Топ 15 научнофантастични романи

5. Dying Inside (1972)

(Робърт Силвърбърг)

Jen

Dying Inside е ерудитска висока литература, която се носи по коридори от Кафка, Бекет, Джойс, Малер и Бах. Писателски мастърклас по плавно преливане от регистър в регистър, от нерентабилно първо лице към оголващ външен поглед, от фабула към поток на съзнанието. Dying Inside е разсъждение върху твореца и неговите разроени самотни светове, които притежават естествена склонност към саморазрушение. Но най-много е супергеройска фантастика, прескочила шарената глъчкавост на пълпа и минала през тежкия, но благотворен хуманитарен лагер на Новата вълна.

Това е роман, арена на взаимно изключващи се вглеждания навън и навътре на един-единствен герой – телепат, който болезнено трудно общува и бавно губи дарбата си. Дейвид Селиг – който чува звука на съкровените ви желания, който нахлува, неканен, в главите ви, който ще ви покаже, неканени, своята.

Селиг има суперумение, а с него и избор – да бъде ту жалък подслушвач, ту обективен социален изследовател, ту ницшеанския übermensch. Докато е различен, той ще вярва, че тревогата, самотата и несигурността са вселенската компенсация на това да е пораснал над останалите. Пред читателя се представя воайор, надарен с таланта на участието в произволно срещнати по пътя възторзи и страсти, тъги и падения. И наказан с отнетата възможност за съпричастие. Светове, наситени с преживявания, но непристъпни. И после умението започва да отслабва, Селиг губи средството си за съпротива, губи наказанието и избора си и остава насаме. „I have misplaced my gift somewhere. Will you forgive me?“

Селиг умее всякак да разказва живота си – чрез интроспекции, през чужди животи, в анализи на литературни творби. Като на шега излиза от героя, става символен код, става автор, после пак става ‘аз’. Коварно въвлича своите четящи събеседници, като ги прави шпиони на живота си, прави ги себе си. Светът на Селиг се разстила всекидневно във вид на талази от мисли, заедно с него се разстила и великолепен образ на психеделичния, социално и политически разхастарен Ню Йорк от 60-те.

Dying Inside е фантастичен сюжет, в който героят не е, или бавно престава да е. Даже направо творецът. Или даже направо човекът. Това е някак екзистенциално тъжна книга, без обаче да е тъжна наистина, всъщност напротив – с прокрадващата се някъде отдълбоко мрачна интелектуална (само)ирония. Без да съм чела Карл Уве Кнаусгор, си представям, че Моята борба е Dying Inside без фантастичния сюжет (и без иронията?). В един от измислено–истинските разговори с мъртви величия в романа, самият Киркегор произнася Селиговата диагноза на времето:

„Целият свят, целият живот e уязвен. Необходима му е тишина.„

Armydreamer

В неофициалната история на жанра има немалко истории за автори с по-сериозни от очакваните литературни амбиции, които в един момент решават да се измъкнат от оковите на стереотипите за жанров писател и да покажат, че могат повече. Повечето от тези истории нямат щастлив край. Но всичките главни герои в тях наистина притежават таланта, който да отговори на амбициите им. А двамата най-известни са Робърт Силвърбърг и Джон Брънър – автори с нечовешка издръжливост, невероятна продуктивност, завидни познания на безброй поджанрови езици и най-вече – изобилие от онази мистична субстанция, наречена талант. Двамата правят опита си за бягство по едно и също време – от средата на 60-те до средата на 70-те, като и двамата стигат до почти едно и също място: успяват за малко да изплуват и да си поемат дъх, но не и да стигнат до заветния Остров на, да кажем, Сериозната литература.

И сега почти никой не знае, че днес живеем не по-малко в света на Джон Брънър, отколкото в света на Филип К. Дик. А само запалените читатели на фантастика знаят, че сред най-силните психологически и екзистенциалистки романи в американската литература има и няколко на Робърт Силвърбърг.

Dying Inside e един от тях. Макар че излиза във време, в което разочарованието от науката, обръщането на взора навътре, обръщането на гръб на космоса (всичко това намерило прекрасен израз в „астронавтските“ романи на Бари Малцбърг, третият известен герой) са характеристики, а не изключения в търсенията на жанра, историята на телепата Дейвид Селиг е най-красивият художествен разказ за тази ера в англоезичната фантастика. Героят на Силвърбърг е роден със способността да чете мисли в нашия, съвсем нефантастичен свят, но историята на живота му не следва пътя, начертан от автори като Алфред ван Вогт. В края на този талант седи не свръхчовекът, а някаква сянка. Отшумяването на способностите, загубата на връзка точно преди тя да се осъществи пълноценно и надеждата като нещо илюзорно и безсмислено са теми, с които Силвърбърг се справя с прецизността на поет в немалко свои книги.

В Dying Inside те звучат със силата на откровение: телепатията би трябвало да води до истината, но това е само в измислените светове; в реалния свят телепатията е пречка по пътя към истината, а истината е илюзия. Едва докоснал се до желания свят (след сериозно образование по литература), Дейвид е отхвърлен от него и от възможността да работи в него. Затова той се връща към въображението. Ежедневието му е изпълнено с непрестанно писане на курсови работи за други, той е писател призрак. А когато не прави това, предпочита да пише писма в ума си до известни личности от миналото, отколкото да общува с малкото хора от настоящето, които познава. Киркегор и Шекспир оживяват по прекрасно ироничен начин в романа на писател, който във фантастиката си има страст към „връщането“ на известни исторически личности към живот. Писането продължава, но като фантазия, нищо сериозно.

Отговорът на амбициите за развитие и на чисто човешкото желание за контакт е безмилостно написан от Силвърбърг, който също влиза в ролята на призрак зад чуждо перо:

„Скъпи господин Селиг:

Състоянието на света и на целия живот е като това на болния. Ако бях лекар и някой бе поискал моя съвет, щях да отговоря: „Създайте тишина“.

Искрено ваш,

Сьорен Киркегор (1813 – 1855)“

Далече от естетиката на дистопията, Силвърбърг създава в Dying Inside един от най-безмилостните светове: „бял отвън и сив отвътре“, във вечно очакване „цветовете да се завърнат някой ден“.

Фантастиката е интересен, но рядко използван подход към автобиографията. Романът на Силвърбърг не е мемоарен, но със сигурност отразява едно, макар и моментно, твърде лично решение: на творец, приел тишината за своя бъдещ език.

Trip

Dying Inside обема в себе си многобройни, жестоки сблъсъци между висока, ниска трагичност и фарс в роман, с нищо неотстъпващ на най-добрите „реалистични“ образци от средата, та до края на миналия век. Неговото „аз“ е всъщност едно-единствено щърбаво съзнание, из което ни залутва отчаяният му, „умиращ“ приносител, телепатът Дейвид Селиг, който на четирийсет и една почти напълно е загубил дарбата си.

„Умирането“ от заглавието е документирано от блестящо реализирания глас на Селиг, който обръща ролите между себе си и човечеството, допускайки ни в съзнанието си, така както сам се е „пускал“ в съзнанията на всички около себе си още от дете – и както собствените му похождения рядко се разминават без болка и смущение, така и нашето не се разминава, без да настъпим някой пирон, да се забием челно в неочаквани остри ъгли, или да ни лъхне сладникавата смрад на жаловитото му хленчене.

Един от ключовите, изумителни ефекти от тази книга е как Робърт Силвърбърг, сред каканиженето на един толкова нелицеприятен персонаж, е успял да драматизира на най-различни нива въпроса за съществото на нашия собствен, обикновен, нетелeпатичен живот – често смущаващ, понякога непоносим в баналната си жестокост към нас, понякога в жестоката си баналност, като развален сеизмограф.

А драматизацията е изключително изобилие от разказвачески похвати:  първо лице, трето лице, литературни и философски есета, писма до исторически личности, обръщения във второ лице, поток на съзнанието, преднамерено клиширани високопарности, разговори с читателя, със самия себе си, ненатрапчиви литературни препратки и шепа герои, едновременно ужким фройдистки огледала на Дейвид, но и с целия цвят и енергия на автор, чието око нищо не пропуска и не губи (за което свидетелства и чудовищната продуктивност на Силвърбърг в периода, в който пише и Dying Inside, над 20 (!) романа за има-няма 7 години, встрани от разказите и повестите му.)

Някой би се запитал – защо ще е фантастика тази книга, предвид граничността на телепатичната тропа, с всичките й парапсихологични и въжделенчески асоциации (тип „ех, де да можех…“)?

Първо, защото гранична или не, телепатията си остава фантастична тропа, а също и метафора, а освен това и изключително протъркана и тропа, и метафора, чието освежаване автори от калибъра и с петльовските амбиции на Силвърбърг тогава биха приели за предизвикателство.

Второ, защото тя не просто е метафора за това или онова, а ключов елемент, който пренарежда целия „обикновен“ свят, придава му допълнително психично измерение, така както в други фантастични романи някоя по-наукообразна идея би придала на видимия свят допълнителна цветова палитра или пък криле на хората.

Разходката на Селиг в съзнанията, които похищава, както и нашата в неговото, така видоизменено от собствените му уникални способности, е също толкова странна, увлекателна и нова, колкото разходките ни из чужди планети.

Но в края на краищата, целият резонанс и емоционална сила на Dying Inside произтичат от майсторския, звучен и в епохата си, и в нашата, облик на митичното, прозиращ изпод чула на патетиката и фарса. Трудно ще намерите по-въздействаща и интересна трактовка за раждането на съзнанието от този роман за „смъртта“ му.