3. House of Cards/Къща от карти (Netflix, 2013-)

Ordo Malleus

Трудно ми е да се придържам към жанровото определение на House of Cards, политическа драма, а бърза справка с материалите на колегите за първи и четвърти сезон ми показа, че не само аз имам особено мнение за тази дефиниция. Кулоарите на Белия дом може да осигуряват игрището и политиката да очертава неговите линии, но в своята същност борбата за власт и моралните ѝ отсенки съпътстват човечеството от самото му прохождане.

Интелигентният, безскрупулен и манипулативен Франк Ъндърууд щеше да плува в свои води независимо от конкретния басейн с акули, в който го поставите, но върхушката на американското правителство позволява той да се развихри по безпрецедентен начин и вече четири сезона да ни радва (или ужасява?) със смъртоносните си – във всякакъв смисъл – ходове.

Цялата къщичка от карти, простете елементарния каламбур, се крепи на съвършеното изпълнение на Кевин Спейси, а контролът му върху главния герой ме изумява дори след над петдесет епизода. Съмненията, че Спейси няма да успее да носи драмата на раменете си толкова дълго, макар напълно резонни, се оказаха и напълно неоснователни, нещо повече – смятам, че редките колебания на House of Cards се проявяват точно когато сериалът кривне встрани от линията на когресмена.

Това въобще не означава, че останалите актьори не се справят или персонажите им са безинтересни, напротив, творението на Финчър и Уилимън може да се похвали с един от най-добре подбраните състави в съвременната телевизия. В момента не мога да посоча дори единично разочароващо представяне, а в коридорите на властта се сблъскваме с десетки важни или второстепенни лица. Пълният им потенциал обаче се разкрива когато те пресекат орбитата на Франк, чийто образ очевидно успява да ги синхронизира в часовников механизъм, който не пропуска и такт.

Когато въпросният механизъм бъде покрит със стоманената визия под контрола на г-н Финчър и редица неслучайни режисьори, получаваме продукция, която няма как да бъде пренебрегната или пропусната, особено ако имате интерес към тъмната страна на политиката.

Roland

House of Cards е най-добрият сериал на Netflix и един от най-добрите сериали на десетилетието. БУМ!

След това болезнено очевидно изказване, нека видим защо. Противно на повечето мнения по темата, аз не смятам, че House of Cards е политическа история. Да, героите са политици и сюжетът е в рамките на политическия процес, но ако сравним сериала с други политически истории като The West Wing, веднага става ясно, че целта тук е друга. Историята на Франсис и Клеър Ъндърууд (Кевин Спейси и Робин Райт) не е базирана на политика, а на контрол. Целта на сериала не е да демонстрира как работи политиката в САЩ или колко е корумпирана, а да разнищи истинската мотивация в сърцето ѝ – акумулирането на власт. Тази цел движи всички герои в House of Cards до патологична степен, а идеализмът на творци като Аарон Соркин, според които политиците все пак се опитват да подобрят живота на хората, на които служат, е не просто забравен, а стъпкан и игнориран с присмех, който граничи с демоничното.

Франсис Ъндърууд не е бруталният, манипулативен анти-герой, когото всички с ужас обичаме, защото познава политическия процес толкова добре, че може да си играе с него както си иска, а защото познава човешката психика. В този персонаж е акумулирана нихилистична мъдрост, от която на моменти може да ти призлее, но която никога не можеш да обориш или игнорираш като „невярна“. Подходът на Франк към живота и хората около него може и да е зловещ и отблъскващ, но погледнат от определен циничен ъгъл е и безкрайно валиден.

Разбира се, House of Cards работи не само на гърба на двамата си брилянтни главни герои, но и благодарение на феноменалната режисура, сценография и операторска работа, които правят сериала уникален по един особено силен „Финчър, но с мярка“ начин и го разграничават от на практика всичко друго, което можем да видим на малкия екран. Всичко почива върху финала на историята (когато и да дойде), но дори той да не оправдае огромните очаквания, сериалът си остава сред най-монументалните произведения на съвременната култура и е абсолютно задължителен за гледане.

Vivian

Годината бе 2013-а, а датата, в която Netflix пусна най-великия документален сериал на всички времена – 1 февруари… Ок, може би не е съвсем документален, но с оглед на световната политика, всеки, който е гледал House of Cards, съзнава, че става все по-реалистичен с всяка изминала година и то не по вина на създателите и желанието им да вкарат по-малко фикция в шоуто.

Ще го призная директно – преди да излезе House of Cards, бях непримиримо предубедена спрямо телевизионни сериали. Малко като онези досадници, които твърдят, че развлекателното кино не е истинско кино или че истински стойностната музика не стига до радиото. Да, снобеенето спрямо телевизионни сериали беше честа практика за мен, но House of Cards промени това след двата дена, в които изгледах първи сезон, като отговори със замах на всичките ми претенции.

Американският вариант, създаден от Бо Уилимън, е базиран върху британски оригинал (който на свой ред следва романа на Майкъл Добс), но двете произведения имат малко допирни точки, които се изчерпват с първи сезон и няколко епизода от втори. Гръбнакът на сюжета разказва цинична и безумна история за политическите амбиции на един от най-безскрупулните антигерои, виждали някога бял свят, и неговата двойно по-безскрупулна съпруга. Семейство Ъндърууд се вероятно една от най-чудовищните двойки в съвременната поп култура, ако ли не и най-най, а изпълненията на Кевин Спейси и Робин Райт издигат образите до култовия статус на емблеми от ранга на Доктор Лектър и Джак Спароу.

Колкото и остроумен и развлекателен да е House of Cards, ако циничната сатира не ви е по вкуса, вероятно не бихте издържали всичките 4 (дотук) сезона без уникалната химия и спойка между Спейси и Райт. Двамата заедно на екран са магнетични и изпълнението на единия с лекота допълва това на другия. Подобен органичен синхрон е истинска рядкост и реално – сърцето на сериала. Зад цялото остроумничене на сценария, зад всички макиавелски интриги в Белия дом, зад много стилната режисура на Финчър и Джоди Фостър, зад немалкото качествени поддържащи изпълнения, приносът на House of Cards ще остане фантастичната динамика между Спейси и Райт, които правят най-добрите изпълнения в кариерите си, а това значи много предвид филмографиите им.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16