Фантастичните сериали, които не бива да пропускате

Приключенска фантастика

Сериалите, събрани тук, са най-разностранни, но като че ли ги обединяват поне две неща – факторът забавление, леещ се на реки от тях, като в най-добрите приключенски романи, както и смелостта, с която епизод подир епизод се забъркват във все по-шантави сюжетни линии.

Doctor Who

Dr. Horrible

Не съм гледал оригиналните епизоди на Doctor Who, излъчвани от средата на 60-те до края на 80-те години на миналия век, но съм видял всички епизоди на новия сериал, излезли от 2005-та насам, и дори само от тях мога да разбера защо Докторът е толкова обичан.

Doctor Who представлява една невъзможна приказка за полета на въображението. Сериалът е странен и зрителите му също са странни. Не познавам нито един фен на Доктора, който да не е поне мъничко чудат или особен, както и не познавам нито един чудат човек, който да е гледал Doctor Who и да е останал напълно разочарован.

Това е история за смел пътешественик във времето, който се изправя срещу всякакви извънземни злодеи, въоръжен със светеща отвертка, и пътува из всички краища на вселената със своя космически кораб, изглеждащ като полицейска телефонна кабинка. Самата концепция е толкова странна, че човек моментално изпитва желанието да я опознае, да разбере повече, да намери логика в този алогизъм. А логиката, естествено, я има и няма едновременно. Май доста неща в живота са така.

Едно от най-силните качества на сериала е неговият хумор. Той е изключително британски, едновременно класически и свеж, често доста лековат, но в някои редки моменти – изненадващо циничен. Сериалът е изпълнен с весели диалози, с шашави сюжети, с причудливи случки, с напълно смехотворни евтини костюми на извънземни. Но целият този хаос по някакъв странен начин успява да не изглежда кичозен – или поне не напълно. Защото някъде сред шаренията се крие историята за един стар и мъдър човек, познаващ болката и загубата, който може да се държи като егоцентрично дете, но всъщност изпитва дълбока емпатия към всяко живо същество във вселената.

Свръхестествено

Moridin

Дяволски добър сериал, откровена сапунка, богата почва за фенфикшън – гледните точки към Свръхестествено са много, но със сигурност той успя да се наложи като един от класическите примери за мащабно развита ТВ фантастика от новия век. Историята за братята Сам и Дийн Уинчестър, отгледани от баща си като ловци на демони и чудовища из необятната американа, започва като обикновен roadtrip хорър. Скоро след това обаче намира своя истински глас и оформя една силно напрегната фабула, чиято основна линия е осеяна с грандиозни клифхенгъри и успява да обхване цели пет сезона, преди да завърши.

В голяма степен успехът на сериала се дължи на невероятната химия между двамата главни актьори. С ръка на сърцето трябва да се признае, че създателите на Свръхестествено са ударили джакпота с тях. Сарказмът, неохотното, но страшно ефективно партньорство и мелодрамата помежду им безапелационно оставят всичко друго на заден план. Силата на сюжета пък се корени в успешното вплитане на много градски легенди, разнообразни митологии, библейски и фентъзи елементи. На практика всяко приказно същество и идея, за които можете да се сетите, е намерило място из епизодите, като някои се превръщат и в най-обичаните герои – Смъртта, ангелът Кастиел, Трикстърът и не на последно място самият Луцифер, господарят на Ада.

Подходът на Свръхестествено би могъл да води до нещо невероятно долнопробно, ако сериалът се взимаше на сериозно, но за щастие той прелива от самоирония и хуморът му се получава без никакви уговорки. Семейните драми на братята и епичните им битки от космически мащаби често са прекъсвани от особено гениални епизоди, които скъсват зрителите от смях, като една специфична причина сериалът да е толкова любим на феновете на фантастиката са непрестанните намигвания към нърд-културата.

За мен това си остава едно от любимите ТВ произведения и силно препоръчвам да се запознаете поне с първите пет сезона, които приключват основната арка. За сериала след тях давам думата на колегата.

Ян

Втората половина на Свръхестествено успява да го прехвърли от категорията култов в доста по-непрестижната guilty pleasure. Причините са няколко, но основната е, че след изпълнението на неговия замисъл, Ерик Крипке напуска продукцията, предава юздите на Сера Гембъл и потегля към залеза. Следващите два сезона са доста неравномерни като качество и редуват страшно силни епизоди с откровено скучни и изморени концепции. Въпреки някои интересни нови актьорски попълнения, шоуто не успява да излезе от капана на самокопирането, но за сметка на това успява да промени към лошо обещаващи герои от предните сезони, без да предложи нещо адекватно на тяхно място.

Лутането на сериала между силни самостоятелни епизоди и неубедителна основна линия закономерно водят до ниски рейтинги и от осми сезон Свръхестествено е поет от Джеръми Карвър. Сериалът успява да тръгне отново в правилната посока с разкриване съществуването на тайното общество The Men of Letters и на истината за появата на ловците. Ангели и демони получават повече екранно време, библейският мотив се завръща по интересен начин и става водещ за общия сюжет на трите сезона, а образът на Каин е попадение право в десятката. Всъщност, успехът на последните сезони е толкова голям, че CW нарушават собственото си правило да не продължават сериали повече от десет сезона и дават на Карвър зелена светлина за 11-ти. Големият въпрос е дали това ще е лебедовата песен на Свръхестествено или позитивните ревюта от критиците и подновената енергия, с която Дженсън и Джаред вдъхват живот на персонажите, ще са достатъчни, за да продължи приказката. Настоящата сюжетна линия има доста потенциал и само от продуцентите зависи дали ще успеят да се възползват от него.

Изгубени

Dr. Horrible

Едва ли може да се проведе сериозен разговор за американската телевизия от последното
десетилетие, без да се спомене Изгубени. Сериалът, носител на „Златен глобус“ за най-добра драма за 2006-а и номиниран за общо 55 награди „Еми“ (12 от които за последния сезон), се превърна в истински феномен още от първия си епизод и не спря да поднася изненади на зрителите до самия финал.

Изгубени направи това, което изключително малко сериали успяват да постигнат в днешно време – ангажира истински публиката, накара я мисли активно за случващото се на екрана. При това въздействието на сериала далеч надхвърляше единия час седмично, в който се излъчваше новия епизод. Спомням си как съучениците и учителите ми говорят за Изгубени, как приятелите ми седят в задимени кафенета и живо коментират какво представлява островът, кои всъщност са оцелелите, и какви, аджеба, са тия числа, спомням си как колегите ми в университета се редят на опашка за устен изпит и не обсъждат друго, освен новата серия на Изгубени. Наистина в скромната си биография не съм попадал на друг сериал, който да стимулира толкова силна въвлеченост, колкото историята за пътниците от полет Океаник 815.

Разбира се, когато става дума за феномен от такъв мащаб, няма как финалният резултат да удовлетвори всички. След последния епизод, в интернет се появиха множество недоволни коментари, че много мистерии останали неразкрити, че финалът не давал достатъчно отговори и редица неща били необяснени. Моето лично изживяване не беше такова – за мен всяка от мистериите беше представена по интелигентен начин, всички необходими отговори могат да бъдат открити, ако човек се порови старателно из плетеницата от въпроси, а финалният сезон предостави изключително удовлетворящ завършек на всички сюжетни линии. За мен най-важното е не дали Изгубени успя да даде лесни отговори, съответстващи на претенциите на всеки зрител, а дали успя активно да привлече вниманието на масовата публика и да накара хората не просто да гледат, но и да мислят, да разсъждават, да съставят теории, да проявят някаква критическа мисъл. А с тази задача Изгубени несъмнено се справи.

Междувременно, успя да разкаже една от най-докосващите истории за човешките отношения и търсенето на смисъл в живота, на която някога съм попадал.