ТО

Мисля, че всякакъв коментар върху този филм трябва да започне с един безспорен факт – ТО е нефилмируема книга. В самата си основа, това е история за израстването и страховете, които всеки носи със себе си от най-ранна детска възраст. А естеството на тези страхове е такова, че тяхната най-голяма сила не е видима с просто око, защото тя идва от самите нас. И докато вътрешният свят на един човек (или, понякога, група от седем малки човека) може да бъде описан в литературна форма, чисто визуалният медиум на киното е безкрайно ограничен в представянето му. Съответно, всякакъв коментар върху филмова адаптация на магнум опуса на Стивън Кинг трябва да изхожда от този парадокс и да се съобразява с него.

Този дълбокомислен абзац не е прелюдия към апологетика за слаб филм. Не, ТО е може би най-силната филмова адаптация на роман на Кинг, която някога сме виждали. Лентата на Анди Мусчети е не просто достойна за заглавието си, тя е епична. В двата си и половина часа времетраене, филмът съумява да комбинира приключенска история, неистов ужас и почти Спилбъргови персонажи, които израстват пред очите ни в най-добрите традиции на филми като E.T. или Супер 8. Ако трябва да бъдем честни, при все интензивните си моменти, ТО реално не е хорър, а приключенска фантастика на тема страх.

Историята на седемте деца, всяко от които се сблъсква поотделно с клоуна Пениуайз и кошмарите, които той носи със себе си, преди да се обединят в група, чието приятелство има шанса да надмогне ужаса на чудовището, би следвало да ви е добре позната, ако не от личен опит, то поне от евъргрийна на колегите отпреди няколко дни. Филмът, както може би вече знаете, комбинира единствено детските сюжетни линии от романа и оставя завръщането на възрастните за втора част, която е планирана, но не официално потвърдена (макар че след рекордния си бокс офис този уикенд, шансът въпросната да не се случи, е никакъв). TO съумява брилянтно да опрости огромната тухла в консистентен сюжет, който обхваща повечето ключови моменти от историята, макар и, разбира се, за сметка на множество по-тънки моменти. Но това не бива да ви подвежда – филмът е буквално задръстен с детайли от книгата, под формата на визуални елементи, реплики или великденски яйца.

Актьорската игра е на страхотно ниво. Всяко едно от седемте деца има присъствие и още с първата си поява съумява да постави основите на запомнящ се персонаж с индивидуалност, ясно отличима от тази на екранните си партньори, което за актьори на такава възраст не е лесно постижение. Разбира се, под най-жесток микроскоп обаче е Бил Скарсгард. На първо място, Пениуайз поначало е едно от най-иконичните чудовища в историята на попкултурата. На второ, Тим Къри е незабравим в същата тази роля в телевизионната адаптация от 1990 г. Големите обувки на клоуна са още по-големи от нормалното и на практика успехът на ТО виси изцяло на крехките плещи на Скарсгард. С огромен кеф мога да докладвам, че младежът е не просто страхотен, а абсолютно незабравим! За разлика от образа на Къри (и донякъде с помощта на стабилни специални ефекти, нека сме честни), в новата адаптация това не е зъл клоун, а нещо напълно нечовешко, което е облякло хуманоиден костюм с клоунски дрехи. Още в началната сцена, където за първи път срещаме създанието, докато Пениуайз говори (с неразпознаваем акцент и странни паузи между думите), едно от очите му започва да гледа встрани и зеницата му се разширява, докато другото остава вперено право напред. Ефект, който е още по-травмиращ поради факта, че е напълно реален (когато Скарсгард е бил информиран, че това е трик, който ще бъде използван, за да придаде нечовешки аспект на клоуна, се оказва, че той е способен съзнателно да раздалечава очите си едно от друго). Във всяка сцена с Пениуайз има една купчина малки и големи неща, които го превръщат не в плашещ клоун, а в маската на чудовище, което имитира човечност… и невинаги напълно успешно.

ТО не е идеален филм. При все огромния кеф, който ми донесе, не може да се отрече, че адаптацията е предвидена да бъде успешна. Филмът носи усещане за „безопасност“. Множество от по-травмиращите моменти от книгата са смекчени и фокусът определено е повече върху приключенския елемент, отколкото върху ужаса. Музиката (която впрочем е великолепна) е пълнокръвен и богат саундтрак ала Спилбърг, което води до естетизиране и съответно дистанция от действието в контраст на оголените звуци на филми като It Follows или The Witch, които те държат за гърлото с непосредствеността си. Във визуално отношение ТО също е превъзходен, но по „класически“ начин, който отново предотвратява влизането му под кожата ти.

Но както казах в самото начало, това не е точно история на ужасите, а по-скоро история за ужаса като такъв. И предвид, че филмът не е в състояние да ни представи вътрешните гледни точки на героите си, а единствено събитията, случващи се с тях, според мен той се справя повече от успешно. ТО е великолепно разгърната и разказана история за изправянето срещу страха и наивния героизъм, на който единствено детството е способно. Нещо повече, лентата разказва тази история с разказвачески, визуален и актьорски размах, какъвто отдавна не сме виждали на кино, и предвид колко сложен и труден за филмиране е първообразът, аз съм безкрайно доволен. Сега остава и втората част да е толкова добра, и най-накрая ще имаме перфектната екранизация на Стивън Кинг.