Режисьор: Тайка Уайтити

Сценарий: Тайка Уайтити

В ролите: Роман Грифин Дейвис, Томазин Макензи, Скарлет Йохансон, Тайка Уайтити, Сам Рокуел, Ребел Уилсън

You’re not a Nazi, Jojo. You’re a ten-year-old kid who likes dressing up in a funny uniform and wants to be part of a club.*

Един от абсолютните ми фаворити за филм на 2019/2020 година е Джоджо Заека на Тайка Уайтити. Следя заглавието още от миналото лято – обещах си да гледам филма на кино още след първия случайно попаднал ми трейлър. Молитвите ми към кино боговете бяха чути и имаше няколко прожекции на Киномания. Боговете обаче са не просто справедливи, но и добри, тъй като филмът получи и втора премиера в България и в момента върви по кината.

Действието се развива по време на Втората световна война. 10-годишният Йоханес (Роман Грифин Дейвис), или Джоджо, е част от Юнгфолк*, живее с майка си Рози (Скарлет Йохансон), а въображаем приятел на момчето е самият Адолф Хитлер (Тайка Уайтити). Джоджо сляпо вярва, че войната е правилна, че евреите са демони, че той е човекът, който ще стане дясната ръка на Фюрера. Докато не открива, че майка му крие еврейско момиче в дома им. Всички вярвания на Джоджо биват подложени на изпитание след срещата с Елза (Томазин Макензи).

Преди да зачеркнете филма като поредната лента на военна тематика, нека ви успокоя, че Джоджо Заека е красива, емоционална комедия, която докосва правилните струни. Тайка Уайтити, когото познаваме като актьор и режисьор (What We Do In The Shadows, Тор: Рагнарок), се справя страхотно с адаптирането на Caging Skies и успява да създаде сценарий, зареден с богата гама от емоционални снаряди, които поразяват публиката със смях, съчувствие и едри сълзи.

Освен това Уайтити представя един много интересен Хитлер. Като въображаем приятел на 10-годишно момче, този фюрер е глуповат, забавен, наперен и всъщност доста модерен. Той е гласът на фанатизма, който се опитва да убеди Джоджо, че евреите са нечисти, демонични същества, че войната е оправдана, че е нормално деца да бъдат обучавани как да боравят с оръжия и да водят глупави битки. Но децата порастват, а с това си отиват и въображаемите приятели.

Безкрайно много обичам ролята на Скарлет Йохансон – Рози, майката на Джоджо. Тя е мила, добра, любяща, борбена жена, която вярва в мирния свят. Тя е съпротивата, която копнее за равенство между хората, тя е интелигентен и лъчезарен човек, едничкият останал родител на Джоджо, който се опитва да го притегли в своята орбита на доброта и грижовност. Рози скрива в дома си еврейско момиче, но не ѝ предлага само покрив и храна, а и женска утеха:

Elsa Korr: I don’t know anything about being a woman. Is that what it is? You do things like drink wine?
Rosie: Sure. You drink. Champagne if you’re happy. Champagne, if you’re sad. You drive a car. Gamble if you want. Own diamonds. Learn how to fire a gun. You travel to Morocco. Take up lovers. Make them suffer. You look a tiger in the eye. And trust without fear. That’s what it is to be a woman.*

Лентата разглежда сериозни теми през призмата на комедията. Странно е да си помислиш, че не сме надживели омразата към другия, дори напротив, тя все още ярко гори в дадени общества днес. И да, може би изглежда като антивоенен филм за Втората световна война, но Джоджо Заека всъщност резонира много със съвремието ни. Не можем да променим миналото, но можем да не повтаряме грешките, които вече сме допускали. Филмът е синтез между минало и настояще – музикалното оформление е модерно и самите герои звучат съвременно, въпреки времевия период.

Освен всичко друго, творбата на Уайтити може да се разглежда и като филм за съзряването. В началото Джоджо е малко, уплашено момче, което черпи сили и смелост от своя въображаем приятел и сляпо вярва, че светът е само черен или бял. След срещата си с Елза той трябва да осмисли вярванията и представите, които е имал за евреите. Освен това в по-ранните разговори между Елза и Джоджо виждаме онова типично за децата отвращение, щом стане въпрос за любов:

Jojo Betzler: I’m way too busy for a girlfriend.
Elsa Korr: One day you’ll make time. You’ll think of nothing else. You’ll meet someone, and spend your days, dreaming of the moments you can hold them in your arms again. That’s love.*

С напредването на филма Джоджо започва да изпитва вълнение и дори да ревнува Елза. До края той израства достатъчно, за да постави обекта на своите любовни трепети преди личното си щастие. Впечатляващо е, че Джоджо Заека успява така добре да разкаже история за съзряването на малко момче на фона на военни действия, и то чрез модерен изказ и много хумор.

Лентата на Уйатити е забележителна адаптация, която успя да разбута гнездото на критиците и да предизвика коментари сред публиката. Филмът има множество номинации, а вече и спечелени награди. Все още предстои раздаването на наградите Оскар, а Джоджо Заека е номиниран в цели шест категории, включително за „Най-добър филм“. И колкото и да си казваме, че Оскарите нямат значение, пак тръпнем в очакване да разберем какви награди ще се раздадат. Ако трябва да сме честни, надали има шансове за „Най-добър филм“, но пък има такива за „Адаптиран сценарий“ и по-второстепенни категории като „Дизайн на костюми“ и „Филмов монтаж“.

Прелестен, забавен, сърцат и любопитен – това са думите, с които бих определила филма. Безкрайно много си заслужава да дадете шанс на Джоджо Заека. Комедията е на ниво, актьорите са прекрасни, диалозите са пъргави и живи. А и колко антивоенни филми за съзряването включват в себе си въображаем приятел Хитлер?

Random мисли:

 

  • Един от най-очевидните, но и интересни, планове на интерпретация на филма е този, сочещ към фигурата на въображаемия Хитлер като към символ – или дори емблема – на цялата война и на историческия момент. Да, Адолф-Хитлер-Тайка-Уайтити е изплувалият от крехката детска психика въображаем приятел, който внася някакво подобие на ред в един агресивен и безмилостен свят, тотално противоречащ на семейните ценности у Бецлърови. Детското съзнание има нужда от такава патерица и тя на свой ред е удобен механизъм за придаване на комедиен спин на една ужасяваща и разказвана стотици пъти история. Но доколко това е детска патерица, чудя се, и доколко е всъщност патерицата на един цял народ? Според някои известни дефиниции от критическата теория, идеологията е въображаемата ни представа за това как работи светът, т.е. идеологията е изначално изкривена картина на истинския свят. Колкото и глуповат да изглежда Хитлер на Уайтити, това, което излиза от устата му, се доближава до съвсем официалната интерпретация на света от страна на немските институции и до наложената върху немския народ въображаема представа за реалността. Този „измислен“ Хитлер в някакъв смисъл е още по-истински от нацистката идеология – защото е опитът на едно все още необременено съзнание да дестилира света около себе си и да въплъти странните му правила в някаква понятна, почти веществена фигура, на която Джоджо може да има доверие, въпреки привидната налудност на всичко останало. Адолф Хитлер на Уайтити по тази логика е доведеният до край образ на инфантилизацията на цяло едно общество, позволило си да заживее в колективна фантазия и да се раздели максимално с реалността.
  • Рози, майката на Джоджо, е наистина прекрасен герой, както е писала и Vinoka. От нейния живот виждаме толкова малко – тя вечно е навън, предполагаемо увлечена в делата на обречената съпротива, винаги е одушевена от някаква присъща ѝ енергия. Струва ми се, че това, което я одухотворява така успешно (наред с колосалния талант на Йохансон да раздвижва персонажите си с игра, която едновременно е икономична и интензивна), е дълбокото осъзнаване от нейна страна, че случващото се – и всичко по принцип – е на първо място продукт на човешкото въображение. Рози не знае за въображаемия нацист в главата на сина ѝ, но е наясно, че нацистката идеология е пленила въображението на Джоджо. Това се вижда много ясно в сцената, когато той се опитва да заеме „мъжка“ роля и да я скастри. Вместо да се разплаче, разгневи, да изпадне в паника или нервен срив, Рози също влиза в роля – даже роли. Тя се превръща в собствения си съпруг, играе самата себе си и двамата заедно, създава импровизирана сцена в кухнята на Бецлърови и дори привиква Джоджо на нея. На идеологията на нацизма, жестокостта и войната, тя противопоставя идеологията на семейството, толерантността, танца, на силната жена, която може и да не е поглеждала тигър в очите, но това не ѝ пречи да знае какво се крие в тях. Нейният образ е много хубав и в това, че не е завързан за традиционния модел на майката вълчица, която живее само и единствено за да пази децата си. Рози има собствен морален компас и добре осъзнава самостоятелността на Джоджо от нея. Може би именно този модел на поведение помага на младия нацист в крайна сметка да се опълчи на превзелото го чуждо въображение и да се довери на танца на живота.
  • Всъщност целият ансамбъл от елементи, които конструират филма, работи осъзнато с концепцията, че обществото и неговото въображение са конструирани. Че самата война и геноцидът са една игра, макар и със зловещи измерения. Комедия, къде черна и/или абсурдистка, къде ситуационна и/или вербална, прелива или захожда рязко в трилър, (психо)драма или военни сцени; пародия на батални филми съжителства с пародия на Уес-Андерсънови филми; а междувременно, насред това постоянно изплъзване на реалността от жанровите кутийки, едно общество търпи тотален разпад и невъзможност да намери смислена карта към света.
  • Абсурдизмът като поглед през пукнатините в реалността позволява да бъдат нормализирани както зловещи образи като въображаемия Хитлер, така и подривни такива – като например гей двойката военни (Сам Рокуел и Алфи Алън), които в течение на разпада на режима стават все по-абсурдни, гламорозни, разкрепостени – и в крайна сметка все по-човечни и себе си. Свързан детайл са редицата ежедневни хиперболизирани безумства, присъщи на нацизма: облечените като роботчета деца, които събират тигани за нуждите на Райха, слепият буквализъм при изпълнението на команди („Не, не, то наистина е тъпо име за куче.“), видиотеното придържане към социалните протоколи, произвеждащо роботи от всички („Heil Hitler!“).

Оценка: 9.5/10 (Vinoka)