Ако научната фантастика беше отделна нация, днес щеше да е един от националните ѝ празници. Но да не избързваме. Също така – ако сте зарязали хавлията си неудачно далече от вас, сега е моментът да поправите тази грешка. Само без паника!

Май месец е всъщност изпъстрен с празници, всеки един от тях важен по различни начини, за различни групи от хора: 1 май, осмислен като ден на работника и борбата за достоен живот; 6 май като ден на победата и на армията; 24 май и писменото слово, което свързваме с интелектуалното и духовното будителство. Други години тези дати си отминават рутинно – полуприповдигнати, полупренебрегнати, – но не и тази. От една страна, празненство почти отсъства: стоим си по домовете, най-много да се разходим с близки приятели в някой парк. От друга – може би разполагаме с времето и най-вече с емоционалната и медитативна настройка на духа и мисълта, за да се замислим за ритуалното им изражение.

Какво означава да празнуваме ден на труда, когато хиляди хора в България и милиони по света внезапно са се оказали без препитание, или очакват това да се случи всеки момент; докато медицинските работници се трудят в обезкървени здравни системи и при недостиг на предпазващи живота им облекла; докато най-богатите забогатяват все повече именно заради пандемията; докато ежедневно преживяваме миграцията на труда ни към виртуални пространства, а компаниите планират агресивна автоматизация на труда, който не би могъл да бъде извършван от вкъщи? Каква победа празнуваме и за какво ще ни служи армията: в свят, изправен пред тежки екологични кризи и предстоящи каскади от локални конфликти, отключени от борба за ресурси и мигрантски вълни; свят, в който глобалният хегемон САЩ сякаш все повече отстъпва от тези си отговорности, а Китай настъпва все по-настойчиво към отварящите се пространства? И какво будителство: в условия на всепроникващо дезинформационно поле; на избуяващи теории на конспирацията; навлизащи технологии за масова манипулация на общественото мнение; на пропадаща медийна свобода?

Условията на глобална пандемия са условия на научнофантастичен роман, който всички пишем тук и сега. Засега повечето от нас не осъзнаваме авторството си в него, а тези, които го осъзнават, не разполагат с нужните инструменти. Произвеждаме полукохерентни изречения, откъслечни фрази, които сляпо се свързват със съседите си в този безкрайно нагънат и какофоничен текст. В най-добрия случай успяваме да напишем къса винетка с кратко ехо из чуждите текстове и съзнания, енергийната вълна от което структурира може би малко по-устойчиво мрежата от текст. Поне за няколко секунди субективно време в глобалния кошер. Но трябва все повече да осъзнаваме авторството си и да поемаме отговорността, която го съпътства, да противостоим на тъмните жанрови сили, които настъпват срещу него. Работата от вкъщи може да е чудесно нещо, а навлизането на роботи и ботове може да направи множество стоки и услуги по-евтини, но какво означава това за нашите роднини, приятели, колеги, съседи, съграждани и т.н., които са изтеглили по-къса клечка; какво означава за емоционалните връзки, които ни правят част от общество, а не просто терминали за интелектуален труд и потребление? Ако се окаже, че най-добрият начин да се справим с извънредното положение е да направим данните си напълно прозрачни за проследяващите алгоритми – не просто физическото си движение, виртуалната си дейност и финансовите си потоци, ами и биометричните си данни? Ще го направим ли на доверие или ще построим институции, които да гарантират, че алгоритмите са на наша страна? Всъщност, кои сме изобщо ние и, ако тази пандемия изисква усилия, сравними с тези от световните войни, както често се говори от политици и журналисти напоследък – срещу кого ще водим тази война и какво сме готови да жертваме в нея? Ще използваме ли езика – най-успешната технология в познатия ни свят – като рационални, способни на емпатия и морал, творящи същества, или ще се поставим под технологичния му контрол? Киберпънк дистопията, еко-апокалипсисът, ескейпизмът и дребнотемният реализъм ли са нашите жанрове, или утопията и новият реализъм на научната фантастика, която задава неудобни въпроси и търси решения?

Патосът и генерализирането често достигат притеснително високи стойности при подобни разсъждения, и това разбира се трябва да активира редица червени лампички. Но раждането на нови истории и начини на разказване винаги е съпроводено от форми на експериментиране, които са първоначално груби, чиито хипотези са недобре формулирани, а инструментите им – неточни и криещи рискове. Не е ли истински важната фантастика именно някъде насред тази диалектика между скептика и оптимиста, естествоведа и романтика, между дистопията и утопията? Всички тези инструменти са ни нужни, но са ни нужни също така умения и увереност в използването на целия комплект, в боравенето със сложни системи – материални, идейни, хибридни. Ако можем да извлечем един урок от сегашната ситуация, той е може би, че знаем твърде, твърде малко, и още по-важно – че знанието само по себе си не е нещо, което можем да считаме за даденост. Дори на фона на бавния апокалипсис на екологичната криза, човечеството като че ли съществуваше в добре проектирана капсула, от чиято вътрешност беше лесно да си помислиш, че успешно сме се еманципирали от природата и сме въдворили управляемост върху макропроцесите, движещи света. COVID-19 разби този светоглед на парчета. Независимо дали взетите в световен мащаб мерки ще се окажат твърде хлабави или твърде консервативни, вирусът преобърна всички установени мъдрости до степен да няма нито един експерт и авторитет.

Светът, който обитаваме, е система от материя и информация. За добро или лошо, еволюцията е дала на вида ни когнитивни способности, чрез които да влияем непропорционално на тази система, и междувременно да усилваме все повече и повече тази своя роля на стопани – чрез поредица от технологични протези, чиято крайна цел е изографисана в образа на „сингулярността“ по храмовите стени на Силициевата долина. И ето че се срещаме с един безкрайно по-елементарен организъм, чийто еволюционен „план“ е изцяло противоположен на нашия – да опрости възможно най-много генома си, за да улесни максимално репликирането в средата на биологичния приемник. В тази среща свръхсложните символни технологии на човечеството изпаднаха в безпорядък, какъвто рядко сме си представяли в подробности. Въпреки че предупрежденията за предстояща пандемия са налице от години и въпреки че апокалипсисът изобщо е налице от години. Сигурно ще преборим този вирус и всичко ще бъде, относително казано, наред (и все пак да не забравяме важните въпроси: кои сме „ние“ и на какви жертви сме склонни?). Но предишното спокойствие и самонадеяност няма да можем да си върнем. Ако тръгнем обратно натам, значи сме избрали жанровете на ескейпизма, и в крайна сметка на дистопията.

В литературознанието на жанра на научната фантастика често му бива приписван един основен отличителен елемент – новумът. Новумът е „новото нещо“, промяната спрямо познатия свят, през чийто процеп нахлува бъдещето, или алтернативното настояще. Ако се замислим, всъщност реалната история е низ, или по-скоро мрежа от такива новуми, около която ежедневният живот заплита света. Затова Ким Стенли Робинсън нарича жанра „новия реализъм“ – защото той много по-правдиво отразява настоящето, в което новумите зачестяват все повече, както във времето, така и географски. Появата на новума, според теорията на жанра, предизвиква у читателя чувство на „остранение“ – изведнъж всички свързани с него обекти и действия придобиват странна окраска, все едно ги виждаме за първи път. Вплитането на новума обратно в тъканта на нормалното се случва благодарение на когнитивно усилие. Казано по-просто, светът става не чак толкова странен и малко по-понятен, когато си позволим да усетим формата му. Понякога това е възможно като просто го обживеем – разходим се по улиците му, послушаме обитателите му. В романа, в който се озовахме понастоящем, това обаче май не е достатъчно. С всеки ден разбираме все по-добре, че ни трябват други, отвъдчовешки сетива, за да разберем системата в нейната цялост. В този смисъл COVID-19 се оказа един от най-мощните новуми на настоящето – носейки максимално концентриран ефект на остранение и изискващ сериозно когнитивно усилие, което да донесе някакво усещане за нормалност. За всички ни е толкова лесно да схванем на емоционално ниво ефектите от неговото разпространение, но причините да сме толкова уязвими все още са трудно обозрими.

Така например, изведнъж започнахме да схващаме много по-ясно важността на биоразнообразието за екологичния баланс на планетата и как последният е директно свързан с човешкото здраве. С всяка следваща година планетата губи все повече видове, в резултат на което екологичните ниши биват заети от други, далеч по-вероятни преносители както на вече съществуващи, така и на нови болести. Индустриалното животновъдство и земеделие превръщат огромни популации от организми в суха трева, през която заразите минават като пожар, и едновременно с това отнемат поминъка на дребните производители, които от своя страна започват да ловуват диви видове и така допринасят още повече за разбалансирането на досега стабилни екосистеми. Т. нар. „мокри пазари“ за месо в Азия се превръщат в трамплин за подобни вируси, потенциални точки на трансформация към транс-видово съществуване. И така, стъпка по стъпка, от затворените диви екосистеми до глобализираната икономика, повсеместната свързаност и културните войни – един вирус, усъвършенствал се в простотата си, прави изведнъж съвсем видими всички връзки в тази система, която ние доскоро сме възприемали едва ли не като сбор от индивидуални човеци и „всичко останало“. Жалко и глупаво е, че се наложи такова събитие да ни отвори очите, при все че „бавният“ апокалипсис ставаше все по-бърз и унищожителен: пожарите в Калифорния от лятото на 2018 г. и в Австралия от края на 2019 г., в които вероятно са загинали над милиард животни; дори водната криза в Перник, която преди пандемията тресеше България и която със сигурност няма да е последната, нито в локален, нито в глобален мащаб.

Макар и късно, вече си припомняме, че сме система, а не атоми. Дано сме достигнали някаква критична маса на осъзнаване, защото трудното тепърва предстои. Има все пак и добра новина, която да ни даде надежда за възможен сюжет. Системата, макар и сложна, е познаваема, може би дори управляема. Това, разбира се, не е тайна. Учените, медиците, писателите на научна фантастика, журналистите (или поне част от тях) – те го знаят от много отдавна и не са спирали да работят, за да ни дадат някои важни инструменти. COVID-19 ни показва в реално време колко трудна, дълга и неблагодарна е тази борба. Наука, например, не се прави за седмици и месеци, но човешки животи си отиват за часове. Доверието към науката и институциите също се гради с години и също би могло да бъде сринато за дни. Но без това доверие и без институции, които го заслужават, сме пътници и е време да го осъзнаем. Време е да пренасочим усилията, времето, труда и въображението си към заздравяването на тези системи (всъщност подсистеми на голямата система), защото именно без тях ще се пръснем като атоми, на които Вселената е забравила да инсталира квантова физика.

Ким Стенли Робинсън, може би „най-важният политически романист“ на съвремието (поне според The New Yorker), обича да се опира върху идеите на Реймънд Уилямс, един от големите културни критици на 20 в. Според Уилямс всеки исторически различим период носи със себе си „структура на чувствата“. Или иначе казано, всяка културна система организира човешките емоции по свой специфичен начин. Може би точно в момента преживяваме прехода от предишната такава структура към предстоящата. Пандемията ще премине, но месеците живот във фантастичен свят ще ни променят като читатели на реалността. До преди няколко месеца ни изглеждаше невъзможно да се откажем от редица удобства и навици, но в рамките на седмици и дори дни приехме, че може би е нормално да се откажем от полетите, да не пътуваме всеки ден до офиса, да си мием редовно ръцете, да готвим по-често, да се обаждаме повече на близките си; свикнахме и с чистото от смог небе. Осъзнахме, че цивилизацията ни, такава каквато е в момента, е истинско чудо, чието съществуване не би било възможно без развитието на модерната наука. Видяхме колко неестествено и крехко е това чудо; започна да ни прави все по-силно впечатление колко крехка е самата наука. Кой знае, може би днешните деца ще си мечтаят да станат учени и лекари, както децата от 60-те години са си мечтали да бъдат космонавти. Да се доверяваме на науката и да действаме, не просто да „знаем“ – това е може би новата структура на чувствата, която нахлува на бързи обороти в момента, казва Робинсън. Срещу нея със сигурност ще има чудовищен отпор. Вече виждаме буреносния му фронт, но място за колебание пред него не бива да има. Ако си припомняме един на друг, че заедно пишем този научнофантастичен роман, всичко ще бъде наред. Или по-скоро няма да бъде, но това знание ще бъде част от авторското ни сандъче с инструменти. Без паника!

Колебанието по принцип обаче е инструмент, който не можем да си позволим да изхвърлим, историята го е показала нееднократно и категорично. Всъщност, може би трябва да се научим да съществуваме в постоянно колебание и дори да извличаме удоволствие от това. Ако, както пише писателката Ребека Солнит, се научим да живеем по-малко в героичните митове и легенди и повече във вълшебните приказки, това ще ни помогне да се справяме по-добре с проблемите на настоящето. Да заменим непобедимите герои (много рядко героини) и тяхното неминуемо пътешествие към още повече власт и мощ с неочакваните герои на приказката – деца, старици, летящи и пълзящи твари, омагьосани и обикновени предмети – и неблагодарните задачи, стоварени върху тях. Бъдещето е несигурно и не води към заслужено спечелен замък и принцеса; за да живеем добре в него, ще ни се наложи да обживеем именно несигурността на малките герои, и да изплетем здрави съюзи от тези жанрове и точки на контакт и солидарност.

Ако сте стигнали дотук в четенето на този текст, надали ще ви изненадам, че вълшебните приказки на бъдещето се пишат до голяма степен от автори на научна фантастика. Магическите предмети във фантастиката придобиват нови форми – сателити, компютри, ваксини, подводници, роботи, понякога дори логаритмични линийки. Това не ги прави по-малко магически. Трябва да им вярваме, но и винаги да ги подлагаме на съмнение. Все пак вече знаем, че целият свят е магически и прекомерната вяра в герои скрива тази магия. Не можем да си позволим да продължаваме да сме слепи, защото в резултат на това умират хора, умират и цели видове. Затова имаме наука, имаме и научна фантастика. Имаме Пикник край пътя и Зоната, които ни учат, че никога няма да разгадаем докрай света, но и че не бива да спираме да се опитваме. Соларис – за да подлагаме под съмнение възможностите на науката, чрез самата наука. Водосрез – за да си представим какво би било да нямаме сигурен достъп до питейна вода. Станция Единайсет – за да преживеем края на света и живота след пандемията. Трилогията Съдърн Рийч – за да претърпим метаморфоза от човешкото към нечовешкото. The Only Harmless Great Thing – за да си представим контакта с друг разум не някъде в космическата чернота, а тук и сега. Трилогията за Марс, New York 2140, Aurora – за да отидем на Марс, в бъдещето и в друга слънчева система и да осъзнаем, че Земята е нашият единствен дом и не разполагаме с план Б.

Имаме добър пътеводител – далеч не идеален, но постоянно развиващ се. Така че в този празничен ден – да почетем добрата фантастика, която задава по два трудни въпроса с всеки отговор, и да се включим в написването ѝ. Само без паника!