Станция Единайсет

„Доктор Единайсет: Какво изпита накрая?

Капитан Лонагън: Все едно се събуждаш от сън.“

(Предупреждение: Ревюто съдържа някои спойлери за романа. При все мнението ми, че четенето на точно тази книга няма да пострада ни най-малко заради тях, продължете на свой риск.)

Харесва ми да мисля за Станция Единайсет като за научна фантастика наобратно. Докато повечето фантастики представят бъдещето като надстройка над миналото си (и над нечие настояще), в тази история бъдещето гледа назад към миналото като към сън на пропилените чудеса и сърцераздираща загуба. На фона на един осакатен свят и през мъчителната призма на изкуството, се ражда нещо, чиято красота е колкото омагьосваща, толкова и болезнена. Защото да оцелееш не е достатъчно.

Последното изречение, взето от епизод на Стар Трек, е написано с боя върху фургоните на трупа от актьори и музиканти, Пътуващата симфония. Те обхождат някогашните американски земи по краищата на Големите езера, поставят Шекспир и свирят музиката си. Само че Америка вече я няма, не я е имало през последните двадесет години, откакто Грузинският вирус почти заличава човечеството.

Станция Единайсет обаче не е за апокалипсиса или за последствията от него. Самото събитие е по-скоро като подаване на реплика, подреждане на сцената, на която всички съществени парченца ще бъдат събрани в повествователна симфония. В движение е споменат популярен пост-апокалиптичен роман, но не, този роман не разказва за безмилостната борбата с времето, в която хората се уповават единствено на разума и мъдростта си. Защото да оцелееш не е достатъчно.

Книгата започва на сцената на театър в Торонто, със смъртта на Артър Леандър, холивудска звезда, три пъти разведен, точно в този момент обсебен от Крал Лир. Изкуственият сняг се сипе бавно, докато завесата се спуска, а един от зрителите, бивш папарак и може би бъдещ парамедик, масажира гръдния кош на Артър, за да го спаси. Навън, истински сняг се трупа върху Торонто като покривало от белота; красивата вечер ще бележи края на познатия свят. Двадесет години по-късно, момичето, превъплътило се в малката дъщеря на Лир в същата тази постановка, „ходеше със сандали с подметки, изрязани от автомобилни гуми и с три ножа в пояса.“ Кирстен си спомня твърде малко от времето преди колапса, но онова минало ще се превърне в ключово за нея, по начин, по който тя никога няма да успее да осмисли напълно.

Нито пък който и да е може да проумее наистина сложната мрежа от човешки взаимодействия, благодарение на които светът ни функционира. Тази непознаваемост обаче също не е сред централните мотиви на романа. Те могат да бъдат открити по-скоро в изкуството, паметта, свързаността между хората и акта на пробуждането, в борбата с непознаваемостта. Театралната сцена е добре подбрана да фокусира всички тези теми:

„Не е точно стая, мислеше си вече Джийвън, като оглеждаше сцената. Беше прекалено отворено за движението, всички тези врати и тъмни пространства между кулисите, липсващият таван. По-скоро като терминал, помисли си, като гара или летище, и всички минават забързано.“ 

По-късно в книгата един летищен терминал се превръща в център на съществуването за няколко стотин оцелели, и в хранилище на спомените от стария свят. Преходни пространства без врати, като голямото изравняване по време на колапса, като индивидуалната смърт, като края на една връзка – все повтарящи се мотиви в книгата. В една от сцените кучето на първата съпруга на Артър Леандър наблюдава иззад стъклена стена вечерното парти в трапезарията на семействoто, а съпругата, Миранда, го наблюдава отвътре. След като излиза навън и се присъединява към кучето в неговото наблюдение, тя осъзнава какво се случва вътре, че връзката й с Артър е приключила.

Фиксацията върху стаите е постоянна, и за хората от миналото, и за тези от бъдещето, които само теоретично мислят за живот в истинска къща. Стаите—физически, виртуални, метафорични—са местата, в които хората увяхват в изолация, или където се срещат с други и започват нови връзки. Има един момент в книгата, когато определен повтарящ се спор между двама от героите е оприличен на стая, в която те се събират, за да споделят приятелството си.

Станция Единайсет е осеяна с тези напрегнати синтези между абстрактното и конкретното, възможни благодарение на колапса. Сякаш чук е пръснал света и събрания в него смисъл на милиони парченца, които трябва да бъдат събирани, преподреждани и тълкувани чрез изкуството и емпатията, да бъдат изобретени наново заедно със самия език. Нелинейната структура на романа принуждава отделните части да се отразяват една в друга, да търсят хармония помежду си – текстуална, междуличностна, цветова, всякаква хармония, която е способна да предаде свързаността на всичко с всичко.

В крайна сметка романът борави най-вече със загубата. Не просто онази с драматичните мащаби, предизвикана от колапса, а загубата на всички нива: 

„Последният път, когато ядох сладолед във фунийка на слънцето в парка. Последният път, когато танцувах в клуб. Последният път, когато видях автобус в движение. Последният път, когато се качих на самолет, който да не е преустроен в помещение за живеене, самолет, който всъщност излита. Последният път, когато ядох портокал.“

„…всичките дребни подробности, които съставят една сутрин, един живот“

Загубата на неща и моменти и спомени, забравата и припомнянето, елементите, които съставляват един характер, един човек. Героите на Станция Единайсет са сред най-красивите постижения на романа. В една реалност, в която толкова много е било загубено или ще бъде загубено, тези хора са представени пестеливо, сякаш всяка дума трябва да тежи колкото десет, взети от роман, в който светът не свършва. С един или три реда ставате близки с тези хора, така че загубата им, или преживяването на загуба през тях, е още по-болезнено. Само вижте как излизат на сцената.

„Беше втора цигулка и таен поет, което ще рече, че никой в Симфонията не знаеше, че пише стихове, с изключение на Кирстен и седмата китара.“

„Вървеше малко пред останалите актьори и мърмореше на любимия си кон. Конят, Бърнстейн, беше само с половин опашка, защото миналата седмица първото чело си сложи нови влакна на лъка.“

„Тук, на този паркинг, под натиска на горещата вълна, с потни петна под мишниците на тениската му, със скъсани дънки до коленете, той беше съвсем достоверен крал.“

И още много други прекрасни психологически винетки, които оживяват на страниците благодарение на интензивните взаимодействия и драматическите пренареждания в текста. Друга имплицитна тема е именно противопоставянето между ред и хаос, отразено в повтарящото се фундаментално противопоставяне между „вътре“ и „вън“. То обаче не е просто двоично противопоставяне. На нито един от полюсите в него не е отредена финална позитивна или отрицателна оценка. Хаосът ражда нови начала, но води и до болка, а прекомерният порядък заключва хората в стаи, внася опасна чупливост и генерира безсмислени корпоративни брътвежи и превзетости. Преповтарящата се игра с тази ядка от образи и знаци е нещото, по което романът най-много си прилича с Шекспир, не по директните препратки към творбите му. А това е истински Шекспирово по дух – настоятелността, че дълбочинният смисъл израства от колективната употреба на езика и от споделеното битие, много по-мощно и устойчиво, отколкото от преднамерените дела на отделни индивиди.

Лепилото, което държи всичко това заедно, е разбира се изкуството. Изкусността—в контраст с претенцията за изкуство—приложена към всичко в живота, инцидентно и към изграждането на точно този роман, изплетен изцяло от усилията на един непоколебим творец. До голяма степен по същия начин Миранда посвещава всеки свой свободен миг на създаването на труда на живота ѝ – графичния роман „Станция Единайсет“, история за една изкуствена луна, която е избягала от Слънчевата система през червеева дупка и която носи със себе си хората бегълци надалеч от извънземно нашествие. Някои от тях се крият в Подморието, чакат животите им да започнат наново и обмислят да се предадат, други пък активно се опитват да изковат ново бъдеще за човечеството. На няколко пъти Миранда се вкопчва във физически детайли от заобикалящата я среда и ги включва в работата си, и чрез тези преобразувания някакъв своеобразен ред и спомен биват запазени през времето.

Графичният роман като символна опорна точка, също като Пътуващата симфония, мощно експлоатират идеята за смесване на модалности и спомени, за замъгляване на очертанията на иначе ясно поставени граници. Използването на цветовете в книгата подсилва това качество по изключително ярък начин:

„Прилив от буйни цветове, розово и ивици сияйно оранжево, контейнеровозите на хоризонта увиснали между жарта на небето и водата пламтяща, морската картина прелива в объркани видения на Станция Единайсет, екстравагантните ѝ залези и индиговото ѝ море. Светлините на флота потъват в утрото, океанът прогаря в небе.“

Заличаването на очертанията, актьорството и изкуството – всички те са процеси, които неизбежно изпускат и унищожават информация, но накрая, ако са изпълнени правилно, могат да доведат до спасение. Концепцията постоянно бива противопоставяна рязко с фанатичните религиозни визии за предотредената съдба, които разчертават света според строго фиксирани планове. Изкуството в крайна сметка бива тълкувано като постоянна и смъртоносна борба срещу безсмислието, срещу механично-линейното, призрачно съществуване. Изкуството води битка със смъртта и я ухажва през цялото време; то е въпрос на живот и смърт. „Ако можете да си спомните репликите в съмнителна територия, на сцената всичко ще е наред.“

Станция Единайсет не е организирана около сюжета, нито пък около героите, макар да е изключително силна и в двете. Енергията и есенцията й извират от това дълбоко убеждение в изкупителната сила на усилието да изпълваш докрай битието си като човек, каквото и да значи това. Тя е дълбоко емоционална, но по тих, замислен начин. Езикът и структурата й са повече прецизни, отколкото поривисти, такъв е и вкусът, който оставя след себе си. Тя посяга меланхолично към настоящето от позицията на един разбит свят, в който пространствата са по-освободени от хора. Героите ѝ мечтаят за космически станции и космически кораби, за алтернативни вселени, в които хората могат мигновено да се свързват едни с други, на страниците й един изобретател трескаво върти педалите на велосипед, за да съживи стар лаптоп, надявайки се тайно да открие митичния Интернет. Докато научната фантастика осветява неразгадаемото настояще чрез чудесата на бъдещето, Станция Единайсет го прави, като се пренася напред и се взира назад в чудесата на сегашния момент. Алтернативната ѝ вселена е инструмент, който да ни помогне да пренареждаме и разбираме, да запомним и да си спомним.

„Пътувахме толкова дълго и приятелството ти за мен беше всичко. Беше много трудно, но имаше красиви мигове. Всичко свършва. Не ме е страх.“

Станция Единайсет се окачва на българския пазар през септемрви 2015 год. Настоящата рецензия е превод от английски на този текст. Преводът на цитатите от книгата беше предоставен любезно от страна на издателство „Екслибрис“. Искаме да отбележим, че цитираните пасажи могат да претърпят редакция преди публикуването на финалния текст.