Джон Кроули
Автор: Трип
Джон Кроули пише книги и документални филми. Макар да е сравнително популярен и що-годе приличен писател, реших в този профил да се фокусирам най-вече върху кариерата, постиженията и уменията му в писането на сценарии за документални филми. И кой ли не би го направил! The Great American Balloon Journey, To Taste A Hundred Herbs, The Hard Chargers – само три от блестящите и многообичани документални ленти, увенчали знаменитата му кариера на…
Бъзикам се. Факт е обаче, че аз не знам нищичко за документалните филми, написани от него, освен готините заглавия, и сигурно бих могъл доста успешно да кажа нещо повече за тях, отколкото за "онтологичните му романси". Те, между другото, също имат доста готини имена – Бездната, Зверове, Демономания, Любов и Сън, Безкрайни неща.
В случай че, като мен, се чудите какво значи думичката "онтология", в речника тя е дефинирана като "дял от философията, изучаващ естеството на съществуванието" – което пък дефинира относително точно литературата на Джон Кроули.
За това кой, какъв и откъде е той, почти няма да пиша. От снимките му съм останал с впечатлението, че е много нисък, крехичък човечец, мълчалив и с постоянно зачервен, замислен поглед – от онези хора, на които все очаквам да се случи някоя ужасна болест или нещастие (жив и здрав да е човекът, не е виновен, че се е родил с такава физиономия).
Всъщност нека му дам думата:
"Животът ми (като този на повечето писатели) е уседнал и беден на събития. Най-същественото от важните случки в него човек може да намери (замаскирано или преобразувано) в книгите ми. И тъй като съм писател, мненията ми по други въпроси са (или би трябвало да бъдат) безстойностни."
Все пак има нещо, което трябва да знаете за него – той е преподавател по творческо писане в Йейл, а един от добрите му приятели и най-големи фенове е Харолд Блуум – личност-икона в литературната критика на 20-ти век.
Малцина автори в "нашите" жанрове считат писането си в тях за толкова дъбоко призвание, както го прави Джон Кроули. В книгите си (малобройни по стандарта на всеки жанр), той неуморно дълбае в скритата мистериозност на света и в това какво крие той под повърхността си. Не търси обаче скритите в света значения, а тези, скрити от него. Кроули прави всичко това, много повече защото дълбоко се вълнува от него, отколкото защото смята, че е попаднал на готино гнездо на идеи.
Най-пълен резултат това негово търсене постига в романа си Little, Big, превърнал се в модерна литературна класика още с издаването си, и в епичната тетралогия Аegypt – Aegypt, Love and Sleep, Daemonomania и Еndless Things.
Джон Кроули е труден и възхитителен писател, и то не само защото по-горният параграф изби дъното на всички жалки опити за дефиниция на нечии произведения и не само защото съм сноб и трудните за разбиране неща ме хвърлят в игривия вихър на умственото и телесно самозадоволяване. Както при добрата поезия, текстът говори най-добре сам за себе си:
"Fauconred grunted and filled the cup of Mother Caredd, who took it with a slow, abstracted graciousness, set it on the settle-arm, and began to put up her cloudy white hair with many bone pins. It seemed that Mother Caredd's hair always needed putting up; Caredd rarely saw her but she was piling up, endlessly, patiently, its never-cut length.
"Now you see, Visitor," she said absently, "those are rainysounding names for weeks, is all; Barnol and Caermon, Haspen and Shen... like Doth is dry and Finn is cold..."
"For days the horizon seemed to draw closer, not as though they approached a ridge of mountains but as though the world steadily, imperceptibly foreshortened. When the sun set they could see a dark line at the horizon, a band of shadow that thickened each evening.
Beneath their feet, what had been in the first days recognizably sand changed character, became harder, less various; the occasional rain-cut ravine, even pebbles and earthly detritus, became scarcer. What they walked on was hard, infinitely wearying, like an endless flat deck; it seemed faintly, regularly striated, the striations leading Outward.
Somehow, impossibly, it seemed they came closer to the sun.
Each evening it set in a blank, cloudless sky; vast and shapeless, almost seeming to make a sound as it squatted on the horizon, it threw their shadows out behind them as far as they had come. It lit nothing; there was nothing to reflect it. The earth's faint striations deepened. Like stones across a game board, they rolled toward their Player.
Then on a night the setting sun lit Something.
At the top of the band of shadow that was the world's edge Something caught the sun's fire for a moment, lit up with its light, a spark only, and it faded quickly. If there had been anything, anything else to see in all that vastness, he would not have noticed its brief light.
"Look," he said, and she stopped. She would not raise her eyes; she could no longer bear the setting sun. When she did look up, the sign was gone. He could only tell her it had been there; she only looked from him to the fast-darkening edge whose shadow swept toward them; expressionless, faceless almost, like a brutalized child.
How was it, that as far Outward as she had gone, just so far within had she gone also? With every step a layer of her seemed to come away; something she had been as sure of as her name became tenuous, then untenable, and was shed like skin. She had not known how many of these layers she owned, how many she had to lose. When she felt she had been bared utterly, was naked as a needle of all notions, suppositions, wants, needs, she found there was more that the silence and emptiness could strip her of.
She had never hated him. Whatever in her could have hated him had been rubbed off, far away, on the cliffs of the Edge maybe. Now he was the only other in the world, and she found that the needle of being left her by solitude needed him utterly, beyond speaking, for they had spoken little lately; only there had come a day she could not go on unless he held her hand, and a night when she would not stop weeping unless he held her, held her tight.
So they had gone on, hand in hand."
Това са откъси от първия му роман, Тhe Deep – силно стилизирано платно за свят, кръгъл като купа, завъртян в безкраен цикъл, в чиято основа се е притаило мистичното създание Левиатан.
След излизането на Тhe Deep през 1977-ма година, Кроули става все по-добър. Литературата, разбира се, е само думи на хартия и цялата сетивност дори на най-визуалната сцена е в най-добрия случай сравнително успешна илюзия. Когато думите обаче са достатъчно силни, човек може почти да докосне и вкуси онова, което значат. В този смисъл, гласът на тихия господин Кроули е изключително силен. Образите му са на вид не винаги "реалистични" и "ярки", по-скоро като бавнодвижещи се лица и тела от картини на гениален художник. Вниманието му към неочаквания детайл и неочаквано човешкото в героите му са наистина изключителни.
Тъй като не мога да измисля нещо достатъчно добро за завършек, за да помогна на онези от вас, които си задават резонния въпрос "Бе к'во каза тоя, дееа?", само ще спомена имената на няколко писатели, които бих поставил един до друг като "сродни" души – Джийн Улф, Хорхе Луис Борхес, Владимир Набоков, Джон Кроули.
Библиография
Novels
Short fiction
Collections
Omnibuses
Screenplays
Nonfiction