Лапута: Замъкът в небето

Laputa: Castle in the Sky (天空の城ラピュタ, 1986)
Режисьор и сценарист: Хаяо Миязаки

Една приключенска история за търсене на загубен град или място в най-класическия смисъл – но вместо героите да търсят Атлантида или изгубените градове на инките и да плават с кораби през океана, напълно очаквано от Миязаки, в този филм целта на пътешествието е летящ замък, а за достигането му ще се лети със самолети.

Лапута: Замъкът в небето открива със сцена, в която пирати нападат дирижабъла, на който пътува Шийта. След неуспешен опит да избяга от тях, момичето пада и оцелява единствено заради магията на медальона си, който е семейно наследство. Открива я младият миньор Пазу и двамата заформят приятелство. Скоро младежите се оказват гонени от упоритите пирати и правителството, което иска да се добере до легендарния град в небето Лапута. Историята е дотолкова класическа, че донякъде дори е скучно неоригинална. Но несъмнено по-интересен е светът, в който тя се развива. Очакваните гонитби, залавяния, бягства и разкриване на тайни присъстват и тук. Но типичното пътешествие и надпревара към крайната цел е в небето с почти фантастични самолети.

Централни за филма са персонажите. Пазу е смел и способен младеж, чиято мечта е да открие Лапута, за да докаже на света, че баща му не лъже като казва, че я е видял. По-затворената в себе си Шийта не иска друго, освен светът да я остави на мира, но когато бива завлечена в търсенето на изгубения град, тя също проявява своя силен характер и желание да предпази важните ѝ хора. Диаметрално противоположни на тези идеализирано добри герои са правителствените агенти и армия, които целят единствено мощта и съкровищата, които се крият в небесния замък. Някъде по средата са образите на пиратите, които първоначално изглеждат като най-обикновени алчни престъпници, но по-късно виждаме като сплотено семейство и донякъде добряци, които се грижат за себе си и приятелите си. Така виждаме и добрата им страна и постепенно започваме да ги харесваме.

Лапута: Замъкът в небето е смело приключение с приятни герои и лесно разпознаваеми злодеи. Докато вълнуващите приключения ни водят през историята, филмът деликатно ни сблъсква с теми като алчността за сила и величие, красотата на мира и спокойствието и нуждата от грижа за хората, които са ни скъпи.

Rex

Режисьорът и сценарист Хаяо Миязаки стои зад повече филми на студио Гибли от всеки друг. Визията му за истории, герои и послания е изключителна и той е широко признат за истински майстор. Типични за творчеството му, както сте видели вече и ще продължите да виждате, са темите за запазването на природата, духовете и традициите на хората (и японците по-конкретно), заклеймяването на войната (Миязаки е виден пацифист), както и нестихващата му страст по летенето и всички хвърчащи машини.

Гробът на светулките

Grave of the Fireflies (火垂るの墓, 1988)
Режисьор и сценарист: Исао Такахата

Един от малкото филми на Исао Такахата, Гробът ни среща с тинейджъра Сейта и неговата по-малка сестра Сетсуко в Япония около и след края на Втората световна война. Градовете биват бомбардирани, хора умират в пожарите, а държавата все по-малко е в състояние да се грижи за гражданите си. Тези времена на глад, недоимък и безвластие са тежки за всеки човек, а още по-трудни се оказват за деца, които са останали без родителите си. Като по-голям и осъзнаващ случващото се, Сейта всячески се опитва да се грижи за сестричката си. Той се стреми да осигури храна, често неуспешно – икономическата криза сериозно е ударила японското общество и дори работещите хора трудно свързват двата края. Дори собствената им леля казва, че те са само в тежест и с нищо не заслужават храната, която ядат.

Но може би по-тежката битка, която води Сейта, е да запази крехката психика на сестричката си. Да я защити от ужасната реалност, в която са се озовали, без родители, без грижи, без надежда. Често му се налага да я лъже, за да я успокои и да ѝ даде нещо в бъдещето, към което да гледа с очакване. Той трябва да изгради предпазни стени между нея и реалността, за да запази света, който тя разбира, и да го напълни с детски радости и мечти. Задача, която е непосилна за момче, чийто собствен свят е разрушен.

Гробът на светулките е един от най-тежките за гледане филми, на които съм попадал. Изобилстват сцените на нищета и глад, отхвърляне, несправедливост и отчаяние. Наясно сме, че това е била реалността за много хора по време на и след всяка война и като че ли сме го приели за част от човешката история. Но наред с тези сцени се редуват и такива на братско-сестринска обич и грижа, детска радост и смях и откровено красиви моменти като пускането на едноименните светулки. Това прави всичко много по-лично, много по-индивидуално. Гробът на светулките не е просто филм за следвоенна Япония, той е историята на Сейта и Сетсуко. Като че ли преплетеността на моменти на радост и тъга само засилва усещането за безнадеждност от осъзнаването на тъжната реалност на тези две деца, към които съдбата е неблагосклонна. Единствено душите им, пред които не стоят граници, ще намерят покой и щастие.

Rex

В сърцето на студио Гибли обаче стоят не един, а трима души. Освен Хаяо Миязаки, другото голямо режисьорско име е това на неговият дългогодишен съратник Исао Такахата, който за съжаление ни напусна през 2018. Третият стълб на студиото е продуцентът Тошио Сузуки, който дълги години изпълнява ролята на директор на компанията. Почти всички творби на Гибли, особено в по-ранните им години, са дело на тази тройка, която под една или друга форма е замесена в тях. Измежду Миязаки и Такахата, първият е по-успешен и до голяма степен е възприеман като синоним на студиото. Но Такахата също има своите шедьоври, най-известният сред които е Гробът на светулките.

Моят съсед Тоторо

My Neighbor Totoro (となりのトトロ, 1988)
Режисьор и сценарист: Хаяо Миязаки

Ако има едно заглавие, което да циментира по целия свят авторитета и името на Миязаки, това със сигурност е Моят съсед Тоторо. Историята е ужасно простичка. Две сестрички, Сатсуки и Мей, се пренасят да живеят заедно с баща си в стара горска къща, за да са по-близо до болницата, в която се лекува майка им. Дните летят безгрижно, а малката Мей разучава с жив интерес околностите на къщата. Един ден малките черни духчета, които живеят в огнището, я отвеждат до тайно дърво в гората, където Мей среща големия горски дух Тоторо. В началото той се показва само на нея, но в последствие и сестра ѝ се включва в няколкото приключения, в които Тоторо и останалите магически обитатели на гората се забъркват заедно с Мей.

Сюжетът е много обран, за да даде максимално пространство на развихрената фантазия на децата, аниматора, сценариста и зрителя. Всички те заедно и с огромно удоволствие се потапят в този кротичък и вълшебен празник на ескейпизма. Тоторо е ултимативната рецепта за добро настроение, пълна с топлота, с оптимизъм, с радост, но най-вече с преклонение пред чудесата на света и природата. Верен на себе си, Миязаки и тук вплита класическата за него тема за крехкото равновесие на горските екосистеми, които не са открити за простото око, а изискват да ги изживееш със сърцето си. Но докато в други негови епоси като Наусика или Мононоке това се усеща доста по-оголено и дидактично, Тоторо поема в радикално различна посока и те кани на едно пътешествие в кроткия свят на чудото, което природата представлява. Този загубен в градския ритъм спокоен, вълшебен, изпълнен с истина и простота начин на живот е голямата любов на режисьора и може би комерсиалния успех на филма е дори ироничен в ретроспекция, идвайки от това място на покой и простота.

Дори природата да е прелестна сама по себе си обаче, това, което я изпълва с вълшебството, е детската душа. Колкото е ода за гората, филмът е също толкова и ода за детството. За начина, по който детските очи виждат чудото навсякъде и не се затварят в коридорите на практичното и познатото, а изследват, изследват и изследват до дъно всичко, което прихване вниманието им. Сякаш ръка за ръка тези две загубени за съвременния човек реалности – тази на детството и тази на досега с природата – всъщност успяват да изтъкат тази абсолютна буря от усмивки и добро настроение, които гарантирано съпровождат гледането на Тоторо. Ако след завършването му не искате и вие да се шмугнете в коткобуса, бих бил крайно, крайно учуден!

Moridin

Успехът на Моят съсед Тоторо е наистина феноменален. Образът на горския дух става дотолкова разпознаваем за японските деца, колкото е Мечо Пух за британските. Популярността на филма и образът на фантастичното същество се простира и далеч отвъд Япония, превръщайки го в безспорно най-емблематичния за творбите на Миязаки и студиото като цяло. Неслучайно той е възприет като лого на фирмата и се появява редовно с кратки участия и в други техни заглавия. Присъствието му в сувенирната колекция на всеки Гибли фен е задължително и няма да се затрудните да намерите негови кукли, плюшки, ключодържатели и всичко друго възможно в абсолютно всеки аниме магазин (а дори и в иконките за аниме материали на ShadowDance!)

1 2 3 4 5 6