7. A.I Изкуствен интелект
A.I. Artificial Intelligence (2001)

След като детето на младо семейство изпада в кома заради рядко заболяване, те се съгласяват да участват в експеримент, осиновявайки детето-робот Дейвид, програмирано да ги обича безрезервно. Но когато синът им се събужда, те се виждат принудени да изоставят Дейвид. В опита си да си върне обичта на майка си, той потегля на приключение из давещия се в екологичен колапс свят на хора и мислещи машини, за да намери феята, която ще го превърне в истинско момче.

Roland

Това е един от първите филми, на които плаках със сълзи. В моя защита, бях на 16. A.I. е безкрайно манипулативно произведение и като свеж тийн, нямах никакъв шанс срещу приказката за малкия Дейвид, който копнее за майка си повече от всичко друго на света. Толкова ми беше акълът.

Консенсусът сред мнозинството е, че на когото и да „принадлежи“ лентата, тя трябваше да свърши пред статуята на феята, на дъното на океана. На пръв поглед A.I. има проблеми с ритъма, а историята му се лута между дистопични приключения и сълзлива мелодрама. Но личната ми интерпретация е напълно различна. Този филм не е сантиментална история за естеството на любовта и чистата душа на детството, дори когато детето е робот. Не, A.I. е безкомпромисен поглед върху машина, неспособна на свободна воля, която функционира под контрола на неумолим императив и маскира алгоритмите си с маската на отчаяно детство.

Дейвид не е изкуствен човек. Той е програма. Параметрите на програмата са ни казани в самото начало на филма – неговата функция е да обича майка си. Всичко друго – от външния му вид до реакциите и действията му – е подчинено на това да изпълнява функцията си успешно. Същото важи за Жиголото Джо, героят на Джъд Лоу. Неговата функция е да изпълнява най-големите копнежи на клиентите си. Не е случайно това, че той се отдава на мисията на Дейвид с такъв ентусиазъм – това е неговата програма.

Такава трактовка на A.I. е брутално нихилистична и филмът безспорно дава достатъчно материал за алтернативно четене. Но погледната от този ъгъл, историята добива много повече фокус, а финалната сцена в бъдещето получава контекст – машините, надживели създателите си, позволяват на Дейвид най-накрая да изпълни функцията си, за да им даде поглед върху интелектите, които са го създали. За мен A.I. е притча за надменността и недостатъчния капацитет на човека като творец. Творенията му са ограничени. Оковани от лимита на въображението му. Неспособни да го надраснат преди собствения му край. Което само прави филма още по-добър.

Dr. Horrible

В своя текст колегата Roland изказва тезата, че това е филм за несъвършена машина, неспособна на свободна воля, която просто следва своите алгоритми. Мога да се съглася с това, защото то е буквално вярно – Дейвид наистина е робот, той наистина следва зададените му команди. Но защо филмът, толкова несъвършен в редица отношения, успява да докосне зрителите по един толкова специален и личен начин? Защото Дейвид чисто и просто е като всички хора. Неговата програма е наша програма – всички ние търсим любов, всички искаме да сме обичани, да сме ценени, да бъдем най-специалните за някого. И в колкото и различни посоки да се развиваме като човечество, не вярвам, че някога ще сме способни да надмогнем този свой алгоритъм.

И едва ли може да се направи по-въздействащо изображение на нуждата на човека да бъде обичан от образа на дете, търсещо отчаяно обичта на майка си. Ако филмът се беше фокусирал върху друг тип отношения – например интимна любов – посланието му щеше да е много по-лесно за отхвърляне: „Роботът е влюбен в този човек, защото така е програмиран, няма избор.“ Изглежда човечеството поне до някаква степен е постигнало съгласие, че интимната любов е нещо, което може да се превъзмогне: от често използвани изрази като „Ще си намериш друг; остави го/я; не се съсипвай заради него/нея; той/тя не е за теб.“ до народни мъдрости като „Либе жали ден до пладне“. Но нуждата на дете да бъде обичано от своя родител, това е нещо различно. Това е нещо неотменимо. Като училищен психолог всеки ден работя с деца и съм виждал стотици пъти това правило в действие – виждам как деца избухват внезапно в сълзи, как се бият със съучениците си, как не могат да се съсредоточат в час, как предават смачкани празни листа на контролно и как правят какви ли не други неща, просто защото не се чувстват обичани от родителите си.

Всички имаме нужда от любов. Подчинени сме на тази своя функция. Не можем да я преодолеем, както не може и Дейвид. Точно затова пътуването му е толкова въздействащо изживяване.

Couatl
Кинг Конг
King Kong (2005)

Питър Джаксън безспорно е голямо име във фантастичните среди. Трилогията му за Властелина на пръстените революционизира общественото мнение за фентъзито почти толкова, колкото и първите сезони на Игра на тронове. Колкото и да не харесвам личните му добавки към оригиналната история, не мога да отрека, че човекът има дарба за режисьор. Усетът и професионализмът му могат да бъдат лесно усетени и в първия му проект след Завръщането на краля – Кинг Конг. И докато историята за голямата маймуна, която се катери по Емпайър стейт билдинг е известна на всички и е може би най-клишираната холивудска история, не може да се отрече, че филмът на Питър Джаксън е визуален шедьовър. Във всяка една сцена и малък детайл си личи фенщината, подпечатана с персоналния почерк на режисьора. Звездният каст на филма, сред който можем да видим Джак Блек, Ейдриън Броуди и Наоми Уотс, като че ли през цялото време се движи без излишни движения и е точно там, където трябва да е и изглежда точно, както се иска от него да изглежда. Всичко – от подготовката за пътуването, корабът, изследването на Острова на черепа, обратното пътуване към Ню Йорк – буквално всичко в този филм е заснето както би трябвало да изглежда един модерен разказ за Кинг Конг. В него можете да видите зрелищни боеве, красиви гледки и невероятно автентична атмосфера. А на всичкото отгоре към края на филма, въпреки че всички знаем как ще завърши, той успява да докосне зрителя емоционално и по някакъв начин да излезе извън наивния двайсетарски пълп. Точно както Питър Джаксън успя да извади фентъзито от домашното видео и семейната комедия, в което се беше превърнало, така и тук той прави един разказ за великанската маймуна за възрастни, повтаряйки подвига си от Властелинът на пръстените.

Brimstone
Проектът Sunshine
Sunshine (2007)

Проектът Sunshine на Дани Бойл е изключително амбициозен научнофантастичен проект и негов първи и последен опит в жанра, който сам е смятал до преди за изключително предизвикателен (и с право). Но не можем да кажем в никакъв случай, че е подходил безотговорно, даже напротив.

В Проектът Sunshine интернационална група от учени е натоварена с мисията да достигне слънцето ни и да го „рестартира“, понеже то умира, а с него Земята замръзва. По пътя ги дебнат обичайните космически несгоди свързани с психическото напрежение породено от обстановката и с техническите предизвикателства на мисията. Динамиката между „тираничното“ слънце и „праведният“ човешки спасителен екип е безкрайно интригуваща.

За снимките му режисьорът на 28 Дни по-късно и Плажът кара избраните за ролите актьори да живеят заедно за шестнайсет месеца – за да може да се усети чувството за сплотеност помежду им – като екипаж на космическа станция, пътуваща към слънцето. През това време те участват в гмуркания и космическо обучение, посещават вътрешността на ядрена подводница, за да усетят клаустрофобията, която се очаква да внушават пространствата на станцията. Отделно са били подбрани на базата на сравнително реалистични прогнози за развитието на космическите програми на САЩ и Китай в бъдещето. От друга страна научната достоверност на филма не е ненакърнима, но пък компромисите по нея са напълно осъзнати и дори умишлени. Вниманието и почитта, които Дани Бойл отдава на жанра, определено заслужават възхищение, а крайният резултат е едно качествено развлечение в космоса.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11