Rogue One: История от Междузвездни войни

Когато Disney придобиха Lucas Arts и обявиха, че помежду всеки Епизод от Star Wars сагата ще има две странични истории, феновете се разделиха на два лагера: хората, които видяха в това единствено машина за пари, и останалата част, чиято основна мисъл беше „Йей! Повече Star Wars!“ С една значителна среда, която е наясно, че решението означава двете неща едновременно. Е, първият филм с подзаглавието A Star Wars story вече е на големия екран и е време за присъдата.

Още началните надписи дават ясно да се разбере, че това не е един от Епизодите на сагата. Вместо бомбастичната музика на Джон Уилямс и предистория, пълзяща по екрана, действието започва директно и без прелюдии. Заглавието на филма се появява едва след уводната сцена, и дори там липсва етикетът Star Wars. Изненадващо е колко силно тези привидно малки разлики отличават Rogue One от седемте Епизода, излезли до момента, но разликите тепърва започват.

Историята на филма се развива директно преди събитията от Епизод IV. Империята е вкопчила нокти в по-голямата част от галактиката и е на прага да завърши първата Звезда на смъртта. Междувременно Бунтът е изпаднал в хаос. С предстоящото премахване на Сената и новината за новото оръжие на Императора, бунтовниците не са сигурни, че им е останал друг избор, освен пълната капитулация. Но не всичко е изгубено. Джин Ерсо (Фелисити Джоунс) е дъщерята на имперския учен Гейлън Ерсо (Мадс Микелсен), отговорен за изграждането на бойната станция. Бунтовникът Касиян Андор (Диего Луна) я спасява от имперския затвор, с надеждата, че тя може да му помогне да открие баща ѝ.

Най-значителната разлика между Rogue One и останалата част от франчайза е в тона. Този филм не е за семейство Скайуокър, в него няма Джедаи и главните герои не могат да разчитат на Силата да ги предпазва от опасности. Което ни позволява да влезем много по-дълбоко в реалността на галактическата гражданска война от когато и да е било преди. Защото поредицата винаги е била история за войната, но тук за първи път имаме шанса да видим конфликта през очите на обикновени хора. И да осъзнаем колко чудовищен и обезчовечаващ е той. Rogue One не е зловеща военна драма и идеализмът на Star Wars е част от атмосферата, както винаги. Същевременно обаче ни е позволено да надзърнем отвъд героизма и високите идеали и да видим жертвите, които войната изисква от галактиката, компромисите със съвестта и откровените зверства, които добри хора се виждат принудени да извършват. Никой от героите във филма не е истински чист по начина, по който са чисти Люк Скайуокър или Оби-Уан Кеноби, та дори и Хан Соло.

Актьорската игра е на прекрасно ниво. Всички главни роли са изпълнени превъзходно, като особено качествено се представя Диего Луна, който има най-нюансираната роля в Rogue One. Новата посока на инклузивност е все така силно застъпена както в предходния филм. Протагонистът е жена, главната съпътстваща роля е дадена на мексиканец, а останалите членове на групата са с азиатски и близкоизточни корени. Междувременно белите мъже са на практика единствено в „Bad Guys“ лагера, начело с Бен Менделсон в ролята на Директор Орсън Креник, който ръководи проекта за изграждането на Звездата на смъртта. В качеството си на злодей, който е част не от мистичната, а от военната и политическа машина на Империята, Креник е също толкова уникален за франчайза, колкото и останалите герои, а машинациите между него и Адмирал Таркин (CGI, тъй като оригиналният актьор Питър Кушинг почина 1994 г.) са особено интересни на фона на епичната история и Великото Зло, което стои начело на Империята. Всъщност този контрапункт е показан директно, когато Креник се среща с Вейдър. Да, Вейдър. Видяхме го в трейлърите, знаехме, че ще се появи, очаквахме да бъде дразнещо камео, колкото да го има. Няма да спойля нищо от филма, ще кажа само, че Rogue One може да функционира прекрасно без най-емблематичния злодей в историята на киното, но че неговото участие е ЕПОХАЛНО!

Специалните ефекти са също толкова епохални. В разрез с идеята, че това е странична история и в тази си роля – по-„малка“ част от франчайза от Епизодите, тук имаме някои от най-епичните космически и земни битки в историята на поредицата, на нивото на Завръщането на Джедаите, но без джедайски дуели. Което, разбира се, пасва идеално на филм за военен конфликт, но с лекота можеше да липсва, предвид че историята е в основата си шпионска. Нежните ласки на Звездата на смъртта са също невероятно визуализирани и оставят взривяването на Алдераан да говори само. Друг визуален елемент, който тотално кърти, е стилистичният анахронизъм. Rogue One излиза в края на 2016 г., но иска да купонясва все едно е 1977-ма. Униформите, прическите, технологията – всичко е в духа на оригиналния филм, на който този се явява предистория. И понеже ние сме фенове с интелект, които могат да си „съспендват дисбилийфа“ в достатъчна степен, за да не задават тъпи въпроси в стил „как технологията 30 години след падането на Републиката изглежда като че е 1000 години по-стара?“, това дизайнерско решение носи единствено интензивен кеф.

Интензивен кеф носи и най-новият дроид във франчайза – K-2SO (озвучен от Алан Тюдик). Ако BB-8 беше най-сладкият робот до момента, то K-2SO е най-зловещият. Препрограмиран имперски аналитик, който е едновременно безмилостно саркастичен, умерено нихилистичен и на моменти умилително смотан, той е отчасти инфилтратор и отчасти бойна машина и определено намери място в сърцето ми.

Ако Rogue One се дъни някъде, то това е саундтракът. Майкъл Джиачино е великолепен композитор, чиято филмография включва разкошни изпълнения като Jupiter Ascending, Up и Inside Out. За съжаление обаче, по някаква причина всеки път, когато трябва да изпълнява ролята на бюджетен Джон Уилямс, младежът се дъни кардинално. Jurassic World беше епичен провал в музикално отношение, и тук саундтракът се дъни по сходен начин. Основната „тема“ е буквално мотив от осем ноти, които не водят доникъде (и за щастие се появява само два-три пъти), а познати мелодии от другите филми са използвани или твърде малко, или в неподходящи моменти, или са отрязани преди да вържат какъвто и да е смисъл.

Но това не е достатъчно, за да развали великолепното усещане, което Rogue One създава. При все „страничността“ си и това, че му отнема известно време, докато набере скорост, този филм е сред най-добрите истории, които сме виждали в тази вселена, подплатена със страхотен каст, невероятна визия и епичен и смел финал, който лесно можеше да подвие опашка и да не покрие очакванията, а вместо това ги разби на пух и прах. Доста малко са нещата, които бих променил, и с изключение на постния саундтрак, нито едно от тях не беше достатъчно, за да ми намали кефа. Очаквам да го гледам неколкократно, препоръчвам ви да го направите и вие.

Вижте алтернативната гледна точка на Dr. Horrible тук.