The Handmaiden

Парк Чан-Ук не е познат като твърде фин режисьор, както всеки гледал Oldboy, Sympathy for Mr. Vengeance или Thirst ще потвърди. Винаги обича да шокира зрителя, дали с обрати, дали с насилие, по-често с двете. Именно затова новото му отроче изненадва толкова приятно с избора на история и фон за нея, както и с неприсъщата самодисциплина, с която е оркестрирана цялата лента.

Действието се развива в Корея под японска окупация през 30-те години на миналия век. Филмът е разделен на три взаимно-реконтекстуализиращи се части, с три различни гледни точки. Първата ни запознава с младата джебчийка Нам Сук-И (Ким Те-Ри), която мошеникът „Граф“ Фудживара (Ха Джонг-У) подставя като слугиня на име Тамако в услугите на японската наследница Изуми Хидеко (Ким Мин-Хи). Целта естествено е да се сближи с нея и да я убеди да избяга и да се ожени за Фудживара, за да се докопа той до парите ѝ.

Проблем представлява обаче корейският колекционер на редки книги и чичо на Хидеко, Кодзуки (Чо Джин-Унг), който сам възнамерява да се ожени за племенницата си и да наследи богатството ѝ. А междувременно Сук-И започва да изпитва съжаление към осиротялата Хидеко и да се съмнява в задачата си, което впоследствие прераства и в други емоции. От този заговор се заплита сложната шарка на сюжета, която във втората си част се връща през случилото се в първата, но с важни разлики и разкрития, докато двете перспективи не бъдат обединени в кратката трета част.

Самият сюжет е свободна адаптация на викторианския роман на Сара Уотърс Fingersmith, като намек към това се намира в имението, където се развива по-голямата част от действието. Кодзуки се японее и се старае да е възможно най-изтънчен и следователно гигантското имение е странна кръстоска между английска и японска архитектура и отразява обсесията на господаря си по префинените маниери и култури на двете колонизаторки. Декорът определено е от най-силните страни, като къщата заедно с околностите създава леко готическа атмосфера в подходящи моменти, особено с тъмните цветове и отсенки на тапетите и мебелировката и употребата на газови фенери.

Първата част на филма, с фокализатор и разказвач Сук-И, е най-конвенционална и леко мудна и не използва докрай потенциала на архитектурния фон. Във втората обаче постепенно започва да изкипява бълбукащата под повърхността гнилоч от насилие и трансгресия, така характерни за режисьорския стил на Парк, макар и в доста по-елегантен и изискан вид от предишните му изпълнения. След линейната последователност на първата част, втората свободно прескача между настоящи и минали събития от живота на Хидеко, като разкрива личната ѝ история и мотивация и попълва дупки от пречупените през Сук-И събития на първата част. Интересното е, че в този филм истински графичното насилие е много малко, а по-голяма роля играят емоционалното насилие и манипулация, от които има доста във втора част.

Там се разкрива и в най-пълен смисъл ангажираността на лентата със сексуалността на персонажите си, представена тук в ясен контраст между лесбийската женска и хетеросексуалната шовинистична мъжка. Единствената пълна секс сцена във филма – между Хидеко и Сук-И – се представя и от двете гледни точки и е сред най-смислените такива, които съм виждал. Всяко движение, всеки поглед, всяка дума придобиват съвсем различен смисъл в ума на зрителя, изгледал първата част. Особено когато сравни неловкия, спонтанен и тромав характер на тази сцена с изкуствения и студен привкус на демонстрацията с кукла, вдъхновена от еротичен пасаж на Дьо Сад.

Винаги го имa риска при разказването на такава история режисьорското око и операторската работа да станат воайорски и да обективират женските образи (като в Blue Is The Warmest Color), но за мен лично тук такова нещо нямаше. Пък и сцената идва и като кулминация на множество по-дребни моменти и определено е един от най-силните моменти на филма.

Друг аспект, доста очевидно символичен, особено в третата част, е слагането на различни маски. Героите с лекота сменят мек говор и интриганство на японски с псувни и откровеност на корейски. Със същата лекота, с която сменят езиците, те преобличат и дрехите, и личностите си, почти като във викториански роман а ла Дикенс или Такъри. Забавно е да се наблюдава как абсолютно всички се опитват да имитират японците, а в същото време радетелите на японската култура (дори и самите японски творби) са представени като най-морално деградиралите, в което се разчита антиколониалната позиция на режисьора.

Всички тези трансформации, разкрития, недомлъвки и обрати са изиграни абсолютно великолепно от целия каст. Ха Джонг-У е едновременно чаровен и мазен, Ким Те-Ри е подходящо сконфузна и нахъсана като Сук-И, Джин-Унг играе много убедителен псевдоинтелектуален перверзен дядка, но най-добра е Ким Мин-Хи. Първоначално играта ѝ ми се струваше леко дървена, преди да се усетя, че това се дължи на наивния характер на Хидеко в началото. В хода на филма обаче корейката разкрива завидно умение в предаване на емоции със съвсем леки промени на изражението и изказа.

Филмът изненадва на моменти и със свеж хумор (черен, разбира се), но най-много ме впечатли финалът. Парк отново си играе с очакванията и предположенията на зрителя, и при все че сюжетните кривини и извивки са предугадими сами по себе си, цялостният им ефект е разкошен.  Краят на филма е едновременно очакван и неочакван, особено за запознатите с други филми на режисьора, и изключително удовлетворяващ.

В крайна сметка филмът не е възвишена творба с Важни Теми, а е като английско-японското имение на Кодзуки – причудлива смесица от тропи и елементи, които по никакъв начин не могат да издържат цялата конструкция поотделно, но в комбинация създават внушителна гледка и страхотно забавление за зрителя. Горещо препоръчвам да се поразходите из коридорите му.