Формата на водата

Гийермо дел Торо е рядко срещан феномен – холивудски режисьор, който прави филми за сравнително масова публика и все пак се отличава с разнообразна филмография, отчетлив режисьорски стил и силно визуално въображение. До момента е създател на ърбън фентъзи (Хелбой), мрачна приказка (Лабиринтът на фавна), готически хорър (The Devil’s Backbone, Пурпурният връх), както и други. Само въпрос на време беше преди да видим романс от него и това най-накрая се случи с Формата на водата, един от най-хубавите филми, които гледах през 2017-а.

Лентата започва (а в някакъв смисъл и продължава) като приказка. Разказвачът ни запознава с главната героиня Елайза Еспозито („the princess without voice“), периода – Кубинската ракетна криза („the last days of a fair Prince’s reign“), и мястото – Балтимор („small city near the coast but far from everything else“). Камерата следва примера му и ни прекарва през сутрешната рутина на Елайза (Сали Хокинс) във весел монтаж, от отварянето на очите ѝ през оживения ѝ говор на американски жестомимичен език до работните ѝ задължения като чистачка в Центъра за космонавтски науки „Окам“. Скоро след това там пристига нов изследователски екип начело с неприятния Ричард Стрикланд  (Майкъл Шанън) и с нов тестов субект, довлечен от водите на Амазонка – хуманоидно земноводно (Дъг Джоунс), с което Елайза се сприятелява бързо, някак по логиката на приказките.

Оттам нататък сюжетът следва малко или много възможно най-очевидния път, без да криволичи особено – има руски шпионин, бягство от лабораторията, тесногръди зли военни в лицето на Стрикланд и началника му генерал Хойт (Ник Сиърси) и т.н. Но пък и силата на дел Торо никога не е била в барокови сюжетни конструкции и неочакваните обрати, а в създаването на частично мрачна и приказна атмосфера и употребата на практически спецефекти, с които да вдъхне живот на идеите от главата си. Така е и тук, като атмосферата някак се колебае между ранна масова консуматорска естетика и романтичен филм с френски шансон за фон, къде с помощта на сценографията, къде на монтажната работа или саундтрака.

Персонажите във филма също са добре обрисувани и страхотно изиграни, особено Елайза. Сали Хокинс изпълва всяко нейно движение, поглед и мимика с живот и емоция: дали хитрост, тъга или игривост. Чух от мои познати че филмът им напомнял леко на Невероятната съдба на Амели Пулен и мисля, че това се дължи както на атмосферата, така и на разкошната игра на Хокинс. Най-хубавото за мен е как на Елайза ѝ е отделено подобаващо внимание като на истински плътен персонаж, вместо да е вписана в лентата символично, защото е глухоняма – тя винаги закъснява, обожава да слуша музика и освен това има силна сексуалност, със или без партньор, както научаваме от една сцена в споменатия монтаж със сутрешната ѝ рутина. Най-добрият ѝ приятел, рекламният художник Джайлс (Ричард Дженкинс), и колежката ѝ, Зелда Д. Фулър (Октавия Спенсър), също са изиграни добре спрямо ролите им, като голяма част от комедйните моменти във филма са свързани с приъствието на Зелда и са забавни, без да се прекалява с тях.

За костюмираният Ричард Стрикланд и каменното му изражение четох критики – че е недостоверен като злодей, защото във всеки удачен момент ни бива показван в нова неприятна светлина. До някаква степен виждам почвата за това оплакване. От друга страна филмът толкова добре обрисува духа на ерата и как той се вмества в него, че образът му работи за мен и не ми е трудно да си го представя като истински човек. Консервативен, подхвърлящ нехайно расистки забележки, включително, че човекът риба под опеката му е обида към Господ. В течението на филма получаваме картина на един силно объркан от промените в света мъж, чиято глава е каша от евангелистко тесногръдие, популярна психология (в една сцена чете Силата на позитивното мислене) и стереотипни образи от набиращата сили рекламна индустрия, фокус на друга творба, занимаваща се със 60-те. Прави скучен секс с жена си, измъчва земноводния човек и кара чисто новия си кадилак, купен след словесен порой рекламни глупости на местния продавач с почти същото изражение на дълбока незадоволеност, тук-таме поизкривено от изблик на гняв или безсилие.

Стрикланд е само един от примерите за ангажираността на филма с избрания период и цайтгайста му, чрез които филмът илюстрира идеите си. Типичен мъж от онази епоха, на него му се иска жените да мълчат, дали по време на секс или извън спалнята. Слепият му мачизъм е обвързан тематично и с логическия позитивизъм и сляпата вяра в прогреса, тъй като подходът му е същият към научните ползи от обекта на изследване, какъвто би бил към побоя над съветски затворник. Когато синът на агента го пита дали в бъдещето ще има ракетни раници, той отговаря с „Разбира се. Това е Америка.“ Същевременно той е готов да подложи на вивисекция земноводния човек, без дори да помисли, че към такава „обида към Господ“ може да се подходи нормално и ненасилствено, както открива Eлайза в хода на филма, като го храни с варени яйца и го научава на жестомимичен език. В момент на криза, след като тя измъква люспестия си приятел и любим от лабораторията, Стрикланд директно пита генерал Хойт дали не може да му прости за грешката, след като цял живот е бил почтен и достоен мъж и войник, а Хойт му отговаря директно, че единствената почтеност, за която ни пука в армията (и патриархата, е очевидният подтекст), синко, е почтеността да не се проваляш в мъжките си задължения. Другото е пушек и дим, разпространяван от телевизията и рекламите, за които Джайлс работи.

Джайлс от друга страна е типичният образован либерал, който на хартия уважава правата на черните, както и на възлюбения на Елайза, само че сменя репортажите за жестоко потушени мирни протести на черни американци с музикални представления. Това намира отражението си и когато отказва да помогне на Елайза за спасяването на човека риба, но размисля след като сам изпитва дискриминация по друга линия. Поантата на филма е именно в това, че може да се спечели повече, дори в чисто прагматичен план, ако подходим с разбиране и човещина към Другия, дори когато е хищно двуметрово хуманоидно земноводно.

Бидейки филм на дел Торо, не се разминаваме без някои кървави и гротескови моменти, главно с участието на тестовия субект и Стрикланд. Въпреки това тонът на филма е леко захаросан и „магичен“, по начина по който са случайни романтични филми, ситуирани в Париж, но за мен лично това е плюс, когато е под акомпанимента на акордеон и песни на Серж Генсбур и Алис Фей. Операторската работа също спомага за приказната атмосфера на филма, особено със забавните смени на кадъра, например когато Елайза подава на шефа на охраната торбичка с отхапаните пръсти на Стрикланд и в следващия кадър на мястото им е наклонена от нея кутия от корнфлейкс за закуска.

Филмът завърши по сравнително неочакван за мен начин, потенциално с хепиенд, в зависимост от интерпретацията. Въпреки някакви дреболии като слабата сигурност около толкова важен лабораторен обект като земноводния и темпото към третата четвъртина на филма, където реално се замислих колко още време има, откровени минуси липсват. Забавлява ме и ме разчувства, а ако сте почитатели на шансона и леко сладникавата романтика като мен, ще се хареса и на вас. Дори и да не сте, дайте му шанс, защото наистина е сред най-добрите филми от 2017-а.