The Deep

Джон Краули е американски автор, сравнително неизвестен в широките фантастични среди по света, и особено у нас, спрямо приноса си към спекулативните жанрове. Да, всички които го споменават, правят това с плам и ентусиазъм за невероятния му стил, въображение и талант, печелил е World Fantasy Award както за отделни творби като Little, Big, така и за цялостен принос, а сред почитателите му се броят фантасти като Брайън Олдис, Джийн Улф и Урсула Ле Гуин. От другата страна на оградата, в критическото поле той се радва на възхищение от страна на имена като големия фантастичен критик Джон Клът и още по-големия литературовед и шекспировед Харолд Блум, който го включва в The Western Canon заедно с Ле Гуин. За съжаление всичко това изглежда не е достатъчно за широка популярност (впрочем подобно на един също толкова неизвестен Томас Диш). Ето защо ще се опитам да ви запозная с The Deep, художествения дебют на Джон Краули, с надеждата да разширя поне още малко разпознаваемостта на автора из родния фантастичен свят.

The Deep е особен роман, може би защото изобщо не е толкова лесен за поставяне в конкретна твърда жанрова категория, въпреки повърхностните прилики с традицията на контакта със средновековни култури ала Трудно е да бъдеш бог на братята Стругацки. Още по-необичаен е за десетилетието, в което излизат привидно по-формално и тематично експериментални романи като The Dispossessed, Dhalgren, 334, The Atrocity Exhibition... Джон Клът с право пише, че това е книга, която може да се появи единствено по-късно в живота на един жанр, поради умелото маневриране между различните тропи, без което книгата не би представлявала особен интерес за когото и да е. Тя ни въвежда в един плосък кръгъл свят на върха на огромна колона, извисяваща се от космическата бездна в заглавието. Обитателите на този свят са крепостни селяни (Народът или The Folk) и техните Защитници (The Protectors), които от своя страна се делят на два големи благороднически рода – Червени (Reds) и Черни (Blacks). Тези защитници на теория защитават селяните, но на практика ги експлоатират. Предполагаемата защита е срещу Праведните (The Just) – партизани, които могат да са всекиго и навсякъде, подчиняват се на особени правила и са въоръжени със смъртоносни Пушки (Guns). Иронично, Праведните също се възприемат като защитници на народа. Последната фракция на този диск са Сивите (Grays), които са квази-религиозен орден, хроникьори и учени, съхраняващи натрупаното познание и предания за света. В тази цветно-кодирана мешавия се спускаме заедно с летящо метално яйце, съхраняващо безполов плешив хуманоид със сребриста кожа и лилави очи. Малко след кацането си Посетителят (The Visitor) попада насред сблъсък между Защитници и Праведни, където бива ранен и се буди с увредена памет и ум. Оттам нататък романът разказва за преминаването му през този суров и препълнен с конфликти свят в търсене на себе си и на целта, за която е създаден.

Първото, което прави впечатление в The Deep, е стилът. Кен МакЛауд в предговора на това издание много точно обобщава, че научната фантастика е индустриална литература, едновременно в смисъла, че се интересува живо от това как технологиите работят и как влияят на света, но и че е плод на индустриалните революции и рационализма от последните 300 години в идеологичен план. Фентъзито, от друга страна, е феодално, също толкова повлияно от индустриализма, но с обратен знак – буржоазно (по Адам Робъртс) средство  за израз на недоволството срещу стеснения от науката въображателен кръгозор на човечеството и на желанието за приключения в контролираната среда на изкуствено средновековие. Именно тази му природа често се отразява в стила на голяма част от авторите в жанра. Дебютът на Краули не се вписва в нито една от тези две дефиниции откъм проза, бидейки ситуиран в очевидно изкуствен свят, но без външното познание на научната фантастика за това как точно функционира той, поради амнезията на Посетителя, чрез когото виждаме най-много от него. Резултатът е едно съзнателно бягство от типичния „диалект“ на комерсиален фентъзи роман с всичките му бойни сцени, политически интриги, диалози с one-liner-и, героични пътешествия и изобщо цялостното настроение на приключенство, присъщо за жанра, дори в по-мрачни светове като тези на Марк Лорънс и Стивън Ериксън. Вместо това имаме изключително изчистен стил, който успява без излишни и потенциално смешни опити за архаизъм да предаде средновековния, оплетен в традиции, клетви и суеверия начин на мислене на Защитниците и Народа. На места Краули дори постига едно прозаично звучене, типично по-скоро за вдъхновилите фентъзито митове (или за Библията), и то без да се свени да ползва привидно необичайни за мисловно-словесния регистър на такъв сетинг фрази:

Why one would wish to plot and strive to rise from the quiet pool of the Folk to be skimmed from the top by war, feud, and assassination was a question all the poets asked and none answered. The Protectorate was a selfish martyrdom, it had never a place empty. The laws and records of inheritance filled musty floors of the Citadel. Inheritance was the chief business of all courts of the Grays. Inheritance was the slow turning of this still world, and the charting of its ascendancies and declinations took up far more of the world’s paper and ink than the erratic motions of its seven moons.*

Постепенно се запознаваме със свeта, с космогонията и митологията му, и обръгналите читатели на фантастика небрежно ще отгатнат голяма част от пръснатите му сред ереси и летописи тайните за сътворението, астрономията и за всевечената борба между Седемте Обладатели (Seven Possessors) и Седемте Сили (Seven Strengths). По един фин начин, обаче, и митологията, и вярванията, дори имената на този свят бият на кухо. Което е напълно съзнателно. В хода на сюжета наблюдаваме битките, свадите, възкачването и узурпирането на трона и научаваме за всичките пъти, в които това се е случвало между хора с почти еднакви имена. Не е случайно, че книгата започва с изброяване на dramatis personae* като в английска ренесансова пиеса, макар иронично драмата почти да я няма, защото романът е пропит с чувството за поредното апатично завъртане на безкраен цикъл, като лайтмотивът на кръга може да се проследи в образността на целия роман, буквализиран например в следния детайлен храмов живопис:

The Painted Chamber had been an attempt of the ancients at gentility, no doubt once very fine; but its pictured battles had long since paled to ghostly wars in a mist, where they had not been swallowed up in gray clouds of mildew. And the odd convention of having everyone, even the stricken bleeding pink guts, smile with teeth made it even more weird, remote, ungentle.
[…]
Crowned men with red tears running from their eyes held hands as children’s cutouts do, but each twisted in a different attitude, of joy or pain he couldn’t tell, for of course they all smiled with teeth. Behind and around them, gripping them like lovers, were black figures, obscure, demons or ghosts. Each crown had burning within it a fire, and the grinning black things tore tongue and organs from this king and with them fed the fire burning in the crown of that one, tore that one’s body to feed the fire burning in this one’s crown, and so on around, demon and king, like a tortured circle dance.*

Колкото повече съпътстваме Посетителя като наблюдател обаче, получаваме чувството че колелото на съдбата е започнало новото завъртане с леко изкривена ос, причината за което се разбира в развръзката, която подходящо за темите на романа на пръв поглед не „развръзва“ нищо. Поради гореспоменатата атмосфера на цикличност не споменавам и отделни персонажи, тъй като Краули сравнително умело щрихира разноцветните пионки на тази кръгла дъска, така че да им придаде една двуизмерна достоверност, но тонът на разказвача почти през цялото време остава „weird, remote, ungentle“ като живописа от цитата, което може да отблъсне много хора и бих ги разбрал. Добра аналогия би била да четеш Песен за огън и лед, без да се привържеш към нито един персонаж и просто да следиш как сбирщина безразлични ти хора се изнасилват, раждат, влюбват, убиват и умират. Но и това не е съвсем правдиво, защото в няколко внимателно подбрани момента, особено във финала, се намират човещина, мисли за едно по-мирно бъдеще и желание за прекъсване на кръговрата от кръв.

Друга доста по-осезаема слабост на творбата е споменатата развръзка, която дава желаните научнофантастични (?) отговори за произходът на света, хората на него и предназначението на Посетителя, но признавам, че се почувствах леко недоволен, а при други читатели това чувство може да е и по-силно. Особено в съчетание с бавното разгръщане на сюжета и прозата, ако и последната да има чудесно написани моменти, като следното описание на река:

„Somewhere below their narrow way, Wanderer chased herself noisily through her halls, echoing in flumes and gorges, spitting at cave-mouths; but they could see nothing of her, for her breath was white and dense almost as haysmoke, and cold as Finn.“*

или цял характер, пестеливо изложен в няколко реда, като

„Adversity had never hurt him, not deeply; he seemed sometimes to thrive on it. The mockery of children at his misshapenness had made him not hard but resilient; death and war had made him the more fiercely protective of what he loved; the intrigues of his brother’s brilliant court had made him not quick and brittle as it had the Son, but slow, long-sighted, tenacious. Though he was young, younger by years than the young King, Sennred had nothing left in him impetuous, half-made, loud. What marked him as young was his love. He gave it, or withheld it, completely and at once.“*

Друг аспект на романа, който е хем сила, хем слабост, е антидидактичният начин, по който Краули поставя темата за избора между статичност и промяна – в свят, в който статичността е насилие, но промяната би могла да е абсолютно катастрофална. Би ли избрал някой отново и отново въпросната статичност, воден единствено от страх от неизвестното, и защо? Може ли човечеството наистина да се промени и не си ли струва борбата, дори да доведе към забвение? Всичко това е вплетено естествено в събитията на романа, без да е изнесено на преден план по сантиментален начин, както при шедьовъра на братя Стругацки. Но отговор от Краули няма и тази тишина отеква неприятно.

Въпреки всички тези слабости, които отдавам именно на факта, че говорим за дебют, смятам че The Deep има самобитна творческа искра, нещо неизразимо, която я прави особено интересна, до степен да мисля пак и пак за нея, след като съм я довършил, да я усещам като нешлифован диамант, който търкам усилено за нова фасетка. Често не съвсем успешните творби ни повлияват по необичайни начини, а тук има достатъчно невероятно светостроене, стил и премерено въображение, за да представлява интерес за почитателите на по-странното, и е налице талантът, подхранвал една от най-плодовитите кариери във фантастиката. За мен това е достатъчно да искам да се запозная с още от творчеството му, оставам на вас да прецените дали ще седнете да се полюбувате на човешката игра на шах върху диска, сияещ в бездната.