Топ 15 научнофантастични романи

6. Camp Concentration (1968) 

(Томас Диш) 

Armydreamer 

Camp Concentration на Томас М. Диш е ироничният шедьовър на научната фантастика. Като такъв, той е и един от тайните върхове на жанра – присъства в класации, споменава се в сериозните източници за историята на фантастиката, но далеч не с честотата на вечните любими присъствия. Това важи за всяка от големите книги на Диш – 334, On Wings of Song, – но Camp Concentration определено е с най-богата история на неспоменавания, на фона на която дори други силно полемични произведения като The Female Man изглеждат популярни.

Фантастиката, дори в най-антиутопичните си крайности, не е циничен жанр, а Диш често отскача до сардоничното, когато гради световете си на бъдещето или изкривеното настояще. В Camp Concentration изкуствено създадена форма на сифилис засява в съзнанията на затворници гениалност, която след девет месеца ражда смърт. Щатите са в продължителна война с неназован враг, а на територията на страната никнат особени концентрационни лагери, в които се извършват експерименти като този със сифилиса. Луис Сакети, поет, философ, е преместен от обикновен затвор в такъв „лагер за концентрация“, като е помолен да води дневник. И този дневник – романът на Диш, – е така редкият за фантастиката поглед, който вижда не само създаващите усещане за чудо сили във Вселената, но и машините, които прегъват и изкривяват чудото до недоверчиво учудване, до лек оптичен дразнител. Проследяването му е особено и не съвсем приятно усещане.

Camp Concentration е палимпсест – поезия, фантастика, физика и философия разкриват текстовете си с четенето и при всяко препрочитане. И тук е едно от големите постижения на Диш. Не изобилието препратки и видимата и не чак толкова видима ерудиция, а обръщането на кембъловското интелектуално удоволствие от четенето на научнофантастичен роман в тревожност и дори ужас. До степен, в която финалът, в цялото му пълп-великолепие, идва като спасение и за читателя – всичко е наред, отново сме в познати води. За съвсем кратък момент, разбира се. Докато Сакети води дневника си из света на литературата и философията, Диш разгръща болестта му като сянката на най-горния пласт от палимпсеста.

Най-доброто светостроене не може без съмнението и иронията и Camp Concentration е един от първите и най-добри примери за това.

Jen

Преди време прочетох някъде, че ако Филип Дик бил написал Цветя за Алджърнън, щяло да се получи Dying Inside. Не, ако в един лишен от хронология свят, Филип Дик беше написал Цветя за Алджърнън с визуалния модел на Дейвид Кроненбърг и стилистичния инструментариум на Томас Ман, можем да си представим, че творението щеше да прилича на Camp Concentration, нищо че сигурно нямаше. Тия условни умозаключения обаче онагледяват няколко ключови смислови връзки, в които е заплетен романът на един от най-важните и вероятно най-слабо познатите и четени хора на фантастиката – Томас Диш.

Сюжетът за стремително увеличаващата се интелигентност срещу плащането на определена цена наистина напомня Алджърнън, но Цветя за Алджърнън е късаща – и с основание – сърцето книга с огладени ръбове. Camp Concentration е интелектуална черна комедия на ужасите. Ако въобще е възможно военен експеримент, който дава свръхинтелект срещу 9 месеца живот и сифилис да бъде каквато и да е комедия. Съвсем като деветдесетарски Кроненбърг. Всъщност за обобщението какво е Camp Concentration мога спокойно да си заема целия първи абзац от текста за Dying Inside (вижте текста на Джен на следващата страница – бел. Рандъм). Едва ли е търсено, но дали заради раждането им в смутните времена, в които фантастиката яростно се е опитвала да се самокритикува, дали от смущаващата ерудиция на авторите им, дали от гаснещото супергеройство на героите им, или заради ницшеанския übermensch, двата романа за мен винаги са били емоционално и смислово свързани.

Като че ли тази книга е алюзията на Диш за фантастиката отвъд комплексите ѝ – Диш, безжалостният анализатор и иронизатор на собственото писателско поле. Романът започва с Божествена комедия, изпод абсурдистките ситуации изскачат литературни мостове към Рембо и Рилке. Героите размятат страници от пиесата на Филип Марлоу Доктор Фауст, но в действителност Фауст на Томас Ман е излят в основите на Camp Concentration. Както истинската история на Ницше е сянката на екзистенциализма зад немския магнум опус, така главният герой на Ман, композиторът Адриан Леверкюн пък е сянката на модернизма зад поета Луис Сакети – героят на Camp Concentration. Леверкюн е лицето на психологическия роман, но и екстериорен герой, който събира в образ и иронизира германските дух и съдба от почти научнофантастичния разпад на цивилизацията в ранните години на 20-и век. Сакети е лицето на психологическия роман, но и екстериорен герой, който събира в образ и иронизира почти всяко изконно кредо на друго общество през един океан и половин век разстояние. Общество, което е толкова преяло с научна надменност и военна мощ, че в него черната комедия на Диш може и да не е фантастика.

За да са съединени надлежно съвсем всички точки и контексти, и тук ще оставя завършека на Киркегор, който казва, че колкото и класическа и безвременна да е силата на трактовките, стъпили върху германската легенда, нейната идея е в сърцето си локална и историческа, и всяка исторически значима епоха неизменно има своя Фауст.

Trip 

Кой не е чувал за Томас Диш?

Нека отгатна. Никой не е чувал за Томас Диш.

В немалка част от кариерата си и той, ако мога да перифразирам един от важните философски въпроси в Camp Concentration, е сила без обект на приложение, мощен интелект, изключителен писател, като цяло непостигнал „обичайните“ маркери на популярност и признание. Творчеството му е мрачно, фарсово смешно, ерудирано до немай къде (издава Camp Concentration на 28. 28!), изпълнено невероятно, но и с недостатъчно от белезите на фантастиката за масова консумация.

Camp Concentration привидно носи такива: книгата е дневникът на Луис Сакети, поет, някогашен ревностен католик, хвърлен в затвора заради убежденията си против поредната американска война, метастазирала от виетнамската и достигнала мащаби, морални и материални, които догаждаме от тук-там подхвърлени фрази (но пък какви: „тактически ядрени оръжия“, „биологични нападения над неутралните държави“ и т.н).

Ако обаче звънчетата в главата ви напяват Оруел, „дистопия“ и други подобни лесни благозвучия, внимателно ги откачете и ги претопете за вторични суровини.

Две седмици след като Сакети започва дневника си, го местят в т.нар. лагер „Архимед“, където да хроникира живота на доброволците – утайката на армията, решили, че по-зле няма накъде – в експеримент за повишаване на интелекта чрез щам на сифилиса, смъртоносен, както се оказва, в рамките на 9 месеца.

Оттам нататък книгата драматизира безпътицата на разума във вселена, отредила му да загине, тъкмо когато е започнал да я осмисля истински. Микрокосмосът на „Архимед“ напомня театрална сцена, дори си има театрална сцена (където поставят, какво друго, Фауст на Марлоу), а от един вододелен момент нататък рязко и по театралному изобилният барок на декора се сменя с бихевиористична сивота.

Но константата през всичко е неподражаемият глас на авторовия сурогат, Сакети. Стилът на Диш от началото до края на Camp Concentration е едно от големите постижения в повествованието от първо лице, бих казал не само във фантастиката. Тъй както Зелазни успява да впише ярка модернистична образност в разговорния регистър на езика си, така Диш взима за база елегантната реторика на ум, удавен в образование и самомнение, и я кара да заиграе пред нас, без нито веднъж да се натрапи, а напротив – ерудицията е суров материал за непристойни шеги, батос и унищожителна (само)ирония.

На нищо не му се разминава лустрото на гъвкавия език на Диш: пасивни описания на стаи, на лица и фигури, жестомимика, теологични сънища, изпъстрени със сифилистични херувими и огромни, тлъсти доминикански монаси, аргументи за и против Бог, за правото ни да се лутаме опипом из Вселената, или просто за задължението ни да си видим сметката отведнъж.

Диш не предлага решение. От умаления му модел на човечеството и странната пъпка на еволюцията върху гръбнака ни не можем да прочетем решение, а от завършека на романа лъха космически студ. Но сам по себе си, така както самото човешко познание, както самата мисъл като венец на еволюцията – не без тръните си, – този модел е достоен за дълбок, дълбок захлас.