Star Wars е вселена, минала през доста перипетии през четирите десетилетия от излизането на Нова надежда досега. Еволюцията на франчайза от култов феномен, през мултимилионна империя, та до Дисниевизацията от последните няколко години, всичко това с вариращи нива на токсичност на феновете, води до атмосфера, в която много хора не знаят какви са чувствата им към някога чистата и неопорочена в съзнанията им поредица. Лично аз си оставам фен до гроб, но с ръка на сърцето си признавам, че не всичко около модерната епоха на Star Wars ме изпълва с възторг. Аз съм сред хората, за които новата трилогия и анимационните сериали са наистина високо качество, но вселената е доста по-голяма от тях.

Както немалко фенове знаят, някогашната Star Wars Expanded Universe – игри, книги, комикси и какво ли още не, които представляваха каноничната история на далечната галактика, но които Джордж Лукас удобно игнорираше, когато не му изнасяше (което е разбираемо, все пак фокусът му в последните десетилетия явно е бил върху добавянето на „Маклънки!“ в поредната нова версия на престрелката между Грийдо и Хан в Нова надежда*…) – беше пенсионирана от Дисни, когато те купиха правата. Сега това огромно богатство от страхотни (и доволно ужасни) истории е под шапката Legends – неканонични събития, които биха могли да станат канон отново, ако бъдат вкарани в нови произведения (с одобрението на Дисни, разбира се).

Уви, новият канон към момента е ужасно… нефелен. Също като при подхода със страничните филми, Дисни видимо не са сложили правилните хора начело, които да са склонни да поемат рискове (както постъпва Кевин Файги, който ръководи Марвел от тяхно име), и при все изключения като основния Star Wars комикс и някои от по-дългите му спин-офи, в по-голямата си част новата разширена вселена е до такава степен робуваща на филмите, до такава степен не смее да мръдне в нови места или епохи, да представи нови герои или да даде реално самостоятелни и интересни приключения на познатите ни такива, че четенето се превръща в тегоба.

Един от големите пориви от тази не особено ярка нова епоха е инициативата Journey to Star Wars. Преди излизането на всеки от новите епизоди Дисни сътрудничат с различните издателства, работещи с франчайза. Резултатът са книги и комикси за възрастни и деца, които на теория водят към предстоящия филм. Journey to Star Wars: The Force Awakens беше сравнително слабо брандирана фаза (чиято цел беше основно да подготви хората да се ентусиазират за Силата се пробужда), за част от която съм писал в този материал (за първата книга в Aftermath трилогията на Чък Уендиг има и отделно ревю тук), докато Journey to Star Wars: The Last Jedi фокусира в по-голяма степен върху употребата на лейбъла, който включваше доста силния роман Phasma на Дилайла Доусън и комикса Captain Phasma на Кели Томпсън (които са ревюирани тук).

За съжаление обаче този подход явно не работи особено добре за Дисни, защото при все огромния хайп за предстоящия финал на цялата Скайуокър сага, Star Wars: Journey to The Rise of Skywalker, извън няколко детски книжки, съдържа точно един роман за възрастни, един Young Adult, и един комикс от четири броя. И ако трябва да съм честен, можеха да си спестят дори това усилие…

Star Wars: Resistance Reborn на Ребека Роунхорс започва буквално седмица след финала на Последните Джедаи. Генерал Лея Органа, Рей, Фин, По и компания търсят съмишленици, склонни да се присъединят към Съпротивата, която към момента е десетина човека, Сокола и пет изтребителя на кръст. Междувременно, на планетата Корелия (родно място на Хан Соло), Първият ред държи корабостроителниците в желязна хватка и иска да използва индустриалната планета, за да скрие група политически затворници, които могат да бъдат от огромна помощ на Съпротивата.

Resistance Reborn е зле написана книга, чисто на езиково ниво, което е изненадващо, предвид колко хвалена е авторката за собствените си книги и че е носител на немалко престижни награди, включително Хюго и Небюла. Но това не би било кой знае колко обидно – все пак стандартите често се занижават малко, когато става дума за романи във филмови вселени – ако историята не беше толкова… ненужна. Ако изключим завръщането на герои от други истории от новия канон, и по-конкретно от Aftermath трилогията на Уендиг и Bloodline на Клаудия Грей, в тази книга няма НИЩО, което да допринася към вселената на Star Wars, историята за новата гражданска война или развитието на който и да е от героите, които ни предстои да видим в новия филм. Супер безкрайно евентуално може да се каже, че По получава малко катарзис и се отърсва от чувството си за вина след събитията от Последните Джедаи. Но иначе този роман си остава обидно безсмислен и безинтересен и като цяло можеха да оставят дърветата за направата му на мира.

Star Wars: Force Collector на Кевин Шиник е историята на Karr Nuq Sin – тийнейджър от безкрайно провинциалната пустинна планета Мерокия, който открива дарбата си в Силата, когато осъзнава, че при досег с предмети, които са преживели важни събития, получава пристъпи на ужасно главоболие и припадъци, но и видения за миналото на тези предмети. С помощта на Maize, дъщерята на офицер от Първия ред, той се впуска в пътешествие из световете, познати ни от историята на Star Wars, в търсене на отговори за миналото и уроци за това как да се научи да използва Силата.

Force Collector е странен хибрид. От една страна, историята е умилително пътешествие из смесица от супер известни и по-слабо познати моменти от филмите. В един момент Кар е на Утапау, където държи пръчката на местния лидер, предупреждаващ генерал Кеноби, че Грийвъс се крие в града му и ги държи за заложници, в следващия търси катастрофиралия кораб на Сайфо Диас, чиито видения за бъдещето са го довели до поръчката на клонираната армия за Републиката. Същевременно, книгата дава ясно да се разбере, че действието се развива скоро преди събитията от Силата се пробужда, защото Кар посещава както Джаку, където на борда на все още паркирания там Сокол намира малкия летящ дроид, с който Оби-Уан тренираше Люк в Нова надежда, така и хилядолетния замък на пиратската кралица Маз Каната, все още недокоснат от Първия ред.

Това пътуване из историята на Star Wars, докато Кар открива собствените си корени и естеството на Силата, е добрата страна на романа. Лошата е всичко останало. При все приличния стил на писане, Шиник – който не е литературен писател, а сценарист, макар и явно добър, съдейки по страницата му в IMDb – разказва някаква алтернативна реалност, която просто не съвпада с филмовата. Средата на Кар е буквално типично американско училище, с прилежащите му бабаити, кофти учители, викане в офиса на директора и т.н. Нещо повече, предвид в какъв период се развива действието, това е време на политическо напрежение, може би месеци или броени години преди Първият ред да унищожи цяла планетарна система и прилежащото й галактическо правителство! Но при все това двете хлапета – официално тийнейджъри, но с поведение на 12-годишни – се развяват из криминални планети в откраднат кораб на Първия ред и питат в прав текст за джедаи и артефакти без НИКАКВИ последствия.

Това е и цялостната атмосфера на Force Collector. Нищо, което героите правят, не води до сериозни ефекти, а зловещият фашистки режим, който е основният враг в новата трилогия, е превърнат в „работа, която постоянно кара тате да е далеч от вкъщи“. Не се бъзикам – Maize има цяла сцена в стил  деветдесетарски американски ром-ком, където баща й, който вероятно буквално изтезава пленници в работното си време, получава лекция от дъщеря си, че трябва да прекарват повече време заедно, и сълзливо й обещава да й намери някаква роля в Реда, за да могат да постигнат семейна идилия.

Force Collector не е толкова обидно безсмислена, колкото Resistance Reborn, и видимо е писана за много по-млади читатели (бих казал, че „Young Adult“ е доста щедро определение, книгата е по-скоро „Middle Grade“), но пак според мен не нацелва баланса между желанието да рекламира новия филм и все пак да каже нещо ново.

НО!

Американците имат лафа „дръж ми бирата“, отнасящ се до това, че колкото и зле да е положението, винаги има някой, който може да го направи още по-зле. В случая читателите са принудени да държат бирата на Итън Сакс, докато той, с помощта на посредствените илюстрации на Люк Рос, ни дарява със съмнителната привилегия на четирите броя на Star Wars: Allegiance. Този комикс е кратка и някакси още по-ненужна вариация на темите от Resistance Reborn: „Айде да ходим по разни места и да търсим съмишленици или поне оръжия“. И макар всъщност финалът да е една идея по-значим от този на романа на Ребека Роунхорс, тази тема е все така ненужна. В добавка, бледото оцветяване, невдъхновените илюстрации и липсата на детайл премахват едничкото преимущество, което комиксът би имал спрямо книгата, а именно – визията.

НО ПОНЕ СЕГА ЩЕ ЗНАЕМ ОТКЪДЕ ИДВА ЕДИ КОЙ СИ КОРАБ В ЛЕВИЯ ЪГЪЛ НА ГОЛЯМОТО МЕЛЕ НА КРАЯ НА THE RISE OF SKYWALKER, ОТ КОЕТО НЕ ЗНАМ КАКВО МОЖЕ ДА БЪДЕ ПО-ВАЖНО!

Ако разочарованието ми ви се струва пресилено, не бойте се – не е. Това е обективната реалност за настоящото положение на книгите и комиксите, които се предполага да ни надъхат за предстоящия филм, и ако не сте съгласни с нея, вероятно сте в грешка. И ако звуча гневно, това е защото знам на какво са способни множеството автори, писали и някои от тях все още пишещи в тази вселена, и ако наистина тези недоразумения са големите предложения на Star Wars в момента, това ми показва единствено, че на Дисни или брутално не им пука за литературната страна на франчайза, или наистина имат тотални идиоти начело на въпросната.

Тази вселена заслужава повече. И се надявам да го получи преди Чичовците С Парите да решат, че ниските продажби са просто знак, че няма смисъл да се влагат ресурси в новия разширен канон.