На хълма с маковете

From up on the Poppy Hill (コクリコ坂から, 2011)
Режисьор: Горо Миязаки
Сценарист: Хаяо Миязаки и Кейко Нива

Пренасяме се в Йокохама, малко преди Олимпийските игри в Токио от 1964. Там умната и способна Уми балансира ученето с грижи за семейния пансион, надвиснал над залива и пристанището. В дома живеят баба ѝ Хана, братчето ѝ Рику, сестра ѝ Сора и още двама души. Всяка сутрин Уми излиза в двора и издига чифт флагове с послание за попътен вятър и безопасно плаване, а вечер ги сваля с безмълвна молитва за майка си, професор по медицина, която е заминала да се изучава в Щатите.

Един ден в училищния вестник се появява стихотворение, посветено на малката отговорничка, чийто автор се оказва Шун, дейно и енергично хлапе от журналистическия клуб. Двамата започват едно забъркано и очарователно приятелство, борейки се за своите малки каузи и разкривайки тайни за семействата си и произхода си. Бавно и непохватно любовта разцъфва въпреки крехката им възраст… Основният конфликт е спасяването на училищната клубна сграда, която бизнесменът Токумару планира да срути.

Сюжетът съдържа няколко леки изненади, малко напрежение и сравнително обичайно развитие. И двамата главни герои са ванилени, кръглолики, с жълто около устата и неособено впечатляващи. Филмът, адаптиран от Миязаки старши и режисиран от сина му, Горо Миязаки, не оставя грандиозни впечатления у зрителя и таргет аудиторията като че ли са по-малките почитатели на студиото, но въпреки всичко носи типичното усещане за справедливост, оптимизъм, търпение, топла артистичност, които са така характерни за Гибли. Вероятно целта е била да се разкаже по-кротка история, без никакви фантастични и магични елементи, с цел да се напомни за една Япония, която бавно и полека се възстановява след Втората световна война. Цялата продукция е интригуваща и задоволяваща с края си, въпреки липсата на чудовища и неочаквани героизми.

Halinor

Вятърът се надига

The Wind Rises (風立ちぬ, 2013)
Режисьор и сценарист: Хаяо Миязаки

Вероятно една от малкото теми, които са могли да накарат режисьора Хаяо Миязаки да се захване отново с правене на филми, е, познахте, самолетите. Вятърът се надига е измислена биографична история на авио-инженера Джиро Хорикоши, най-известен като дизайнер на емблематичните за японските военновъздушни сили самолети Мицубиши А6М „Зеро“.

Младият Хорикоши иска да стане пилот, но поради късогледството си той е негоден. Вместо това избира да тръгне по стъпките на италианския авио-инженер Капрони, който на сън му казва, че да правиш самолети е дори по-забавно, отколкото да ги управляваш. Младият японец започва работа в заводите на Мицубиши и се влюбва в Наоко, която обаче страда от туберкулоза.

Историята е адаптация на манга от самия Миязаки, която разказва за разработването на самолетите на Хорикоши. Преплетена с това е напълно измислената история за любовта на дизайнера с Наоко, която е заимствана от романа на Тацуо Хори Вятърът се надигна, откъдето идва и името на филма. Донякъде нетипично за продукция на Гибли, тук отсъстват фантастични елементи. Визията следва това и е по-реалистична от останалите заглавия на студиото. Изключение правят сцените от сънищата на Джиро, в които той се среща с Капрони и наблюдава най-чудновати хвърковати творения – в тези моменти стилът подобаващо е по-приказен, което ясно ги откроява от реализма на останалото действие.

Макар Вятърът се надига да ни сблъсква с грозни теми като мечтите, които биват изкривени в нещо нежелано, и любовта, която завършва трагично с преждевременната загуба на любимия човек, филмът до голяма степен остава оптимистичен. Сцените на успешни летателни опити носят истинска радост както на Хорикоши и колегите му, така и на зрителите, макар да знаем, че създаденото ще бъде използвано за боен самолет. Срещите на Джиро с Наоко ни карат да изпитваме умиление към нежната любов на двойката, въпреки прекрасно да съзнаваме, че миговете им са преброени заради нелечимата туберкулоза. Красотата е в момента и в пътуването, не само в крайната дестинация. Неслучайно вдъхновението на Миязаки за този филм е дошло от думите на самия Хорикоши – „всичко, което съм искал да правя, е да създавам нещо красиво“. Майсторът на анимационните филми не разочарова.

Rex

Приказка за принцеса Кагуя

The Tale of the Princess Kaguya (かぐや姫の物語, 2013)
Режисьор: Исао Такахата
Сценарист: Исао Такахата и Рико Сакагучи

През един обикновен ден застаряващият секач на бамбук Сануки но Мияцуко се качва в планината и се заема с обичайната си работа. Изведнъж странна светлина привлича погледа му към един от бамбуците наоколо. Когато се приближава, се случва чудо – за секунди пред очите му изниква и разцъфтява необичайно цвете. Там, между огромните венчелистчета се е настанила една малка Палечка, която се взира в него, усмихва се и… накрая заспива. Изумен, бамбукосекачът се прекланя пред нея. За него тази малка принцеса е дар от небесата. С нежност и внимание той взима малкото човече в шепите си и го занася вкъщи на съпругата. Така започва Приказка за принцеса Кагуя.

Под ласкавите грижи на двамата малкото същество израства почти толкова бързо, колкото и цветето, от което е дошло, и си извоюва шеговитото име Такеноко, „Малкото бамбуче“. След като открива купчина разкошни платове и дрехи, старият бамбукосекач е обсебен от мисълта да превърне новооткритата си дъщеря в истинска кралска личност. Скоро обаче става ясно, че Кагуя е не просто каква да е принцеса, а обитателка на Луната, която е пожелала да слезе сред хората и да преживее човешкия живот с всичките му небивалици.

Първото нещо, което прави впечатление във филма, е самата анимация. Със своя доста по-опростен стил, почти импресионистки, Приказката създава свят от въгленови щрихи и водни боички. В известен смисъл напомня малко на нарисувана пиеса – само най-необходимото е изразено на екрана, а в много случаи дори и то е опростено до чертичка, точка, кръгче, мазаница… Въпреки всичко това не ощетява продукцията, а напротив, придава ѝ още по-илюзорен вид на сън, мечта, спомен или просто стара легенда, предавана от уста на уста. Възможно е това да обърка или отблъсне по-неопитните и/или млади почитатели на Гибли, но според мен шансът е малък. Посланието – колко празен и безсмислен може да бъде земният стремеж за притежания и как искрената обич умее да го преодолява – се преплита ненатрапчиво с полуоцветените на ръка сцени. Краят не е щастлив в класическия смисъл, но замисля и оставя усещане за справедливост и удовлетвореност. Приказка за принцеса Кагуя е един деликатен малък трюфел в асортимента на студиото – определено посветен на ценителите и не съвсем по всеки вкус.

Halinor

Студиото има и още няколко филма, на които също можете да хвърлите око, ако горните заглавия запалят познатия неутолим апетит у вас. Три от тях са опити на директорите да дадат шанс на по-младите аниматори да се изявят. Такъв е Вълните на океана (Ocean Waves, 海がきこえる) от 1993, дело на Томоми Мочизуки – по-класическа японска история за любовните трепети на двама ученици към момиче, което идва в техния малък град. Такива са и доста по-новите творения на Хиромаса Йонебаяши, които следват една от любимите традиции на студиото да съживяват по-малко популярни, но любими литературни творби. Ариети (Arriety, 借りぐらしのアリエッティ) от 2010 e може би по-слабото заглавие, базирано на романа Borrowers на Мери Нортън, което разказва за семейство мънички хора, живеещи между стените на къщите. Филмът се отличава с иновативна анимация и най-вече звукови ефекти, които му придават интересен и доста мистичен дух. Мистичното и неразбираемото е силна тема и в другия филм на режисьора, Спомени за Марни (When Marnie was There, 思い出のマーニー) от 2010, в който малката Анна се мести в провинцията и среща тайнственото момиче Марни, което живее в самотна къща извън селото.

Хаяо Миязаки се оттегля неофициално след Поньо и съвсем официално след Вятърът се надига. Но сърце аниматорско не трае. Най-голямата новина от Гибли в последно време е, че майсторът ще се завърне за поне още едно заглавие – How Do You Live?, което предстои през 2022. Побързайте, за да наваксате с останалите!

1 2 3 4 5 6