Новият
филм на Нолан изненадва адски приятно с пълната си незаинтересованост от каноните
в този тип заглавия. За разлика от тематичния си събрат Илюзионистът,
той не се опитва да ни представя чудеса, за които се твърди, че са само трикове,
а точно обратното – показва ни самите трикове, за да изгради около тях една
мрачна и символична история за страстта към изкуството, отмъщението и магията
във всичките й форми.Робърт и Алфред са двама начинаещи фокусници. И двамата имат големи амбиции, но съдбата ги превръща във врагове. Алфред е по-талантливият от двамата, отдаден изцяло на изкуството и посветил съществуването си на него. Робърт обаче има качество, което той не притежава – способността да омайва публиката и да я накара да повярва в чудото. И в продължение на филма тези коренно противоположни философии се сблъскват, докато не се стига до изненадващо зловещия финал.
Не мога да говоря за сюжета, без да отворя дума и за сценария. А той е брилянтен. Дело е на Джонатан Нолан – брата на режисьора (отговорен и за сценария на Мементо) и успява по феноменален начин да преплете минало с настояще, за да изгради една картина от трикове на светлината, измами, фанатизъм и самоунищожение.
Най-възхитен останах от неподражаемото майсторство, с което самият сценарий подчертава основната тема на филма – тази, че трикът винаги е пред теб, но ще откажеш да го видиш, за да запазиш магията. И това се отнася не само до триковете и фокусите, представени от обратната страна – тази на занаятчията, вместо на зрителя – но и до самата структура на сюжета. Престиж е пълен с невероятни разкрития и изненади... но нито една от тях не изненадва. Всеки "мистериозен" елемент от историята става ясен дълго време преди да се "разкрие" на публиката. И това е може би единственият филм, където този ефект е умишлен – трикът е пред очите ти и само от теб зависи дали ще му повярваш, въпреки че виждаш как работи. Малко Оруелско, като се замисли човек ;)
Актьорската игра е смазваща. Филмът е силно атмосферичен, действието е бавно и разчита на внушение, а не на екшън. Основна роля за това имат прекрасните изпълнения на Бейл и Джакман, но и Кейн не остава назад в ролята на изобретателя на джаджите, с които Робърт прави фокусите си. Единственото слабо звено е кака ви Скарлет Йохансон, която се цъкли в камерата със застинала гримаса на "въх, ма аз мислех, че само ше ме клатят продуценти, а то и игра се искало!?" изненада, но пък тя има прекрасни крака и разкошни цици, така че по изключение й прощаваме.
Филмът, така помежду другото, е и фантастичен. Тук се явява и доста грамотното камео на Дейвид Бауи (ама много е остарял от Лабиринт насам... и не красиво, като Дженифър Конъли...), както и последният "плот-туист", водещ към гротескния финал.
Престиж е задължителен за феновете на малко по-арт ориентираното комерсиално кино, а онези от вас, гледали Илюзионистът, не се тревожете изобщо. Двата филма нямат практически нищо общо, освен страхотните актьори в главните роли. Мрачна история, психологизъм и като никога – качествено изградена морална дилема и подтекст, поставящи двамата главни герои в изцяло сива светлина, така че нито един от двамата да не е нито "добър", нито "лош". В съвременната епоха на тотална плиткост подобен филм не е редно да се изпуска.