6. Престиж
The Prestige (2006)

След злополука по време на изпълнение, магьосникът Анджиър започва бурна вражда с бившия си колега и настоящ най-голям съперник Борден. Последният обаче има коронен номер – илюзия, която остава неразгадаема мистерия за Анджиър. Така постепенно всепоглъщащата омраза на илюзиониста го тласка към все по-причудливи и морално спорни опити да разгадае и усвои трика на опонента си, с което да покаже на всички, че той е по-добрият магьосник.

Dr. Horrible

Когато Престиж пристигна на родните киноекрани през 2007-ма, Кристофър Нолан още не се беше превърнал в легендата, която е днес. Съответно, в онези времена зрителите бяха привлечени от интригуващия трейлър и очарователния актьорски състав. А когато отидеш на кино, за да видиш готини актьори във филм за фокусници и се сблъскаш с шедьовър като Престиж, преживяването се врязва в паметта ти за цял живот.

Практически погледнато, това наистина е шедьовър във всяко едно отношение – сценарият е стегнат и интересен, режисурата е елегантна, актьорската игра е отлична, костюми, декори, грим – всичко е на ниво. Но в този случай цялото е повече от сбора на отделните части. Различните елементи на филма не просто вървят добре заедно, те се допълват и надграждат и в крайна сметка обединената им сила въздейства по впечатляващо могъщ начин. Престиж е очарователна приказка за конфликта между двама илюзионисти в края на 19-ти век, същевременно е страхотна и заплетена мистерия, освен това е филм за твореца, даващ зрелище на публиката, история за двуличността в шоубизнеса и извън него, притча за обсебеността и фанатичното търсене на отмъщение и още и още и още. Тематичното богатство на филма е общо взето несравнимо с нищо друго от това десетилетие.

Един от най-любимите ми елементи на филма е съпричастността, с която са разказани съдбите и на двамата главни герои. Първото ми гледане на филма беше същински ураган от емоции – първо бях на страната на единия герой, после на страната на другия, после отново подкрепях първия, после отново втория, накрая бях тотално объркан и просто исках да видя как ще завърши цялото нещо. В подобна история е много лесно да направиш единия герой по-симпатичен, или пък да се дистанцираш и да покажеш и двамата като неприятни, но Нолан успява да представи и двамата като прекрасни и ужасни едновременно. Разбира се, този ефект нямаше как да се постигне без страхотната игра на Хю Джакман и Крисчън Бейл, абсолютно потопени в сложните си роли и подкрепени от магнетичното присъствие на винаги прекрасната Скарлет Йохансон. Бурни аплодисменти за всички!

Jen

Докато писах текстовете за тази класация, си дадох сметка, че Кристофър Нолан и Шаямалан са доста сходни. Какво може да е общото между емоционалния фабулист от най-Спилбъргов тип и Нолан, който заяви необичайното си присъствие в киното от новия век чрез свръхсъсредоточение върху системите в историята и липса на интерес към зрителската емпатия като елемент в киноразказването? Общото е, че по много подобен начин Нолановият киноезик често обитава граничните пространства на света, където чудото и е, и не е. Само дето подхожда към вече споменатата дефиниция на Цветан Тодоров за фантастичното, така да се каже, от другия край. Докато Филаделфия от Неуязвимият запрята ръкави да изхалюцинира сивата си сценография в комикс, Робърт Анджиър казва от сцената на Престиж, че нищо от това, което виждате, не е магия. Всичко е наука.

Но Нолан компенсира недостатъците си по отношение на човешките развития с виртуозно боравене със структури. В най-добрата си форма, той е способен да ни убеди, че историите му нямат край – могат да бъдат и това, и това, и това, и все пак да заживеят в зрителя. В ума, не в сърцата. Мисля, че в Престиж Нолан е в най-добрата си форма. Затова не може да е толкова просто. Накрая всичко, което виждате, ще е разбира се, и магия. А и просто животът. (В началото на Интерстелар Куп учи дъщеря си, че призракът в къщата е всъщност наука. Накрая обаче то си е посвоему просто призрак, но най-вече е животът.)

Времето, сетивата, реалностите, идентичностите са структури в текстурата на света и мисията на твореца е да ги пренарежда. Ако накрая се окаже, че в тази сложна и необятна канава нищожното човече просто се е изгубило, мисията на твореца е и да плати цената. Това е същинската стойност (въпреки загубата на емпатията) на Престиж и повечето Ноланови филми – вратата към гигантската мистерия на живота. Това, както и скокът на филмовия разказ до мета-кино, в което темата за цената на изкуството и саможертвата на твореца се превръща в първия (но не последния, защото ще бъде впоследствие мултиплициран) наистина искрен и емоционален жест на своя автор.

Roland
28 дни по-късно
28 Days Later (2002)

Джим се събужда от кома в празна болница насред Лондон. Смъртоносен вирус е превърнал по-голямата част от населението на Англия в безмозъчни чудовища. Но заразените може би не са най-голямата опасност в този нов свят.

Няма какво да се лъжем, зомби жанрът има нужда от едни солидни десет години почивка. Количеството филми, сериали, комикси и книги, които ни заляха през последните две десетилетия, ни удави в безразличие и докато някой не роди напълно нова и уникална концепция за живите мъртви (или просто не мине достатъчно време, че да ни домъчнее за тях), просто им трябва почивка. Но през 2002 г. нещата изглеждаха доста по-различно. И при все, че на практика всеки елемент на 28 дни по-късно оттогава насам е бил изкопиран и повторен до пълна мозъчна смърт (някои супер-известни комикси със супер известни сериали, правени по тях, откраднаха не просто концепцията, но и буквално началото му), преди 18 години всичко в него беше свежо!

В добрите си трактовки, зомбитата винаги са били метафора. В класическия Нощта на живите мъртви на Джордж Ромеро от 1968 г., те са репрезентация на потъпканите расови малцинства в САЩ. Десетилетие по-късно, през 1978 г., той използва Зората на мъртвите, за да ги превърне в символ на безкрайната лакомия на консуматорското общество.

В 28 дни по-късно, ние сме зомбитата. Нашата ярост и саморазрушителност са извадени на преден план, буквално, от вирус, който премахва всички други качества, които си мислим, че имаме, и оголва гнева и жаждата ни за унищожение. Нихилистична и изключително силна трактовка. Нещо повече – този вирус предизвиква това поведение и у хората, които не са заразени от него. Естествено, след осемдесет и девет сезона на Живите мъртви, думите „най-голямото зло са живите хора“ води единствено до театрално въртене на очи. Но 28 дни по-късно продължава да изразява тази концепция по-добре, с елегантната си и изчистена история, нискобюджетната си оригиналност, и абсолютния, чудовищен ужас (използван за първи път в този филм) от безмозъчни чудовища, които спринтират срещу теб с крясъци.

Едно нещо е сигурно. Дори да не беше дал тласък на цяло поколение произведения, 28 дни по-късно е толкова качествен, че пак щеше да заслужава място в историята.

Roland
Пандорум 
Pandorum (2009)

В Пандорум двама членове от екипажа на поколенчески кораб се събуждат от крио-сън, за да открият, че всичките им колеги са изчезнали. Нещо повече – из безкрайните коридори блуждаят чудовища, които може би някога са били хора, но сега са кръвожадни зверове. Сега двамата оцелели са в надпревара с времето, опитвайки се да си върнат контрол над кораба преди да бъдат убити.

Космическият хорър не е често срещано явление. При все напълно валидното усещане за ужас от студената празнота и нечовешката безкрайност на космоса, повечето истории, които се развиват извън пределите на Земята, са приключенски. Безмилостният вакуум е третиран не като място, а като път. Но космосът е място. И това място може да доведе до лудост.

Пандорум не е филм, за който говорим често, но той напълно заслужава мястото си тук. Уникална история, в която ужасът не е резултат на свръхестествени сили, извънземна намеса или друга фантастична концепция, а така добре познатата ни и обичана концепция за човешката психоза. „Пандорум“ е космическа лудост – нервен срив и агресивна шизофрения, произтичащи от безкрайните месеци и години на самота, прекарани в космоса. И историята се възползва от тази идея до абсолютния ѝ максимум. За да подсили усещането, че зрителят не може да вярва на нищо от случващото се на екрана, филмът ни представя клаустрофобичната си история през очите на герой, изгубил паметта си. Може ли Бауър да има доверие на когото и да е насред кошмара в дълбините на кораба? Може ли да има доверие на себе си?

Пандорум има някои доста силни дефекти, основно по отношение на ритъма на повествованието и начините, по които използва екшън сцените си. Зрителят често има усещането, че гледа видео игра, и това го вади от атмосферата. В други моменти пък действието се проточва излишно дълго и си личи, че лентата се е нуждаела от малко по-опитна режисура. Но недостатъците на филма не са толкова, че да неутрализират страхотната концепция, изключителната актьорска игра на Бен Фостър, Денис Куейд, Андже Трауе и – изненадващо – Кам Гигандет (така де, ако сте гледали Здрач, едва ли имате огромни очаквания баш към този младеж), както и уникалната вселена. Пандорум е великолепен представител на рядък жанр и абсолютно заслужава внимание.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11