Топ 15 научнофантастични романи

11. Трудно е да бъдеш бог/Пикник край пътя (1964/1972)

(Аркадий и Борис Стругацки)

Intery 

Това, което за мен в най-голяма степен отличава автори като братя Стругацки и Станислав Лем, е изборът им да пишат за човешки проблеми по едновременно философски и социален начин. Затова Трудно е да бъдеш бог, с присъщите си експлицитни разсъждения за история, философия и прогрес, е любимата ми тяхна творба. Рядко са ми попадали книги, в които да е вложена толкова много хуманитаристика, без това да затлачва сюжета.

Действието в романа се развива в далечното бъдеще, когато преодолялото проблемите си човечество изпраща агенти с предимно наблюдателна функция на планети с население, което все още не е решило своите трудности. Агентите се представят за местни жители и нямат право да използват по явен начин впечатляващите технологии, които имат на разположение. Единственото, което им е позволено, е лекичко да побутват общественото развитие в една или друга посока.

Румата е един такъв агент, чийто пост е във феодално организирана държава с настроения, които в земния си еквивалент биха могли да се определят като „анти-просвещенски“. Стремежът на Румата е да помага на местните учени и интелектуалци да напуснат страната, преди един от феодалите да ги е заловил и убил – често безнадеждно и винаги напълно недостатъчно занимание. Централната дилема на романа, както и на протагониста, е дали пасивността и ненамесата са правилният подход, когато това обрича невинни на страдание. Това съвсем не е оригинален проблем във фантастиката, но разглеждането му рядко е подплатено с толкова много разсъждения върху алтернативите. Четейки Трудно е да бъдеш бог, чувствам себе си като дете, предлагащо очевидни и наивни решения, а романа – като родителя, който търпеливо ме изслушва и впоследствие ми разяснява защо осъществяването на моето предложение би довело до пагубни резултати.

Много от произведенията на Стругацки поставят подобни въпроси. В някои от тях прозира някакъв приемлив отговор; в други, както тук, е налице по-скоро невъзможността за достигане до такъв, но никоя от тези творби не те оставя, без да породи у теб повик да продължиш да търсиш.

Matrim 

Приятно ми е – Румата Есторски. Искам да кажа, Антон-забравих-как-ми-беше-фамилията, защото от толкова отдавна съм под прикритие в тази гадна дупка, която минава за планета, населена с хора, че вече едва помня какъв беше животът ми на Земята. Как преминават дните ми ли? Нищо работа – всеки ден ми се иска да смачкам поне стотина физиономии, да се изкъпя седемнадесет пъти и да се зарека, че това теориите са бошлаф. Историческата неизбежност на прогреса – тия ги разправяйте на баба ми. Че то и на нашата Земя, която някакси сме я докарали до истински рай, нещата са били на кантар толкова пъти и шепа държави на практика са принудили останалите да следват примера им по пътя на прогреса. А сега се разхождаме из космоса и наблюдаваме какво става на по-изостаналите планети, убедени че няма как нещата да не се оправят. Е, може да минат няколко хилядолетия, но „бързай бавно“ му е майката, нали така?

Е, да, намесваме се чат-пат – да спасим този или онзи книжник, имал късмета да попадне в полезрението на пришълците от космоса, с техните „магически“ технологии. И какво от това? Тълпите продължават да реват радостно по време на екзекуциите, кралете са все същите необразовани, суеверни дръвници, а мръсотията май става даже и повече.

Защо имам резерви относно нашата „ограничена намеса“? Сещате ли се за случая с Руанда? Ами четете историята на двадесети век и ще видите. Всъщност не – четете историята, на който и да е век, в който суперсилите са решили да оставят нещата да се развиват според „необратимите закони“, и ще видите подобни случки.

Ами да се намесим по-грубичко тогава, казвате? Да, ама не, дето се вика. Народът хубаво го е казал – насила хубост не става. Абе понякога става, да си кажем правичката, но също като при „ограничената намеса“ късмет си трябва. Ако можеше с бой по празните кратуни да накараш хората да забравят какви мизерници са… някои аспекти на нашата работа щяха да са далеч по-лесни, само това ще кажа.

Срещам и добри хора тук, в интерес на истината. А и Кира… ах, Кира. Знаете как е – всички се подсмихваме, като видим „болни от любов“ индивиди, после ние ставаме такива и хич не ни пука, че тъпаците ни се смеят. Защо използвам толкова много обидни думи? Абе, аланкоолу, ела да играеш пет години ролята на докачлив благородник на планета като тази и ще видя дали ще си запазиш благовъзпитаните обноски. Един ден ще ми прекипи и не знам какво може да стане. Но няма да е много хубаво…

Morwen 

Има нещо изключително самобитно в романите на братя Стругацки. Атмосферата, която създават, е много различна както от западната фантастика, така и от повечето произведения на фантасти от източна Европа. Има някаква всепросмукваща се безнадеждност и антиутопичност, изкривеност на самия фундамент на световете, които описват. В същото време това са едни невероятно добре изградени светове, в които се потапяш напълно, с пълнокръвни образи и цялостни истории.

В Пикник край пътя става дума за Зоните – места, останали след краткото посещение на извънземна цивилизация на Земята. Зоните са необясними, също както и извънземното посещение – извънземните просто са кацнали и отлетели, без дори да обърнат внимание на земните жители, оставяйки места, в които физиката не действа по нормалния начин, както и странни предмети с невероятни особености. Историята се развива около Редрик Шухарт – сталкер, бродещ из зоната, и неговите опити да достигне артефактите в нея. Трудно е да бъдеш бог е историята на Антон – наблюдател от напреднала цивилизация, който е изпратен на сравнително по-малко развита планета, за да наблюдава кралството Арканар, представяйки се за тамошен благородник. Постепенно раздразнението от безсилието му да се намеси против тираничните опити на арканарския министър дон Реба да заграби властта на държавата ескалира заедно с жестокостта на самия дон.

Лично за мен Пикник край пътя е по-мрачната, но и по-въздействащата от двете книги. Докато в Трудно е да бъдеш бог има някаква надежда и началото на книгата е поне донякъде безметежно, Пикник край пътя е потискащ и тежък, изкривен също както изкривените природни закони в зоните, които описва. Дори златната сфера – артефактът, към който сталкерите се стремят и който изглежда като някакъв светъл лъч за тях, е недостоверна, несигурна илюзия, по-скоро пародия на заровено съкровище, отколкото истинско такова. И макар това да не звучи точно като реклама за книгата, историята е поглъщаща и много истинска, една от онези книги, които оставят отпечатък и които оценяваш, въпреки че не те радват в буквалния смисъл на думата.

В Трудно е да бъдеш бог има много повече развитие на героите и много по-праволинейна фабула. Всъщност, като изключим научните елементи, Трудно е да бъдеш бог е по-скоро фентъзи, но отново много различно и пречупено през стила на Стругацки. Всъщност вероятно това е в най-голяма степен „нормалната“ книга на братя Стругацки, която съм чела – без сюрреалистични ситуации, които оставят читателя напълно неразбиращ, докато не бъдат обяснени половин книга по-късно (или си останат необясними), с много подобен на средновековния свят, дори с приятна любовна история. За мен ценното в нея е, че тя успява да съвмести по-скоро „лекия“ жанр с типичния стил на Стругацки, и дори да еволюира плавно от единия в другия.

Dr. Horrible

Пикник край пътя на Аркадий и Борис Стругацки лично за мен е най-добрият научнофантастичен роман, публикуван някога. Когато го отворих за първи път, останах буден цяла нощ, напълно неспособен да се отделя. Чел съм го още няколко пъти – вече по-бавно и по-аналитично. И го обичам – както заради дълбоките и многопластови идеи, които открих в него при следващите си прочити, така и заради онзи бурен ентусиазъм от първата нощ.

Романът Пикник край пътя е много разнопосочен, дори противоречив в отношението си към човека. От една страна цялото човешко общество е дребно и незначително в сравнение с безкрайността на космоса. Хората в тази творба не са смели изследователи, не кръстосват решително галактиката, не покоряват чужди планети. Напротив – те са объркани, малки, изгубени, неспособни да разберат случващото се дори на собствената им планета. Извънземният разум е изцяло отвъд пределите на човешката мисъл, нещо толкова чуждо и различно, че по никакъв начин не би могъл да се впише в земните категории и класификации. Хората могат само да теоретизират и да се чудят, но винаги остават далеч от същинското познание.

Именно чрез тази дребност и нищожност на хората Стругацки илюстрират величието и простора на човешката душевност. Дребният човек може би никога няма да открие истината, но винаги ще я търси. По пътя ще го водят себичност и алтруизъм, мечти и страхове, любов и омраза, безверие и надежда – целият този вътрешен космос от емоции и идеи, несравнимо по-голям от безкрайната външна вселена. И дори най-впечатляващият резултат от процеса на търсене на истината да не е нищо повече от самотно лутане с добри намерения, то това лутане все пак е величествено, все пак заслужава уважение.

И, разбира се, няма как да не спомена преклонението си пред финалния абзац на творбата. Не искам да го цитирам тук, за да не разваля удоволствието на тези, които тепърва ще се запознаят с произведението. Но държа да споделя, че това е най-прекрасната мисъл, която някога съм срещал в научнофантастична творба. Най-сложната и най-простата, най-разбираемата и най-непонятната, най-щастливата и най-тъжната. Всеобхватна като човешката душа.