Автор: Томас Диш

Издателство: Vintage Books

Цена: $7.19 (Kindle)/$12.66 (Paperback)

Би било лесно да определим 334 като “дистопия”. Етимологически чудесно се припокриват този мистифициран и престрадал от какви ли не употреби термин и светът на близкото бъдеще, от наша гледна точка почти настъпило, на Ню Йорк от 2021-ва до 2026-а, това “не-хубаво място”*.

Има обаче повече истина, повече за мислене в наглед по детски простото словосъчетание от по-горе, отколкото в далечната предупредителна китова песен на асоциациите ни с неща като 1984, Прекрасният нов свят, Портокал с часовников механизъм и The Handmaid’s Tale (непонятно непреведена на български и до ден-днешен).

Споменавам това, защото в “дистопиите” – и изобщо в представата за дистопичното – означаващите предопределят и ни набиват в главите едно доста ограничено в хармоничния си диапазон означаемо – един глух, монолитен авторитарен тътен, който започва обикновено от първите страници и продължава до самия край.

334 няма нищо общо с това.

В този цикъл от разкази и повести, този “не-хубав” свят е словесен жест, подобен на неопределеното махване с ръка, на мътните приливи на болка и на непонятните им отливи, на празнотата в гърдите и под тях, на незаинтересуваната, краткотрайна почуда, която току хваща и пуска героите в шестте истории в 334, преплетени, но не непременно взаимосвързани.

Това е цикъл от фантастични истории, политически, отново в буквалния етимологически смисъл – истории за “градски дела”, един решителен писателски отказ на Томас Диш да се ангажира било то с обичайния литературен шаблон на дистопиите, било то с обичайния, формулаичен светостроителен запас на фантастиката.

Няма ги представителните типажи – на потисника и потиснатия, – вкопчени в идеологически двубой, няма вой отвръх планината срещу авторитарни гръмовержци, хленчене изпод вечния ботуш върху лицето и тем подобни схеми, също толкова познати, колкото и тези в розовите или детективските романи. Познатите фантастични тропи пък – Космос, Изкуствен интелект, високи технологии, – по начина, по който са иносказателно втъкани из подчинени изречения или във второстепенни мисловни потоци на героите, не получават привилигировано място сред останалите щрихи на света от бъдещето, засягащи най-вече човешката периферия на технологичния “напредък”, доколкото съществува в този буксуващ, подобно на цифрите от заглавието свят.

Той е очевидно екстраполиран портрет на Ню Йорк от началото, та до около средата на 70-те – арматурата на тогавашното време личи в умишлените анахронизми като практически непромененото състояние на информационните и инфраструктурни технологии: Бърди Лъд, главният герой на първия разказ в цикъла, Тhe Death of Socrates, отива в градската библиотека, взима си номерче и пуска заявка, все едно в модела за разпространение на познанието не са се случили петдесетте години между неговото съвремие и това на създателя му. Същият Бърди си брои стотинките, за да види ще има ли достатъчно за метрото, а ако ли не – трябва да ходи. В целия 334 има само един автомобил – а собственикът му крие всичките си разходи по него, защото са незаконни. Самолетният транспорт изглежда процъфтява, ако и мимолетно да се споменава, че катастрофите са доста по-чести, отколкото сме им свикнали ние.

В жилищен блок 334, дал името на цикъла и на най-дългата повест в него, няколко апартамента споделят по един телефон, във въздуха витае един почти умиротворен, нехаен расизъм, насилието и невежеството са навсякъде, улиците са мръсни, популярните забавления редуват готварски канали с порно-канали и безконечни реклами, просмукали се в самия въздух, а населението е изгубило не просто надежда, а усещане за ход на историята, за минало и бъдеще, с едното-единствено натрапчиво чувство, че всичко е по-зле от преди.

“Преди”, можем да си представим, в реалния свят, когато Диш е писал историите, е било бурното социално будуване от края на 60-те години, уморено и уталожено едва няколко години по-късно в гореизброените тенденции на застой и упадък от 70-те.

Там, където обаче навлиза дискурсът на научната фантастика, той се промъква като сърбеж между плешките или по твърдото небце, където не можеш да го почешеш, макар влудяващо да ти се натрапва – като например това описание (със съкращения) от The Death of Socrates:

The breeze coming in off the Hudson smelled of salt, oil, and rot. It wasn’t a bad smell at all. Invigorating. (…) He kicked an empty Fun container out through the railing and watched it bob up and down in the green and the black.*

Или пък това, от петия разказ, Angouleme:

“(…) Amparo. Who was nearly thirteen (she would be, fully, by September this year), and breasts just beginning. Very very beautiful skin, like lucite. Amparo Martinez.” *

Скритата по средата между солта и гнилото миризма на нефт, “никак не лоша”; “зеленото и черното”, равнопоставени в двуцветието на реката; извисеният до стандарт за красота плексиглас – равният глас на научната фантастика, така слят с мислите на героите си, така бързо проблясва и угасва, че почти не можем да реагираме осъзнато, само някъде в ума ни прескача искра, а в течение на четенето – горните два примера са илюстративни за повсеместните иронически щрихи, с които Диш си служи, – ако внимаваме достатъчно, направо се разгаря пожар, който няма как да овладеем и капсулираме в лесни обобщения.

***

Крепката миризма на нефт, красивия плексиглас, кучетата, “най-сетне” незаконни (както си мисли за тях Боз, главният герой в четвъртия разказ, Emancipation), които живеят по детските площадки на покривите на небостъргачите, където децата, във война с тях, ги изхвърлят отгоре, но не и без понякога кучето да завлече хлапе със себе си…

Все лесни дистопични белези, невидими за участниците в малките битови комедии и трагедии на 334, поддържащи душата си на стабилна нула с помощта на малките зелени плюсчета и розовите минусчета на Пфайзер. Изпиват ги с чаша контрацептивна вода, разбира се, как иначе светът ще се поддържа по острия ръб на непрестанния, но не и унищожителен недостиг, как иначе блок 334 ще е само 30 процента пренаселен спрямо първоначалния си капацитет?

Неумолимо растящото население, при все всички ограничителни мерки, които централизираното управление налага, е концептуалният център, от който произтича всичко останало в 334.

Задължителната контрацепция е придружена от задължителна батарея от тестове, които оценяват правото на всеки гражданин да има деца – от едно до три, според резултатите. Сексът, понеже е безопасен, е повсеместен и се преподава от 4-ти клас чрез преки демонстрации. Зародишите растат в специални съдове и не се раждат, а се претакват като алкохол, за да не губят работни дни майките им.

Самата работа, както подобава на свят, в който на хората просто трябва да им бъде намерено някакво занимание, е низ от пролетарско безсмислени механични дейности, цикъл на съществуване, отразен в иронично-митологическа образност в това описание на Лоти, една от главните героини на повестта 334:

She waited on counters. She sorted plastic beads for a manufacturer. She wrote down numbers that people phoned in from Chicago. She wrapped boxes. She washed and filled and capped gallon jugs in the basement of Bonwit’s. Generally she managed to quit or be fired by May or June, so that she could have a couple months of what life was all about before it was time to die again into the death of a job.*

Ето и заключението по темата на Аб Холт, главния герой в разказа Bodies:

“(…) even these jobs, which looked so mental and abstract on the surface, were actually all forms of kinetic energy.”* 

Просто кинетична енергия, преливане от пусто в празно, без смисъл, за ничия облага.

В последното може би се корени и отсъствието на обичайната дистопична сюжетна формула в 334 – в цикъла на Диш просто няма кого да обвиниш. Няма буржоа, няма земевладелци, били те буквални или преносни. Има федерално правителство, има градска управа, но това са само думи, така както са се видоизменили до неясна двусмисленост понятията “демократ” и “републиканец” – които на много места очевидно са И жаргон за хетеросексуални и хомосексуални, а има и “независими”, които очевидно не са обявили още (сексуалните си) пристрастия. Споменаването на едно място обаче на “старомодни” републиканци ме навежда на мисълта, че тези разделения не са метафора – всеки, който умее добре да чете фантастика, знае, че към метафоричния език там се подхожда с голямата солница, – а видоизменения на същинската политическа реалност в страната, която очевидно е функция на сексуалната освободеност (на едно място се споменават свободно гей-бракове), тази слаба утеха и същевременно жесток ироничен коментар от страна на самия Диш, който при все че е хомосексуален, вплита тези навярно лелеяни образи на гражданска и лична свобода в свят, в който те практически нищо не значат.

Точковите рангове пък, оценяващи възпроизводителната стойност на човешките същества, а оттам и стойността на живота им, поне според самите тях, са дело на “компютри”, подобни на оракули, далечни и описани неясно някъде на границата между живото и неживото – един от тези брадати фантастични тропи, които тук стоят обаче надалеч, подобно на само веднъж споменатите early-model robots (с намека, че светът е преминал към advanced-model robots, каквото и да значи това), а Аб Холт в Bodies се пита мързеливо, загледан в Луната: “Колко станаха там? Седемдесет и петима?”

Не просто индивидът е забуксувал, а и цялата обществена машина, всякакви форми на Големи проекти на човечеството™, като дори вечната обсебеност на расата ни – войната, е нещо, което просто си тече (в Югоизточна Азия, разбира се, историите са писани в началото на 70-те), а от време на време го дават по телевизията, като сериал. (На едно място Боз се пита дали кадрите от опожаряването на някакво крайбрежно селце не ги е гледал вече предния ден, но решава, че последните няколко откоса не ги е чувал преди, значи ще да е нов епизод.) Образованието представлява записани преди десетилетия касети с лекции, които се въртят наново всяка година, а “преподавателите” не са всъщност нищо повече от квестори, раздаващи тестове в края на часа, за затвърждаване на “познанието”.

Познанието. Тъй както хипотетичното бъдеще в 334 остава вечно, влудяващо недореализирано, но и недоунищожено, поне като за нас, свикнали на ясни признаци на крах или технооптимизъм, така и миналото в 334 трепти извън фокус. Г-жа Хенсън, многострадалният матриарх на семейството, включващо Боз, Лоти и Ампаро, си спомня кацането на Луната през 1967-ма; хлапетата главни герои в Angouleme спорят за това колко хиляди души са загинали през Втората световна война; Бърди Лъд от The Death of Socrates съзнава, че не е някакъв ми ти Айзък Айнщайн и си няма понятие какъв е този Данте.

Ползата от историята и от хуманитарното образование, както се оказва, съвсем неизненадващо, е за да могат, с помощта на мощен, непречистен наркотик, добре запознатите с даден исторически период да могат да го реконструират наяве във въображението си и да живеят паралелен живот под формата на управляеми сънища, както прави социалната работничка Алекса Милър в новелата Everyday Life in the Later Roman Empire, един от малкото моменти в 334, където Диш си позволява натраплива, напълно явна аналогия на един крах с друг, „разпад на цивилизации, тела, съзнания“. Там е и единственият изблик на същинска дистопична, всъщност апокалиптична образност, когато Рим и Ню Йорк се омешват в кошмарно видение на улици с камари от детски трупове – проява на много лош вкус, според Алекса, – а музеят Метрополитън се превръща в делфийски храм, в който Алекса изпълнява неясни ритуали, жрица на неясно какво, приношенията ѝ  – такива каквито ги поискат варварите оттатък храма, “каквото ужасът им пожелае”.

В тази новела най-ясно проличава и консервативната жилка в мисълта на Диш, едно естетско разочарование, дори гнусливост, но не от физическата нечистоплътност, а от интелектуалната. Невежеството, културната и историческа слепота, белият шум в главите и тук са извадени наяве, в проточилата се из на практика всички разкази от 334 реклама на Форд, сякаш вездесъща, на която Бърди танцува, която вика Чапел, един от героите в Bodies, като стар приятел, веселата малка песничка, която поразведрява душата на Боз в един от нещастните му моменти. Същият Чапел, дребен чернокож старец, санитар в болница Белвю, сяда пред телевизора като пред икона всеки ден, за да се “възобнови от извора” – откъдето се е научил да се усмихва, да плаче, откъдето се е научил да е човек, но разбира се, към чернокожите герои от сериалите се отнася с подозрение, защото “драматическата им функция е да покажат на зрителите другия свят, в който са те, в който са нещастни.” (Излишно е да споменаваме, че светът от телевизора представлява една абсолютно психотична наслада от втора ръка – готварски канали в свят, в който брандирана квазихрана се приготвя от автоматични машини за готвене; сериали с герои, които нямат еквивалент в реалния свят, не и този, който Диш ни позволява да видим; реклами на Форд сред безкрайни жита, в свят, в който плодородната пръст е кът, както се казва в един от разказите.)

В подобна охарактеризация и в сюжетите на историите ясно се дочува скърцащият със зъби Диш: в първия разказ Бърди Лъд, млад чернокож мъж, чието генетично предразположение към диабет му отнема шанса за дете, се мъчи напук на себе си да изкара висше образование, за да си вдигне „точките“ и да си върне това право. След кратко опиянение и миг на радост от досега с Античната философия, той все пак се проваля и отива да трепе азиатци, за да си докара нужните точки от военна служба; Аб Холт пък работи в моргата на градската болница, като си докарва пари, снабдявайки нелегален некрофилски бардак; Бил Харпър от Angouleme пък е единайсетгодишно момче, което заедно със свои съученици от танцовото училище „Алекзандър Лоуън“ решава да мине през ритуал по съзряването, като убие просяк (когото те кръщават Альона Ивановна, разбира се) – приятелите му се отървават от това си желание след един летен ден на танци край брега на реката, но не и Бил.

Из всички тези истории в гласовете и мислите на героите се промъква гласът на системата, който неусетно (за тях) потушава поривите им към (о)смислено съществуване. Но Диш просто е твърде добър писател, за да не проличи – въпреки реакционисткия яд, в който на моменти ни се струва, че дори обвинява героите си за хала им, –  и изключително рядката във фантастиката фигура на г-жа Браун* – в пасажите с най-сардонично съдържание самото писане е като ръка върху главата на героя, като например ежедневния ритуал на Чапел пред телевизора, от който в прозата струят едновременно жалкост и жалост.

334 е може би сам в категорията си, на градска научна фантастика в минорната гама, писаната в онзи граничен момент в самия край на Новата вълна, когато фантастиката сама си дава разрешение да погледне от технологичното си ядро към човешката периферия, на това как точно промененото битие променя съзнанието; и си дава разрешение да използва целия литературен арсенал на “истинската” литература, което дава и възможността на невероятен прозаик като Диш да се разположи в жанра.

Подобно на доста други произведения от периода, това е своеобразна бяла лястовица, възникнала в преходния момент преди парадигмата на киберпънка да преобразува не само градското фантастично писане, но и фантастиката изобщо, с навлизането на информационните технологии, необузданата космополитност и интернационализация на декора – и да подсили изнемогващата в 334 арматура на бъдещето със стомана и хром, и със същото да подсили и героите си съвсем буквално, връщайки се към индивидуалистичния типаж на уличния играч, своеобразен нов варварски воин, който идва отникъде и минава отвсякъде, за да разсее безпокойството ни, кристализиращо понякога в тъга, че светът е твърде голям, връзките между нас и него са твърде много, нуждата ни от другите и нуждата ни от това да сме самите себе си са неразривно свързани и често обтегнати до скъсване, а светът понякога говори в главите ни, без да го съзнаваме и без да го усетим, без да ни се натрапва през очевидни символи, а когато го прави, ги примесва със солидна доза ирония, нашепвайки неща, от които ни засърбява между плешките. 334 е фантастика за внимателно, внимателно четене, такъв какъвто е и светът край нас, ако ще сме достойни за мястото си в него.

Оценка: Встрани от скалата