нещо, неясно какво, което малко от малко да покаже някакъв по-радикално различен разговор за супергероите.

Логан, лебедовата песен на неповторимия Хю Джакман във франчайза, е точно този филм. Мутантите са пред изчезване. Хората ги мразят и гонят. Професор Х е с единия крак в сивите мъгли на деменцията и пристъпите му са унищожителни за всички наоколо. Логан преживява някак, опитвайки се да измъкне стария си приятел и благодател, но всъщност няма, няма накъде. Цари отчаяние, разруха, самота, кръв, студ и борови гори. Ако има надежда за нещо, тя е на най-неприятното място – в мъничката Лора, един истински Росомах, която ръмжи и не иска нищо от живота.

Това, което отличава Логан, не е толкова историята, смъртите или трудните ситуации – такива има в изобилие из супергеройството. Повече е тонът, повече е изразното средство, повече е цялата тази сгурия от депресия, която е отвътре в героите, а не само около тях във вид на препятствия за преодоляване. Оголената емоция, фокусът върху първичното оцеляване, върху семплото и вечното в отношенията между хората – не в историята и не в израстването, а в погледите, в музиката, в камерата – това е, което прави от този филм нещо поне донякъде различно. И се надявам да няма други като него, за да потвърдят уникалността на тази лента, за която Патрик Стюарт, който също обяви оттеглянето си след филма, каза така: „I realized there will never be a better, a more perfect, a more sensitive, emotional, and beautiful…“. Допълнете сами. Но не пропускайте Логан.

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.

Войната на планетата на маймуните

Dr. Horrible

Любим още и на Moridin

Войната на планетата на маймуните е третият от новите филми от популярната поредица и се явява директно продължение Възходът и Зората на планетата на маймуните.

Нали знаете как някои поредици се разтягат до безкрайност и непрекъснато правят нови и нови части, докато накрая не се оказват напълно лишени от каквато и да било художествена стойност? Е, Планетата на маймуните определено не е в такъв етап (макар да го беше достигнала през 2001 г., когато копаеше дъното с помощта на Марк Уолбърг). Възходът представи едно общо взето прилично начало, Зората направи достоен за уважение опит за Шекспирова епика с великолепно психологизиране на персонажите, а Войната обедини най-добрите елементи на двата си предшественика и успя да се оформи като едно въздействащо, сложно и многопластово произведение на изкуството, напълно достойно да се нареди до романа на Пиер Бул и оригиналната му екранизация от 1968 г.

Войната на планетата на маймуните, подобно на Зората, който също беше режисиран от Мат Рийвс, е това, което блокбъстърите все по-рядко си позволяват да бъдат – качествена и многопластова сериозна драма, която хем може да удовлетвори по-снобарски настроените зрители, хем е достатъчно достъпна, че да може да бъде осъзната и почувствана и от по-непретенциозна публика.

Във визуално отношение филмът е чисто и просто съвършен – от величествените природни картини до прекрасно анимираните човекоподобни, всичко във Войната е просто невероятно. Сюжетът е стегнат и интересен и макар на няколко пъти напълно да преобръща посоката си, все пак стъпва уверено и може да се следи лесно. И този път това, което движи историята, са персонажите, които само с няколко реда диалог успяват да бъдат пълнокръвни и интригуващи. Анди Съркис е все така перфектен в ролята на Цезар, а Мат Рийвс успява да се възползва отлично от комбинацията между чудовищния талант на главния си актьор и всички възможности, които предоставят съвременните технологии.

Филмът е изпълнен с препратки както към романа на Бул, така и към старата екранизация от 1968 г. Понякога те са по-скрити, друг път – по-очевидни, но абсолютно винаги са изключително добре поднесени. Имаше поне няколко момента, които накараха гърлото ми да пресъхне от носталгия и събудиха в мен желанието веднага да препрочета книгата и да изгледам стария филм.

Освен това ме изненада начинът, по който Войната избра да представи двете воюващи страни. Не очаквах да направят нещата точно така, но, гледайки в ретроспекция, не трябваше да съм изненадан. Все пак Мат Рийвс вече доказа, че борави отлично с философската проблематика на поредицата. А Планетата на маймуните никога не е било история за това как разумните маймуни успяват да избият хората и да завземат Земята. Това е история за това как хората, погълнати от своята гордост и честолюбие, се самоунищожават чрез безкрайни вътрешни войни и оставят планетата на един по-добър вид.

Атомна блондинка

AlDim

Любим още и на Claymore

След като огромният режисьорски талант на започналите като каскадьори Чад Стахелски и Дейвид Лайк стана обществено достояние благодарение на Джон Уик, на двамата въобще не им e трудно да си намират работа последните три години. През 2017 г. Стахелски пусна страхотния Джон Уик 2 и в момента работи по още четири обещаващи проекта, а Лайк седна на режисьорския стол на Атомна блондинка и дългоочаквания Дедпул 2, който ще излезе през 2018 г.

Атомна блондинка е класически шпионски екшън-трилър, развиващ се в края на Студената война. Коравата блондинка, Лорейн Броутън (Чарлийз Терон), е пратена от MI6 в Берлин, за да разследва убийството на британски агент и да разкрие двойния агент Сачел. Лорейн се среща с колоритни персонажи като лудичкия главен шпионин на британците, Дейвид Пърсивал (Джеймс Макавой), нежната представителка на френските служби Делфин Лазал (София Бутела), банда източногермански пънкари, предвождани от Меркел (Бил Скарсгард) и цяла сган съветски мутри.

Историята е достатъчно интригуваща и крие не една или две изненади, но основната сила на филма, както може да се очаква от творение на Лайк, са екшън сцените. Те не са толкова многобройни, колкото тези в Джон Уик, и Терон не успява да докара физическото присъствие на Киану Рийвс, но имат свой собствен стил и наблягат на бруталния реализъм. Повечето са направени със страхотно око за позициониране на камерата и с изключително дълги шотове, пълни с енергия и впечатляваща хореография. Човек действително може да повярва, че Атомната блондинка е способна на показаните каскади, въпреки количествата бабаити, които ѝ се нахвърлят. Тя не размята ритници и юмруци неуморно като Наташа Романов на Марвел. Във всеки момент от кървавите и жестоки схватки тя трябва да се бори за живота си срещу физически по-силни и издръжливи опоненти и на моменти оцелява единствено заради находчивостта си и несломимата си воля за живот.

Атомна блондинка е далеч от перфектен. Темпото на моменти се влачи излишно, британският акцент на Терон е доста слаб и мистерията е приятна, но не и разтърсваща. Обаче филмът притежава невероятен заряд и страхотен визуален стил, който го издига далеч над нивото на средностатистическия шпионски екшън и го прави една от най-впечатляващите ленти за миналата година. След Лудия Макс: Пътят на яростта, Терон все повече се утвърждава като екшън звезда от най-висока класа и нямам търпение да видя следващите ѝ изяви в жанра.

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.

Бягай!

Amelia

Любим още и на Claymore

IMDb класифицира Бягай! като “хорър, мистерия, трилър” и той несъмнено оправдава тези жанрови определения. На пръв поглед става дума за типичен хорър, в който могат да се видят всичките шок клишета на жанра. Например, имаме стандартната музика, която нагнетява обстановката, стига до кресчендо, когато нещо безобидно-но-страшно-но-безобидно сепне главния герой, и след това спира внезапно. Историята също сме я виждали нееднократно – младеж без да иска попада на психопати, след което се бори за живота си до края на филма. Имаме и сюжетен обрат, за който са ни спуснати всякакви подсказки, така че безпроблемно да можем да го предскажем дълго преди финала, ако внимаваме. Кулминацията е някаква кървавица, в която се случват задължителните зрелищни и нелепи убийства с произволни вещи, намерени в стаята. Изобщо, по тези показатели, филмът успява да е приятен средностатистически хорър, който би зарадвал феновете на жанра с доста от нещата, които те намират за привлекателни.

Защо тогава ви занимавам с този филм в рубриката „ЛЮБИМИТЕ филми на Шадоуденс“? Защо народът се изби да го гледа (Бягай! изкара над 250 млн долара, при бюджет от 4.5 млн)? Защо Академията, която рядко се занимава с хоръри, го номинира за цели 4 Оскара и то все в т.нар. „важни“ категории?

Не гарантирам, че мога да отговоря на последните два въпроса, но относно първия: аз лично харесах много Бягай!, защото той успя да ме изненада и да ми предложи почивка от деривативните холивудски блокбъстъри, за направата на които вероятно някъде вече е публикувано уравнение. Да, наясно съм, че това обяснение противоречи на описанието ми на филма като клиширан, но приятен хорър. Защото хорър компонентът тук е просто средство, с което се прави една от най-въздействащите социални критики на расизма в САЩ, които съм виждала някога. И то на форми на расизма, които остават пренебрегнати на фона например на очеизбождащото насилие, породено от двойния стандарт на полицията (имаме намигване и към полицейския двоен стандарт, де). Това е расизмът на бялото прогресивно общество, което би гласувало за Обама за трети път, ако той се беше кандидатирал за президент. На обществото, което гордо се бие в гърдите, че харесва чернокожите (до степен на сексуален фетиш понякога), но въпреки това основно иска да ги види като секси черни еманации на бялата култура, които ходят с шапки федора и ползват думи като „tattletale“ вместо „ratting out“. Отношението към този тип расизъм от страна на чернокожия режисьор Джордан Пийл става очевидно в сцените с тъмния, лишен от гравитация космос на „потъналото място“, където потъналият нещастник, отхвърлен и отчужден дори от т.нар си „бели съюзници“, може само да наблюдава бялата реалност отдалече, като на филм. Остава посланието: Бягай! е клиширан хорър, защото битието на чернокожото население в страната прилича на клиширан хорър.

Брилянтният Даниел Калуя изиграва сконфузното неудобство, което героят му Крис изпитва в лицето на слизест расизъм като показания ни в Бягай!, толкова добре, че и аз се почувствах неудобно. А борбата му с емоциите в сцената, в която е принуден да разкаже за починалата си майка, напълно си заслужава Оскар номинацията за Най-добър актьор. Останалият каст се справя чудесно с ролите си и допринася към цялостното усещане за клаустрофобия и нередност.

Като финал, едно от основните достойнства на Бягай! за мен е, че успява да представи проблемна тема, която често бива напълно съсипана в социалните мрежи от истериите на пропоненти и опоненти, по начин, който те кара да се замислиш преди да се засегнеш първосигнално, защото ти е писнало. А това в днешно време е фигура от висшия пилотаж и ми се ще да се случва по-често.

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.

Phantom Thread

Vivian

Пол Томас Андерсън и аз имаме трънлива връзка. Обикновено се случва така, че провъзгласените му за шедьоври творби са подминавани с повдигане на вежди от мен, а недотам възхваляваните му работи са все заглавия, които бих сложила в личния си топ 10 за съответната година. Phantom Thread изглежда съумява да пребори въпросната тенденция, тъй като по неведоми за мен пътища се сдоби с 6 номинация за Оскар, включително за най-добър филм.

За всеки, изгледал трейлъра, очакването да се натъкне на Мърчънт/Айввъри сорт брит филм е високо. Не се подвеждайте толкова лесно – Phantom Thread няма нищо общо с това. Той е остроумен, тъмен, понякога оперетен, често топъл и романтичен, удивително коварен, извънредно изненадващ и дори на моменти забавен. Точно когато сметнете, че сте вкарали филма в жанрова кутийка и знаете какви ще ги свърши Андерсън, лентата взима рязък завой и демонстрира, че ви води за носа.

Редом до Даниъл Дей-Люис, за когото се очаква да приключи филмовата си кариера с тази роля, може да се насладите на относително неизвестната Вики Крийпс. Стъписващо е да наблюдавате до каква степен Люис и Крийпс играят в хармония, сякаш изкусно танцуващи елегантен танц. Още по-стъписващо е и да установите, че героинята на Крийпс е един от най-завладяващите, силни и любопитни женски образи в киното за изминалите 20 години.

Очаквах готически романс, отдаващ почит на заглавия като Ребека на Хичкок. Получих нещо като нищо, което може да се очаква, и почти като нищо друго, което съм гледала в последно време. А какъв по-голям комплимент за филмово заглавие от това да е уникално?

Phantom Thread е красив филм, който започва като класически романс, но постепенно се разтваря в незабравима история. Ако търсите интересна продукция, то горещо го препоръчвам. Ако имате афинитет към хитроумни любовни истории, заглавието е задължително. Ако желаете да намерите алтернатива на лигав, блудкав филм за Св. Валентин, Phantom Thread тотално ще ви пасне.

BLAME!

Ordo Malleus

BLAME! е адаптация на популярната манга със същото име от Tsutomi Nihei, която носи логото на Netflix, ала си е японска до мозъка на костите – от режисьора Hiroyuki Seshita до студиото Polygon Pictures, отговорни за сериозна част от аниме каталога на компанията (Knights of Sidonia, Ajin, съвсем пресния Godzilla: Planet of the Monsters).

Причините да включа BLAME! в любимите си ленти за годината са две – феноменалната визия и плашещо добрия сетинг. Още в откриващите кадри CGI-ът на полигонци показва впечатляващи мускули и завиден детайл, а точно тук специфичният за студиото дизайн пасва като ръкавица на цялостната атмосфера на произведението. BLAME! е красив по един клинично студен начин, такива са цветовете му, такива са декорите му, такова е ако щете дори движението му – рязко, отсечено, на границата на естественото.

Не съм запознат с оригиналното произведение, доколкото разбрах филмът се явява нещо като спиноф и не следва историята на мангата, макар двете да споделят главен герой, ала светът на Tsutomi Nihei би накарал мнозина от нас да настръхнат. В далечното бъдеще човечеството отново става жертва на технологичния си напредък, ала в BLAME! катастрофата има изключително оригинално проявление – огромен, гигантски, безумен по мащаб Град, който непрекъснато се променя и разширява от машини Строители, чиято първоначална цел се е изгубила из кода на изкуствените им мозъци и се е изродила в непрекъснато надграждане на съществуващата мегаструктура. Във филма не става ясно, но от това, което четох за мангата, разбрах, че Градът отдавна е погълнал Земята и Луната, а е възможно границите му да се простират чак до… Юпитер.

Чудовищната, нехуманна същност на безкрайните коридори, стълбища и етажи, липсата на видима логика в подредбата и функцията им, скитащите роботи, едни от които не спират да „създават“, а други – да убиват, е най-запомнящата се черта на BLAME! В него малкото останали човешки общности са просто миниатюрни прашинки, чиито живот започва с търсенето на храна и свършва под ударите на Стражите. Място, лишено от истинска емоция, както е демонстрирано и посредством централния персонаж – Кили – който изглежда идва отникъде, отива наникъде и търси нещо, което може би не съществува. Мълчалив самотник с могъщо оръжие, чиито скитания го сблъскват с жителите на поредното човешко село на ръба на изтреблението. Сюжетът не е главозамайващ, но BLAME! не си поставя за цел да бъде напълно самостоятелна и независима творба. Очевидно ни е показано късче, просто една от историите на Града, която да ни запознае с неговата необятна, необхватна и античовешка природа. В това, успехът на BLAME! е безспорен.

Спайдър-мен: Завръщане у дома

Dr. Horrible

Спайдър-мен: Завръщане у дома беше филм, който най-чистосърдечно исках да намразя. Не мислех, че светът има нужда от поредната екранизация на този герой. Оригиналната трилогия на Сам Райми си остава достатъчно добра, а двата филма с Андрю Гарфийлд бяха по-достойни за съжаление от съдбата клета на Ромео и Жулиета. Да, Том Холанд беше отличен Спайдър-мен в петте си минути в Captain America: Civil War, но не смятах, че персонажът може да напълни цял филм. Освен това, като фен на комиксите, се дразнех, че Спайди получава трета версия и общо шести самостоятелен филм, а десетки великолепни комиксови образи не са се появявали на голям екран дори и за камео.

Но въпреки силната ми негативна нагласа, Спайдър-мен: Завръщане у дома успя да се превърне в един от най-прекрасните ми кино-спомени за 2017 г. И това се дължи на няколко фактора. От една страна, силно харесах модернизирането на персонажа. Доста от старите фенове бяха недоволни, че в новия филм отсъстват редица от най-знаковите елементи на Човека-паяк, че ги няма класическите пози и движения на Спайди. Аз приветствах това – всички тези елементи отдавна са ми втръснали със своята баналност. А филмът успя съвършено да преведе класическите истории на Спайдър-мен на езика на съвременните тийнейджъри и да представи едно страхотно изображение на тийнейджър-супергерой – именно нещото, което винаги е било самата сърцевина на образа на Питър Паркър. Няма да се уморя да повтарям, че когато поставяш в центъра на историята си типичен представител на поколение, обсебено от новите технологии, е някак страхотно да превърнеш костюма на Спайдър-мен в гигантски таблет с безкрайно количество опции и екстри, чиято употреба е съвсем реално пристрастяваща. Хареса ми колко категорично беше дефиниран образът на Питър, как героизмът му и цената на този героизъм бяха представени по много пълнокръвен начин. Хареса ми младата леля Мей, хареса ми опита за намаляване на дистанцията между нея и Питър. Хареса ми качествения злодей, изигран от Майкъл Кийтън.

Но основната движеща сила на този филм е не друг, а феноменалният Том Холанд. Това младо момче играе с толкова много желание и хъс, че всяка сцена с него действа зареждащо и ободряващо. Рядко се срещат актьори с толкова неопитомен ентусиазъм и аз съм истински щастлив, че Питър Паркър имаше късмета да бъде изигран точно от такъв актьор. Не ми пука колко десетки филма за Спайдър-мен ще правят тепърва – ако го играе Том Холанд, аз винаги ще съм в киносалона още на първата вечер.

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.

Джон Уик 2

AlDim

Първият Джон Уик беше една от най-прекрасните изненади на 2014 г. Режисьорският дебют на Чад Стахелски и Дейвид Лайк (доскоро известни основно като каскадьори) се появи отникъде и почти като на шега се превърна в един от най-култовите екшъни от последните няколко години. С комбинацията от изключително простичка история, интригуващ престъпен свят със странни вътрешни правила, и най-вече – невиждани досега престрелки, изиграни от триумфално завърналия се Киану Рийвс – двамата ни дадоха нещо наистина свежо в иначе застоялия екшън жанр.

След огромния успех на първия филм беше ясно, че ще видим продължение, но феновете се опасяваха, че оригиналът няма как да бъде надминат. Както видяхме тази година с посредственото продължение на Кингсмен, доста лесно е да се провалиш в такова начинание, ако не си съвсем наясно със силните страни на франчайза си. За щастие Джон Уик 2 е пълната противоположност. Чад Стахелски (този път Лайк не участва като ко-режисьор, защото мина към два други особено интригуващи проекта – Атомна блондинка и Дедпул 2) ни дава още от същото, но по-добро. Криминалният свят е развит и разширен. Историята все още е простичка, но за разлика от първата част има далеч повече нюанси. Екшън сцените вдигат летвата с все по-невероятни изпълнения, без да се загуби усещането за реализъм, а финалната сцена в музея компенсира с лихва за сравнително антиклимактичния край на първия филм.

Първият Джон Уик беше чудесно изглеждаща и стилна лента, но оформлението на втората част прави огромна стъпка напред и в това отношение. Визуалното богатство и изобретателната работа на операторите могат да се сравняват с титаните в жанра, а музиката прелива перфектно между мрачна меланхолия и ескплозивна електроника, допълвайки ставащото на екрана почти толкова добре, колкото нечовешкият саундтрак на Лудия Макс: Пътят на яростта.

Киану Рийвс не е най-добрият актьор в Холивуд, поне що се отнася до каменната му физиономия и дървения начин, по който си казва репликите. Обаче той е от най-добрите актьори въобще откъм физическо присъствие и екшън сцени. Киану може да няма мускулатурата на бат Арни, Сталоун или Вин Дизел, но се справя по-добре от всичките тях, когато му дадеш възможност. Начинът, по който се е подготвял за ролята, е почти толкова невероятен, колкото самият филм. В типичен за него стил се е хвърлил с пълен ентусиазъм да тренира стрелба с всевъзможни оръжия (можете да видите клипове в Youtube) и е вмъкнал новопридобитите си умения в Джон Уик 2. Останалият каст допълва (Руби Роуз и Комън в ролята на другите мастър асасини) и дава контраст (Иън Макшейн, Рикардо Скамарчио и Клаудия Герини в ролите с повече реплики) на физическото изпълнение на Рийвс.

Джон Уик 2 няма претенции да гони Оскари. Обаче филмът е напълно наясно със себе си и знае точно какво да направи, за да развие и допълни култовата първа част. Перфектен е за многократни гледания, така че може да забавлява феновете си отново, и отново, и отново, докато чакат излизането на третата част след две години. Това го прави и любимия ми филм от изминалата година.

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.

Формата на водата

Claymore

Формата на водата не е най-добрият филм на Гийермо Дел Торо, може би дори не е в челната тройка. Не е дори твърде оригинален като идея, както се разбра след множеството обвинения в плагиатство. Но е сред любимите ми за изминалата година заради цялостното изпълнение, стил и приказност, които предлага. Ако беше напитка, щеше да е голяма чаша плътен горещ шоколад с малко люта чушка.

Сред най-силните страни на филма за мен са музикалното оформление, пълно с балади и шансони от типа на You Belong To Me и La vie en rose, от които не слушам достатъчно, но обожавам. И разбира се, Сали Хокинс като Елайза Еспозито. Тя наистина е сред любимите женски персонажи, които съм гледал напоследък, изиграна е с убеждение и чувство, плътно обрисувана, леко плаха, но и решителна, и за разлика от много други женски персонажи, особено с увреждания, сексуално същество, без това да е представено като странно. Филмът просто е правен за мен и нямаше как да не попадне сред любимите ми за годината. Надявам се, независимо как се справи на Оскарите, да бъде пуснат за по-широко разпространение в България и така повече хора да имат възможостта го видят на голям екран.

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.

Sand Castle

Ordo Malleus

Sand Castle e минималистичен очерк на военна зона и хората, които живеят в нея, и като такъв успешно избягва дотегналите ми героични пукотевици, разсъждения за морали и каузи, демонстрации на чест, достойнство и чувство за дълг. Тоест, застава доста назад и встрани от обичайните военни екшън-драми и предпочита зоната на реализма пред зоната на пропагандата.

Героите във филма, главен сред които е Мат Оукър (Никълъс Холт, който се справя завидно добре в ролята), нямат за цел да печелят войни, да променят света или нещо подобно. Целта им е да оправят някакъв водопровод/пречиствателна станция в случайно зачукано селище нейде из жълтеникаво-червено-кафявия Ирак, като същевременно се лутат в кръг около фрустрацията си какво точно правят на това място, има ли смисъл от присъствието им и няма ли да е по-добре за всички ако просто се натоварят в хъмвитата и се върнат у дома.

Персонажът на Холт не е нахъсан патриот и това става ясно още в първата сцена, когато той се опитва да смаже ръката си с вратата на транспортьора, с надежда контузията да го прати обратно в Америка. Когато получим обяснения за записването му в пехотата с нуждата да плати образованието си, нещата съвсем се избистрят – нито е последовател на Рамбо, нито вярва, че защитава родината си на хиляди километри от нея.

Sand Castle e ценен и с това, че не е съдник за нито една от страните в конфликта или за обикновения народец, хванат между картечния огън. Нюансите в целите на американското командване, подопечните му войници, местните вождове на иракчаните, средностатистическите жители на страната и онези, които желаят да взривят задниците на освободителите/окупаторите, понякога са много тънки и непрекъснато се размиват и трансформират.

Sand Castle тества именно тези граници и с една наглед проста и напълно истинска ситуация, а именно ремонта на преждеспоменатите тръби, показва тоталното неразбиране между участващите в разрешаването ѝ дори когато стремежите им уж съвпадат. Войната никога не се променяла, казват.

120 удара в минута

Intery

Има един популярен анекдот, в който млад ЛГБТ човек се възмущава, че прайдовете и куиър културата са така обвързани с партита и танци, вместо със сериозни теми и възпоменания. По-възрастен куиър човек му отговаря, че когато той е бил млад, почти всичките му приятели са боледували и умирали от ХИВ/СПИН, и сега танцува – и в тяхна памет, и защото той самият е оцелял, и за да танцува вместо тях.

Произведенията за изкуството, занимаващи се с епидемията в ЛГБТ общността, са много, и често напълно смазващи – с представената от тях пълна липса на информация за болестта, с безразличието на правителствата, с всички тези хора, умиращи толкова млади. Травмата е толкова всеобща, че днес много хора вече са се пренаситили от нейните репрезентации и избягват творби, занимаващи се с тази тема. На това се дължи и част от популярността на Призови ме с твоето име – имаме крещяща нужда от произведения, в които ЛГБТ хората най-малкото не загиват от СПИН. Но ако сте склонни да позволите на още един филм да ви разкаже борбата с болестта, нека той бъде френският 120 удара в минута.

Ядрото на лентата, вдъхновена от истински събития, е парижкото отделение на основаната през 1987 г. в Ню Йорк група за пряко действие ACT UP. Тези действия са насочени към подобряването на обстоятелствата на хората, живеещи с ХИВ/СПИН. Създателят на филма е бил участник в организацията и творбата е колкото за преживяването на болестта, толкова и за динамиката на подобни групи. Асамблеите на ACT UP Париж са представени болезнено естествено и близко до всички мои подобни преживявания – трескавото планиране на акции; еуфорията, когато някоя от тях е успешна; многото караници; търканията между участниците, които искат различна насоченост на действията. Проблемите ни най-малко не са прикрити, напротив, пресъздадена е и печално честата динамика, в която най-малко виновните си го отнасят при поредната ескалация на спорове.

И все пак 120 удара в минута е най-вдъхновяващият филм за активизъм, който ми е попадал напоследък. Героите – всеки от тях изигран безукорно, въпреки трудността на ролите – се борят, организират работни групи за медицинско самообразоване (защото нито държавните здравни организации, нито частните фармацевтични компании са склонни да разпространяват информация), за превенция сред ученици, за протести, за привличащи максимално много внимание акции. Въпреки че много от тях са болни. Въпреки смъртта на толкова много сред редиците им.

А вечер, след ежедневните си задължения и тежките асамблеи, танцуват, и танцуват.

Междузвездни войни: Последните джедаи

Roland

Междузвездни войни: Последните джедаи се оказа много по-противоречив филм, отколкото който и да било можеше да очаква. Зрителите се разцепиха в мненията си по начин, непознат до момента за поредицата (дори Rogue One не предизвика подобно разделение). Решението на Раян Джонсън да игнорира котвите, оставени от Джей Джей Ейбръмс в Силата се пробужда, и вместо това да създаде своя собствена история с многократно повече подтекст, отколкото някога сме виждали (и в доста случаи – искали) от Междузвездни войни, се оказа несмилаемо за немалко фенове. За мен това е вторият най-добър филм от поредицата след Империята отвръща на удара, но дори аз разпознавам някои от критиките към Джонсън за валидни.

Немалко други оплаквания обаче са основани на социални проблеми, с които в момента западното (а и българското) общество се бори, и тук се сблъскваме с предизвикателството да разграничим между критики към самия филм, от една страна, и, от друга, такива, основани върху нетолерантност към факта, че всички положителни главни герои в него са жени и/или цветнокожи; че всички бели мъже са дълбоко проблемни персонажи по най-различни начини; или че от начало до край традиционно героични, агресивни, саможертвени мъже биват спирани от гласа на разума на жени с повече авторитет и мъдрост от тях. Написано по този начин – казано в прав текст – подобно обвинение звучи абсурдно и води до минимум насмешка, а нерядко и гняв от страна на зрителите (много от които бели мъже, отраснали със същите тези героични, агресивни, саможертвени архетипи). Но за съжаление тази интерпретация съвпада с немалко психологически изследвания на проблемни аспекти от съвременното общество и също така обяснява защо толкова много оплаквания от Последните джедаи си противоречат и толкова рядко съвпадат едно с друго – защото те маскират съвсем различен дискомфорт.

Което не значи, че филмът е перфектен и всички фенове, които не го харесват, масово са сексисти и расисти. Творбата на Раян Джонсън има и реални проблеми, водещ от които е именно липсата на уважение към сюжетните тропи и резонанси, които са неимоверно важни за структурата на Междузвездни войни. И при все, че Джей Джей е кралицата на сетъпа, водещ наникъде, един режисьор, отдаден на разказваческия потенциал на вселената, можеше спокойно да надгради върху намеците и сюжетите, заложени в предишния филм, вместо тотално да игнорира множество от тях. С което искам да кажа, че разбирам хората, които не бяха щастливи след излизането на Последните джедаи, но това не ми пречи да считам проблемите на осмия епизод от сагата за маловажни в сравнение с огромните му качества, зашеметяващата визия и шокиращата тематична дълбочина. В личната ми класация той е на второ място след Блейд рънър 2049 и пред страхотни ленти като Три билборда извън града, Призови ме с твоето име и Lady Bird. Всеки може да си вади каквито изводи иска от това.

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.

Слугинята

Moridin

Любим още и на Claymore

Ако следите от време на време статиите ми, знаете, че обичам да преувеличавам и да говоря в абсолюти. Затова едва ли ще ви изненадам, като ви кажа, че Слугинята е наистина съвършен филм. Колкото повече мисля за него, толкова по-трудно ми става на практика да си представя по-добра лента. Парк Чан-Ук е създал шедьовър от онези, които в математиката наричаме „минимални“ – няма какво да махнеш от него, толкова добре е нагласен. Елегантна женитба на безупречно планиран сюжет с фино еротично и психологическо насилие, развита в изящно подреден триптих и украсена с много красиви декори и внимателни актьори. Изкуство в най-чистия му вид, не случайна литовска инди драма, а шлифовано майсторство от порядъка например на Birdman или Артистът.

Историята ни пренася в Корея от времето на японската окупация в началото на XX век. Красиво имение с ексцентричен собственик се оказва сцена на сложна интрига с неочаквани участници. Слугинята, измамникът, наследницата и дядото, всички имат повече от една маска в театъра на Парк, и всеки от тях изживява само част от мозайката на обрати, секс, чувства и лъжи, която няколко пъти се пренарежда в рамките на филма. Няколко сцени ще останат в съзнанието ви като тържество на азиатското усещане, перверзните нотки на някои от гледните точки ще ви изправят на стола, а провинциалното безвремие, изпълващо началото на лентата, ще посвири малко на струните на носталгията ви. Същевременно френетичният ритъм на втората половина и фините кимания към традицията на криминалните романи навяват достатъчно познато и западно, така че в крайна сметка да излезете от този филм, кимайки на себе си с глава: да, това е то.

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.

Тор: Рагнарок

Dr. Horrible

Филмите за Тор никога да не са били смятани за върхово постижение в киноизкуството, а специално втората част от трилогията – Тор: Светът на мрака – често е определяна като най-слабия филм от киновселената на Марвел. Затова сякаш никой не беше особено ентусиазиран от предстоящия Тор: Рагнарок. Все пак филмът успя да вдигне шум в седмиците преди премиерата си, доста критици започнаха да възхваляват оригиналния подход на режисьора Тайка Уайтити и публиката някак изведнъж се надъха да види какво се е получило. А резултатът беше прекрасен – ведро и епично екшън-приключение, между чиито пъстри кадри беше вмъкната хубава история за разпада на монархическото управление, основано на алчност и интриги, и ценността на колективния народен дух. Много хора отидоха да го гледат и повечето от тях излязоха от киносалоните искрено доволни.

Но се намериха и такива, които казаха, че филмът просто се възползва от успеха на Пазители на галактиката и имитира стила, без да предостави качествено съдържание. Лесно е да се видят основанията за подобна критика – все пак Рагнарок е много шарен и комедиен по доста Пазителски начин и най-вероятно Марвел наистина са се възползвали от успеха на една от по-добре приетите си поредици за да развижат една от по-недолюбваните. Не мисля обаче, че крайният продукт е бездушен или лишен от стойност. Дори ми се струва, че от Марвел са постъпили доста хитро, като са наели човек като Тайка Уайтити, чийто нестандартен и разчупен стил просто съответства на това, което продуцентите са търсели, така че не се е наложило сериозно вмешателство в творческия му процес.

Аз лично приветствам разликата в стила и новата употреба на героите, защото в този подход има нещо много комиксово. Марвелските герои съществуват от десетки години и са използвани по различни начини от различни автори. Филмите обикновено вземат цялото това богатство и изграждат тясна и консистентна представа за героите. Например филмовата Черна вдовица е доста тясно дефинирана като мрачен шпионин с тъмно минало. А знаете ли, че комиксовата Наташа временно е известен моден дизайнер и знаменитост, радваща се на силен интерес от страна на жълтите вестници? Знаете ли, чe Черната пантера временно оставя трона си в Уаканда и се грижи за квартала Кухнята на Ада, когато Деърдевил се опитва да се възстанови след тежка депресия и поредицата Daredevil, the man without fear e прекръстена временно на Black Panther, the man without fear? Подобни примери има под път и над път. Идеята ми е, че комиксовите герои не са статични и едноизмерни, те постоянно се изменят, а историите им дори често са в различни жанрове. Никоя друга филмова трилогия на отразява това добре както тази за Тор, именно благодарение на Рагнарок.

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.

The Big Sick

Claymore

Когато някой разказва как са се събрали с настоящия си партньор, третото око на всички подложени на поредния преразказ се завърта от отегчение, още повече ако са известни личности, които силно надценяват интереса на публиката поради известността си. Слава богу, случаят с широкоекранния сценаристки дебют на комика Кумаил Нанджиани не е такъв. Той адаптира широките щрихи на особената история за запознанството с настоящата си съпруга Емили Гордън, като умело поставя действието в наши дни вместо през 2007 г., без промяната да звучи изкуствено. Резултатът е най-искрената и забавна романтична комедия, която съм гледал в последните години.

Нанджиани показва непознат за мен досега талант за драма и нацелва линията между обезоръжаващ смотаняшки чар и леко раздразнителна мекушавост много по-добре от една купчина други мъжки ромком протагонисти. Зоуи Казан като Емили е чудесна, а сюрията комедийни актьори в поддържащия каст (сред които Рей Романо) също допринасят за доброто впечатление. Това, което отличава филма и му дава името, е фокусът върху внезапно животозастрашаващо боледуване на Емили и съответно смесицата на романтичния сюжет с предимно реалистична комедия, плюс драматични елементи а ла Master of None, плюс лек елемент на медицинска мистерия. Това прави филма в голяма степен и изследване на начините, по които любимите хора реагират, когато някой обичан е болен.

Други важни тематични, съответно и комедийни нишки, са израстването на Кумаил като характер в лицето на премеждието и търканията, породени при връзка между хора от две различни култури – Нанджиани знае от малък, че трябва да се ожени за добро пакистанско момиче, за да не бъде низвергнат от родителите си, и крие връзката си с Емили като резултат. Всичко това е поднесено с голяма доза автентичност и хумор, без самоцелните шеги или идиотски ситуации да са фокус на лентата, както се случва в много други романтични комедии. Филмът избягва и много от досадните клишета на жанра, особено „Не скъпа, аз се промених/правя тъп романтичен жест“, след което главните герои се събират отново, което определено не се случва тук, защото Емили е в несвяст през повечето време, както сама казва на Кумаил. Финалът е приятно различен, но изключително задоволяващ. Ако гледате един ромком от 2017 г., нека е The Big Sick.

Вестник на властта

Vivian

Разбира се, че поставянето на филм на Спилбърг в личния ми топ за годината е предвидимо действие. Това, което е непредвидимо обаче, е какво огромно удоволствие може да извлече човек от съвсем конвенционална творба. Вестник на властта е класифициран като драма, но има ритъма на екшън. Като добавим и естествения уклон на Спилбърг от последните няколко години по-скоро да показва, отколкото да разказва, Вестник на властта демонстрира по изтънчен начин как средностатистическа история може да бъде превърната в много качествено кино забавление в ръцете на умел режисьор. Всъщност – не на умел, а на майстор.

Естествено, че докато гледате ключови драматични сцени, ясно ще си давате сметка колко са манипулативни. Естествено, че достоверността около образите е силно преиначена. И естествено, че финалът ще е много американски по своята същност. Паралелно с това обаче ще забележите, че много малко филми могат да се похвалят с изкарването на социален реализъм от зададените параметри на политически трилър. Също така, малко заглавия са визуално толкова красиви, докато се занимават със сухарска тема като журнализъм. А още по-малко съумяват да инкорпорират успешно текущи социални теми в сюжет, касаещ конкретен отминал исторически момент. С две думи – филмът представлява коментар върху актуални проблеми и съвременния политически климат, качествено маскиран като разказ за скандал от 1971 г.

Вестник на властта не е филм, който ще дефинира наново кариерата на Спилбърг, но със сигурност ще ви припомни колко изкусен режисьор е, а също така и колко ненадмината е Мерил Стрийп. Последното всеки го знае, но и не прави удоволствието по-малко.

The Disaster Artist

AlDim

The Room, както можете да прочетете в нашето ревю, е „специален“ филм. Той не е просто една от най-слабите ленти в историята на киното или емблематичен пример за пропиляване на бюджет, преиграване, ужасна операторска работа и трагикомичен сценарий. Въпреки всичките му слабости, в продължение на 15 години той продължава да се върти по кината, феновете му нарастват с всеки ден и ето че вече се пръкнаха книга и филм за създаването му. Какво се случва тук?

The Room може да е на дъното на кино индустрията, но забавлява по свой собствен странен начин, който не можем да видим нито в някоя перфектно направена забавна комедия, нито в безбройните скучни провали на Холивуд. В този филм има не само пълна липса на талант или умение, в него има ентусиазъм, желание, надежда, искреност, страст. Всичките тези емоции са насочени в абсолютно грешни посоки, но именно в това се крие привлекателността на уникалното творение на Томи Уизо.

Това е и темата на The Disaster Artist, филмова адаптация на книгата на Грег Сестеро (един от главните актьори в The Room), режисирана от Джеймс Франко. Полудокументалният филм за създаването на The Room не се опитва просто да осмее напъните на енигмата Томи Уизо, той намира чисто човешкото желание да се докажеш, да преследваш мечтите си, да намериш истински приятели и мястото си в света. Всеки млад или не толкова млад неизвестен актьор, сценарист, режисьор, каскадьор, или който и да е друг, тръгнал да си търси късмета във Холивуд, е минал през същите терзания, докато успее или се провали, а Франко подхожда към историята със съчувствие и ентусиазъм, подобаващи за човек, който е преживял сходни емоции, макар и с доста различен резултат.

Това не пречи на филма да ни даде и множество изключително забавни сцени, разбира се. Комедията, съсредоточена върху странното поведение на Уизо и абсудните събития покрай направата на The Room, е от най-висока класа. Също като Томи Уизо в The Room, Франко не просто режисира The Disaster Artist, ами играе главната роля и се справя повече от прекрасно. Той докарва неопределимия източноевропейски акцент, маниерите и преиграването на Уизо по перфектен начин и със сигурност си заслужава Златния глобус, който получи преди няколко седмици.

Силно препоръчвам на всички по-смели киномани, които не са се докоснали до „шедьовъра“ The Room, да го пробват и след това да изгледат The Disaster Artist, за да получат ултимативната версия на това странно, но зарибяващо преживяване.

Търговският пътник

Intery

Търговският пътник е вторият филм на иранския режисьор Асгар Фархади, който печели Оскар за най-добър чуждоезичен филм, след Раздяла. И тук, както в повечето други творби на Фархади, действащите лица са уж обикновени хора, които биват поставени в извънредна ситуация и в реакциите им се разкрива огромният им вътрешен свят.

Търговският пътник започва именно с проследяването на ежедневието на едни такива обикновени хора. Въведението на филма е толкова дълго и пространно, че в един момент започваш да се чудиш дали целият сюжет няма да се занимава с плътно описание на парченце от живота на двамата главни герои – женена двойка, – които се местят от едно място на друго.

Но не, нещо драматично се случва и проблемите на персонажите внезапно стават много по-сериозни. Въпреки това, те остават същите персонажи, които преди 10 минути екранно време са се разправяли с това как да се отърват от багажа на предния наемател на новото им местообитание. Последвалата промяна в държанието им никак не е рязка, напротив, ескалацията на емоционалността им е постепенна, така че да имаш време да ги опознаеш още по-добре, преди кулминацията. А тя е неочаквана, разтърсваща и от тези, в които да се замислиш как би постъпила ти самата.

Най-ценната черта на Търговският пътник за мен е как вътрешната мотивация и дори чувствата на героите не са изложени на екрана. Ничий вътрешен монолог не е представен; никой не говори за чувствата си с околните. Вместо това публиката трябва да рационализира един или друг начин на реагиране като следствие от определени емоции, за чието наличие може само да гадае. Препоръчвам филма на всички със слабост към бавно и постепенно ангажиращите психологически ленти, които награждават активната интерпретация.

Валериан и градът на хилядите планети

Dr. Horrible

Не помня почти нищо от сюжета на Валериан и градът на хилядите планети. В паметта ми са останали някакви много несвързани елементи от накъсана и съшита с бели конци история, която обаче работи успешно с оглед целите на филма.

Но знаете ли какво помня от фантастичния екшън на Люк Бесон? Безброй божествени кадри, сякаш впечатани в съзнанието ми. Редица прекрасни картини, озаряващи големия екран с безпределна красота.

Спомням си началната сцена, с прелестния плаж, с кротките бледосини същества с някаква особена култура, показана чрез редица дребни елементи, които си играят с въображението на зрителя и го предизвикат да се пита кои от тези детайли ще се окажат централни и важни. Спомням си другия плаж, на който седят Валериан и Лори – той с къси гащи, жълто-зеленикав потник и тъмна риза на шарени цветя, а тя с авангарден сребрист бански. Спомням си, че имаше някаква кутия или нещо такова, благодарение на която двамата се движеха в различния измерения, спомням си колко разнородни бяха двете реалности и колко майсторски беше визуализирано прехвърлянето от едната в другата. Спомням си множество други интересни създания, които се появяваха тук-там из филма, за да помогнат на героите в една или друга от накъсаните кратки мисийки. Спомням си как Кара Делевин върви сред множество ястия към едно гнусно създание, облечена във великолепна бяла рокля и с огромна бяла шапка с много широка козирка. Спомням си, че носеше гигантски лимон. Спомням си радващия начин, по който точно този костюм имаше роля в сюжета. Спомням си колко изпипан беше танцът на Риана и колко интригуващо се движеше героинята ѝ, някак провокиращо сетивата, в странно съчетание от възможни и невъзможни извивки. И всъщност осъзнавам, че всичко, което си спомням от сюжета, е пряко свързано с даден визуален елемент, който ми е останал в съзнанието.

Именно тази величествена зрелищност ме кара да считам Валериан и градът на хилядите планети за един от най-силните филми на годината. Това беше лента, пропита с въображение и фантазия. Наистина не си спомням в последните години да съм гледал подобен филм. Ако във вас има дори намек за нещо творческо, то смятам, че Валериан ще го отключи и ще го остави да потече с пълна сила. Ще проговори на въображението ви, ще насочи мислите ви към цветното и красивото, ще ви вдъхне истинско усещане за естетика, подчинена на фантазията. И когато филм постигне нещо толкова сложно, просто няма значение, че сюжетът се забравя за два часа.

За пълния преглед в списанието, натиснете тук.