Наградите Оскар на Филмовата академия на САЩ имат едно забавно свойство: повечето кинолюбители биха изказали презрението си към тях, биха говорили как винаги статуетките отиват при скучните, клиширани ленти, или как всяка година има едни и същи скандали за номинациите, които изключват жени / небели хора / жанрови филми. И все пак, от време на време,  Академията изненадващо прави нещо очарователно, като да номинира 9-годишна актриса от независим филм, или да връчи наградата за най-добър филм на Лунна светлина вместо на Ла Ла Ленд. Така си спечелва достатъчно търпение, за да въздъхнем примирено и неохотно да обърнем внимание на решенията ѝ и през следващата година.

Тази година безспорното очарователно и даже велико нещо беше, че корейският жанрово-неопределим Паразит и създателят му Пон Джунхо взеха наградата за:

  • най-добър филм (за първи път в историята на Академията присъдена на филм на език, който не е английски)
  • най-добър режисьор
  • най-добър оригинален сценарий
  • и най-добър чуждоезичен филм,

обирайки най-много Оскари на церемонията през 2020 г. В реалността се разигра класическа холивудска история, в която големите фаворити като 1917 и Жокера (който получи най-много номинации, но само две победи) загубиха в лицето на възхитителния аутсайдер, за който се очакваше, че няма шанс. И все пак той беше спечелил любовта на публиката, на екипа на ShadowDance и в крайна сметка на Академията. Откъс от ревюто в списанието:

Но повече от техническите детайли и политическото послание, най-отличаващото на Паразит е маниерът му на разказване и внушение, при който все още разсъждаваш за различни негови аспекти дълго след края му. Не е праволинеен, не е еднозначен и не е твърде изричен в това, което иска да каже. Вместо това е най-силен във фини детайли на диалозите, монтажа и актьорската игра, които може да не са очевидни в първия момент, но за които ще се сетиш по-късно с една нова интерпретация.

Очаквайте предстоящ медиен диалог за политическия аспект на Паразит и Какво Говори Всичко Това За Времето Ни, както и засилена критика към Академията, че не номинира никой от актьорите, участвали в най-добрия филм на годината. Оскарите за актьорско майсторство всъщност се разпределиха по най-очаквания начин, в сезон, в който едни и същи хора биваха награждавани за едни и същи роли във всички големи церемонии: Брад Пит  (Имало едно време… в Холивуд) и Лора Дърн (Брачна история) за поддържащи, Рене Зелуегър (Джуди) и Хоакин Финикс (Жокера) за главни.

1917 получи три Оскара: за кинематографията на Роджър Дийкинс, за визуални ефекти и за звуково смесване. Лентата на Сам Мендес е технически това, което би трябвало да очакваме от високобюджетното кино. Въпреки свръх-семплия си сюжет, филмовото преживяване поглъща зрителя и го кара да потъне в движенията на камерата и във всичко това, което прави киното отделно изкуство. Откъс от ревюто в ShadowDance:

1917 може да се мисли преди всичко като филм на Роджър Дийкинс, макар целите му в случая със сигурност да импонират на режисьора Сам Мендес – ако от крайно разнопосочното творчество на последния може да се извади един недвусмислен извод, той е, че човекът е формалист. Ролята на Дийкинс като основен творчески двигател на 1917 е потвърдена и от рязко завръщане към типичния му поетически реализъм – в ярък контраст с донеслия му Оскар Блейд Рънър 2049, където иначе отличната работа на британеца бе стилистично нехарактерна за него и очевидно подчинена на чужда визия.

Жокера, въпреки множеството си номинации, донесе статуетки само на Хоакин Финикс за главна мъжка роля и на композиторката си, Хилдур Гуднадотир, която стана известна с майсторската си работа по озвучаването на Чернобил. И музиката, и впечатляващото изпълнение на Финикс са разгледани в ревюто, което обръща подобаващо внимание и на социалния контекст на филма:

Жокера е невероятно майсторски направен филм. Щедрата употреба на музика – както песни от епохата на 80-те, контрастиращи с грозната реалност на сценария, така и инструментален съпровод – и изключително нюансираната кинематография го извеждат на практика до арт кино. Нещо повече – сцените на насилие са толкова натуралистични (за това след малко), че контрастът със свръхестетизираните моменти около тях само води до още по-силно въздействие върху зрителя. А Хоакин Финикс изгражда сложен и нюансиран образ, който ще бъда невероятно изненадан, ако не му донесе номинация за Оскар. На технологично и артистично ниво ми е невъзможно да изтъкна каквито и да било критики.
Но Жокера е и брутален филм, в буквалния смисъл на думата.

Ирландецът на Скорсезе си тръгна с празни ръце, докато Пълно ускорение (Ford v Ferrari) получи две технически награди.

Ето малко повече за победителите в някои от категориите:

  • Брад Пит взе първия си Оскар за актьорско майсторство* за поддържащата си роля в Имало едно време… в Холивуд. Тази му роля стана извор на множество разсъждения за това колко добър актьор е Пит, когато му се даде свобода да изгради фин персонаж, вместо да трябва да бъде центърът на вниманието.
  • Лора Дърн, също толкова предвидимо, спечели за поддържащата си роля в Брачна история. Първото ѝ появяване на екрана в този филм е нищо по-малко от внушително, макар че последвалата роля на зашеметяващо изглеждаща адвокатка с изпълващо стаята присъствие е по-малко впечатляваща, отколкото ролята на същата актриса в сериала Големи малки лъжи.

  • Тайка Уайтити взе статуетката за най-добър адаптиран сценарий за Джоджо Заека, преработен от първоизточника му Caging Skies –  задача, в хода на която новозеландският режисьор и актьор

…успява да създаде сценарий, зареден с богата гама от емоционални снаряди, които поразяват публиката със смях, съчувствие и едри сълзи.

Прочетете и цялото ревю на филма в ShadowDance, където е обърнато внимание и на героинята на Скарлет Йохансон (номинирана за тази роля в категорията за най-добра поддържаща актриса), както и на символичната роля на Хитлер във филма.

  • Имало едно време… в Холивуд получи признание и за декорите си, които бяха съществен елемент от Тарантиновото носталгично пресъздаване на един отминал Холивуд. За нашия ревюиращ във филма има едно „нарочно подчертаване изкуствената природа на мизансцена“.
  • Малки жени очаквано беше награден за най-добри костюми, защото красивите исторически рокли винаги печелят, но сърцата на зрителите завинаги ще останат запленени от палтото на Даниел Крейг и плетения пуловер на Крис Еванс във Вади ножовете.

  • Разпространяваният от Нетфликс American Factory, разказващ за усилията на работници в китайски автомобилен завод на територията на САЩ да се синдикализират, получи наградата за най-добър пълнометражен документален филм.
  • Играта на играчките 4 беше отличена за най-добър пълнометражен анимационен филм. Ще оставим това без коментар.
  • Пълно ускорение (Ford v Ferrari) спечели наградите за най-добър монтаж и най-добър звуков монтаж, и ако този филм заслужаваше да получи Оскар, то беше именно за тези категории. Двата вида монтаж бяха това, което някак си успя да направи интересни безкрайните състезателни сцени в него.
  • 1917 беше награден за звуково смесване. Ако категорията за звуков монтаж се отнася за звукови ефекти, създадени или обработени в постпродукция, то звуковото смесване препраща към това различните елементи от озвучаването на филма да не се засенчват един друг. Доброто звуково смесване в 1917 е това, което ни позволява да чуваме разговора между Ско и ранените войници, когато се движат в ръмжащ камион.
  • Бомба със закъснител получи Оскар за най-добър грим и прически, за това, че успя на преобрази Никол Кидман и Чарлийз Терон в две известни водещи на Fox News.

  • За най-добра оригинална песен беше определена „I’m Gonna Love Me Again“ от Rocketman, биографичния филм за Елтън Джон.
  • Рене Зелуегър получи Оскар за най-добра главна женска роля за изпълнението си в Джуди, биографичен филм за Джуди Гарланд.