И тъй, в сладки приказки и на фона на всякакви световни катастрофи, доживяхме, че и направо изпратихме заветния юни. Чуден месец беше, изпълнен с череши и мирис на липи, иначе казано: с всичко най-хубаво на света. Приютил освен това сакралното лятно слънцестоене, белите нощи, дългите дни и мистериите на Еньовден, празника на всеки уважаващ себе си начинаещ заклинател. Изобщо, месец мечта!

По изключение обаче този път няма да ви говоря за него.

Да, една доста по-огромна и решително първоюнска тема бързо бързо се намести в цялото ми свободно мисловно пространство, пренавърза повечето синапси, поизтръска всякакви странни и непознати ъгълчета от сърцето и закотви за дълго ръцете в няколко ключови композиции. Онези именно композиции, които се оказват полезни за успокояване крехкото настроение на най-новия и най-млад член на екипа, за когото със значителна степен на увереност мога да твърдя, че благодарение на чудесната си майка определено е закърмен с фантастика от първия ден!

Снимка: EvaBabyDreams

Тъй като списанието ни вече е на достолепна възраст, вярвам, че не са малко онези наши читатели, за които подобни емоции са вече познати или скоро предстоят. Човек е подготвен за умората, безсънието, трескавата радост, четенето на милиони книги със съвети и пускането на юнски редакционни навръх Джулая. Но е много трудно да си представи отнапред дългите минути на безпаметно гледане в почуда на това малко другоземско същество, което издава звуци като динозаврите, спи на най-необичайните места като маймунките и прескача между абсолютен покой и панически ужас за секунди. Може би за последно сме гледали така втренчено в нещо, когато сме били… като нея? Душа от друг свят, която идва сърдечно канена, но с неособено голямо желание в този, нашия свят. И би могла да избере да вижда, чува и чувства в него неща, които никой от нас не помни или не може да си представи. Но както всички нас, вероятно ще остане с онези, които ние ще изберем вместо нея. Така ще е, поне докато заедно не разгадаем голямата загадка. Защото не знаем как да предадем напред това, което не разбираме. Дали наистина учим децата си да живеят, или кастрим от тях умения и познание, които надхвърлят това да си днешен вид човек?

И може би точно тук е обещанието на това мъниче, размахващо ръчички като калинка по гръб, гледащо с очакване на своя странен език без думи, изпълнено със спомени от цялото ѝ наследство, малки генни фасети от милиардите години живот на Земята, свързващ всички ни в историята на голямата си мрежа.

Обещанието, че някой ден ще разбира нещата, които днес ние не можем, или не искаме.
Че ще бъде по-добър човек от нас.

В ShadowDance често обичаме да казваме, че фантастиката ни помага да мислим за света на бъдещето. Но преди един такъв миг винаги има нотка на абстракция. Нечие бъдеще. Може би нашето собствено, макар едва ли. Но сега вече е наистина нейното бъдеще. И мисленето за него все повече прелива от любопитство и кротък песимизъм, към отчаян морален императив. Все още има какво да допринесем тъй щото децата ни да живеят в свят на щастливи общности, откриващи все по-надхвърлящи въображението тайни из всеки слънчев лъч и борова игличка, изграждайки заедно с природата чудеса, наместо да я изриват безхаберно, за да задоволят страсти, които ги правят все по-нещастни. Зависи от нас да дадем на тези деца именно това бъдеще, в което фантазията им да се вихри и откривателството им да ги приближи още крачка напред до тайнството.

Така че да запрятаме ръкави! А междувременно с нетърпение ще чакаме момента, в който малкото шадоуданско бебе порасне достатъчно, за да тича с книжката в ръка по стъпките на Билбо, да търси Тоторо в гората и да лети из Фантазия на крилете на Фухур. Наслука 🙂