концептуалния пълнеж на филма на Скот. Спомняте ли си онзи култов таглайн, асоцийран с Пришълец – "В космоса никой не може да чуе писъкът ти"? Алварт е намерил начин да ви го припомни и ви уверявам, че ще си го спомняте през идните години. Някъде в космоса, потънали в непрогледен мрак двама астронавти (Фостър и Куейд) се събуждат на борда на космическа станция. Те не си спомнят нищо, но ще се опитат да възстановят какво се е случило и да разберат каква е мисията им. Завръзката е нещо, което звучи до болка познато, развръзката също не може да се похвали
с оригиналност и едва ли ще шокира зрител, който вече се е сдобил с известна закалка спрямо научно-фантастичните филми. Репликите, които си разменят главните герои, едва ли ще провокират специална възхита, а подлежащите теми са до болка познати. Сценарият, обаче, може да бъде окачествен като "силен". Литературната основа в толкова внимателно напасната към това, което визуално се поднася на зрителя, че съвършена хармония в бленда между картина и текстово съдържание се усеща почти физически. Тук е момента да сваля шапка, фиби и каквото друго имам по главата си на Алварт, който ми беше направил впечатление още преди няколко години с филма си Antibodies, но не съм и подозирала, че талантът му ще еволюира така бързо. С безпогрешен тайминг, Алварт знае точно кое копче да натисне, коя ръчка да дръпне и в кое конче да ви омотае, така че да сте на ръба на седалката и да подскочите в леко стресово състояние, когато трябва. Това, което отличава Алварт и веднага спечелва възхитата ми, е непоклатимата му сдържаност и премереност в занаята му. Повечето режисьори подемащи подобен сорт продукция залитат към добре познатото оливане и идеята, че "повечето е повече". Алварт се подчинява на хубавата максима на Хичкок, че, за да се постигне ефект на истински ужас, той трябва да е сподавен и постигнат не
посредством показване, а по-скоро посредством загатване (изключая финалния половин час де). Тази вяра и придържането към нея доближава Алварт до младия Спилбърг и значителна част от сцените и решенията му в Пандорум напомнят на съвършения съспенс от Челюсти. Пандорум нямаше да е това, което е, ако липсваше едно от градивните му кубчета, а именно Бен Фостър. Параноидно-шизофреничното му изпълнение засилва идеята за бутилиран ужас и подсилва агонията от клаустрофобичното изживяване на борда на станцията. Трудно ми е да похваля особено Куейд, тъй като той рядко заслужава това, но тук човекът не дразни и е по-скоро в поносимата си фаза.
Специален принос към въздействието, което Пандорум оказва, произлиза и от много добре подбрания оператор, композитор и превъзходния екип, работил по звука и звуковите ефекти. Колкото до това коя точно е звездата в екипа след режисьора, то безспорно името й е Филип Стал, чийто монтаж блести с математическа прецизност.