Топ 10 Фентъзи герои

4. ФицРицарин

Придворният убиец – Робин Хоб

Random

Преди известно време се захванах да препрочета трилогията Придворният убиец (The Farseer Trilogy) на Робин Хоб. Все още ми остава да мина през третата част, а така и не съм чел трилогията-продължение – Шутът и убиецът (Тhe Tawny Man Trilogy). Дори само няколко часа обаче са достатъчно, за да се убеди човек, че главният герой на Хоб е сред най, ама наистина най-добре изградените персонажи в цялата раздута секция на фентъзитата многотомки. Иска се единствено приличен читателски стаж и естетически усет над санитарния минимум.

Хоб е майстор в изкуството на характеризацията и го демонстрира чрез всичките си герои, но Фиц е особен случай. Малко са епичните фентъзита, показани изцяло от гледната точка на един-единствен герой, още по-малко са онези, в които героят разказва от първо лице. Ако си позволим за миг да наложим едно изкуствено разделение и разгледаме поредицата по механистичен, но обичаен за жанра начин, то като най-силен неин елемент би изпъкнало именно развитието на Фиц. Не историята, светът, магическата система, древните пророчества и прочие стандартни жанрове устои. Макар изброените в предното изречение конститутивни елементи да са чудесно реализирани в Придворният убиец, нищо от тях нямаше да работи както трябва, ако не беше Фиц. Именно тази неразривна връзка между героя и всичко в книгата прави поредицата толкова добра. Още от първите страници на Тайните на занаята, когато Фиц е изплашено невръстно сираче, Хоб ни потапя изцяло в света си през неговите сетива, мисли, чувства, а оттам насетне така и не ни позволява да излезем от тази рамка.

Израстването на Фиц е постоянно, изпълнено с почти ежедневна динамика и реализъм, каквито почти не съм срещал в друго жанрово произведение. Същевременно то е и постепенно, плавно и обосновано желязно от логиката на света, който се разкрива през очите му. Читателят изгражда света през гледната точка на Фиц, а Фиц се изгражда в същия този свят. Няма по-добър начин да призовеш усещане за плътност и достоверност на художествената реалност и Робин Хоб го е осъзнала съвършено.

Вярвам, че всеки един герой, в какъвто и да е контекст, би могъл да бъде пресъздаден по интересен начин, но фентъзи историите имат определени изисквания към темите, които задават образа на протагонистите им. ФицРицарин не е изключение – в него са вплетени редица познати мотиви, като например тези за сирака с благородно потекло, кралското копеле, убиеца със златно сърце и т.н. Аксиоматичният отказ от опростяване на Хоб обаче придава неочакван привкус на всеки един от тези тропи. Нещата никога не се получават с лекота за Фиц, противно на очакванията, които фенове на жанра би следвало да имат след опита с толкова много предотвратени Апокалипсиси. Героят е принуден да се бори с всички сили, във всеки един момент, често дори въпреки собственото си желание, без дори да знае за какво се бори. Придворният убиец не е за читателите със слаби нерви – ще има да страдате много заедно с Фиц.

Именно способността на книгите така леко и неусетно да хвърлят дълбоко в съзнанието на героя ми се струва най-сериозният аргумент защо Фиц заслужава да бъде високо в тази класация. На няколко пъти съм се хващал как не просто възприемам света през неговите сетива, а и напълно го концептуализирам през мислите и чувства му. Негова постъпка, която ми се е сторила напълно естествена в даден момент, по-късно бива разкрита от други герои като изключително глупава, детска и необмислена и тогава… отново по най-естествения начин потъвам от срам и възмущение заедно с Фиц, защото докато чета романа, двамата сме се срасли в едно. Придворният убиец постоянно бомбардира читателя си с интензивни изблици на емоция. През образа на Фиц човек би могъл да се влюби отново, да се почувства напълно изолиран и мразен от целия свят, да изпита чувство на пълна лоялност, да се почувства предател.

Не липсват и чисто фантастичните преживявания, многократно усилени през лещата на гледната точка – почти не се сещам за други книги, където телепатичната връзка между две създания да е описана така добре. Още по-малко подобна връзка между човек и животно. Не са малко миговете, когато гледната точка на Фиц заприличва повече на течаща вода, тези преходи от едно съзнание в друго са сред най-силните моменти в поредицата.

Текстът заприлича малко повече на възхвала на Придворният убиец, отколкото на героя, но те са толкова здраво свързани, че друг подход би ми се сторил несъстоятелен. Ако искате да се потопите не просто във фентъзи свят, а във фентъзи герой, ФицРицарин е изборът който бих препоръчал без да се замисля.

Matrim

Кой не знае ФицРицарин, кой не е чувал за него? Ужасно много хора, всъщност, но проблемът си е техен, нали така? Човекът със звучното име ФицРицарин е главeн герой в трилогиите на Робин Хоб Придворният убиец и Шутът и убиецът. А да, също така спокойно мога да заявя, че е и един от най-противоречивите герои в целия фентъзи жанр. Какво имам предвид? Има много персонажи, които карат хората да се делят на фенове и „хейтъри“ и да се дърлят с години на тема става ли сиракът-юнак Джон Смит за нещо, или трябва да мре в страшни мъки незабавно. Всичко това, разбира се, го има и в случая с Фиц. По-интересното, поне за мен, е че той има рядко срещаната дарба да вбесява дори и най-големите си фенове в определени ситуации. Знам, че немалко хора ще се почудят защо пък това го броя за плюс. Много просто – доста от решенията на Фиц ме влудяват не защото са написани зле, а защото поведението му е абсолютно логично с оглед характера му и ситуацията, в която се намира, но пък и без да знаете какво става по-нататък, често ви е ясно, че е голяма грешка, за която ще си плати прескъпо. Именно тази, как да се изразя, брутална достоверност отличава Фиц (а и другите герои на авторката) от масата безлични типчета, които обикновено го раздават главни герои във фентъзи жанра.

Фиц нерядко се държи ужасно дребнаво, мърморко е, скатава се от задълженията си, взема емоционални и дълбоко погрешни решения под път и над път. Но в същото това време той има и положителните качества на класически герой. Пак подчертавам, това не са просто ей така сложени няколко недостатъка, които са повече на теория, колкото да не ревнат критикарите че момчето e твърде идеализирано. В случая  на Фиц, той плаща за грешките си. Отново и отново. И то с лихвите. Немалко фенове даже съвсем сериозно обвиняват Робин Хоб в садизъм. От друга страна, всички тези перипетии правят триумфите на Фиц още по-сладки, макар че и там я има тази достоверност – дори и когато прави това, което се очаква от един главен герой във фентъзи поредица, а именно спасяването на кралството/света/селската кръчма, го няма типичният завършек при който всички знаят какво е сторил и го тачат до края на живота му.

Фиц дотолкова е жив в съзнанието ми, че до ден днешен отказвам да препрочета някои от сцените, в които прави най-големите си грешки или яде най-големия бой, защото са болезнени. Ей затова шапка свалям на Робин Хоб.