Обзор на Sofia Independent 2015 – II

След първата част от обзора на фестивала за американско независимо кино Sofia Independent 2015, в която превъзнасях Вещицата, Омарът и Мандарина, във втората ще ви увещавам да гледате Опиат, Земя на дрога и Straight Outta Compton.

Награда за най-органично споменаване на Bitcoin, Aaron Swartz и LulzSec
Опиат / Dope
Режисьор: Рик Фамуиуа
В главните роли: Шамейк Мур, Кирси Клемънс, Тони Револори, Зои Кравиц

Определено най-свежият филм на фестивала, а може би и – гръмко – на  годината. Главните герои на трудно преводимия Опиат са три цветнокожи хлапета, които живеят някъде в Калифорния в наши дни и са страхотно запалени по деведесетарската гийк и хип-хоп култура, както си личи от свръх цветните им дрехи и неповторимите им прически. В един от многобройните смехотворни моменти в комедията някой ги кара да дефинират какво впрочем разбират под деведесетарски хип-хоп, което води до задълбочено обсъждане как еди-кой си албум идеално въплъщава духа на деветдесетте, въпреки че е издаден през 1987 г., но за сметка на това един от последните представители на специфичния жанр е от примерно 1994 г. Подобни спорове за странични неща се случват по време на целия филм, често с абсурдни доводи за повече или по-малко безумни изводи и винаги написани с много хумор и внимание.

Освен диалозите, друг много силен елемент от Опиат е погледът му към използването на Интернет на това място в това време. Напоследък ми се случва да гледам филм и да си мисля как той всъщност улавя духа на настоящето – Ex Machina излезе няколко месеца след като опасенията от изкуствения интелект придобиха ново измерение, а Капитан Америка: Завръщането на първия отмъстител черпи част от конфликтите в сюжета си от разкритията за мащаба на правителственото следене в САЩ и Великобритания. Опиат пък включва изключително реалистична картина на преживяването на Интернет в този момент, когато случайно интервю, дадено за местен телевизионен канал, може да породи ремикси с милиони гледания в YouTube, а нечия специфична моментна реакция може да се превърне в устойчив израз на определена емоция. Mr. Robot също улавя настоящия Интернет дух, но тамошните диалози често не успяват да се отърват от една изкуственост, сякаш прекалено настойчиво искат да покажат на публиката си, че знаят какво представляват KDE и Gnome. А в Опиат тези препратки присъстват съвсем естествено, включително вече споменатото ми възхищение от споменаването между другото на Aaron Swartz по възможно най-ненатрапчив начин.

Иначе сюжетът е как трите хлапета се опитват да изкарат добри оценки, надявайки се после да влязат в елитни университети, въпреки скептицизма на учителите си в местната неелитна гимназия. Вместо това погрешка се сдобиват с килограми наркотици, които трябва да върнат на странен престъпник с още по-странно семейство, без да допускат друга престъпна група да се сдобие с тях. Нещата, разбира се, се объркват още повече и на героите им се налага да преминават през какви ли не перипетии, докато просто искат да си напишат домашното по химия. А по пътя дори успяват да повдигнат въпроси за идентичност, предразсъдъци и вътреобщностен натиск.

Награда „Трудно е да бъдеш бог“ за представяне на неразрешим социален проблем
Земя на дрога / Cartel Land
Режисьор: Матю Хайнман

Документалният Земя на дрога има две основни сюжетни линии, и двете свързани с гражданска съпротива срещу мексиканските картели. Едната проследява развитието на Autodefensas, въоръжена група за гражданска самозащита в мексиканския щат Мичоакан, а другата се занимава с неправителствения въоръжен патрул в Аризона, който си поставя за цел да спира контрабандата и незаконната имиграция от Мексико.

Линията за Autodefensas започва с интервюта с жертви на картелите, които разказват за ужасяващо насилие и за пълната неспособност на мексиканското правителство да се справи с престъпността и корупцията. Отчаяни, гражданите на един град решават да вземат нещата в свои ръце и създават собствени паравоенни отряди за защита на населението. Скоро още и още градове се присъединяват към организацията, която сякаш за първи път от десетилетия е способна да осигури сигурност от картелното насилие. Спойлер: година по-късно Autodefensas вече извършва същите убийства, изнудвания и отвличания, срещу които твърди, че се бори.

Частта от филма, занимаваща се с аризонския патрул, се състои най-вече от интервюта със създателя на организацията, в която той говори за неспособността на правителството да се справи с прилива на мексикански имигранти, внасящи престъпност и беззаконие в САЩ. Отвратен от това бездействие, самият водач поема задачата върху своите плещи и не след дълго мъже от много различни щати се присъединяват към делото му.

За разлика от 3 ½ минути, 10 куршума, Земя на дрога за мен е образцова политическа документалистика заради неелементарния начин, по който обрисува субектите си. Много ми е лесно да си представя как членовете на аризонския патрул го гледат и намират портрета си за коректен – съвпадащ с тяхната визия за себе си като за единствените, имащи мъжеството да се опълчат срещу нашествието и да вършат работата, която е твърде страшна и трудна за всички останали. Същевременно един зрител преспокойно може да ги възприеме като жадуващи за власт и контрол хора, на които просто им доставя удоволствие да се разхождат в камуфлажни униформи с автоматични оръжия, да си комуникират с военен жаргон и да „ловуват“ из планините за койотите и водените от тях групи мексиканци. В портрета си на  Autodefensas филмът показва отблизо многолюдните гражданските протести срещу правителствения стремеж към разтурване на групата, в която те виждат единственото си спасение от корумпираната полиция и картелите. Включени са и кадри от акции на организацията няколко месеца по-късно, в които цивилни биват измъчвани и имуществото им се конфискува без никакви доказателства или съдебен процес.

Рамката на филма е осигурена от интервюта с хора, занимаващи се със синтезирането на наркотици и техните откровени разсъждения за мощната търговия със забранени субстанции, в която играчите може и да се сменят, но търсенето и предлагането си остават.

Награда за биографичен филм на музиканти, притежаващ най-високо съотношение на екшън към музика
Straight Outta Compton
Режисьор: Еф Гари Грей
В главните роли: О’Шей Джаксън, Кори Хоукинс, Джейсън Мичел, Нийл Браун, Алдис Ходж и др.

Straight Outta Compton проследява зараждането и развитието на N.W.A., една от най-влиятелните хип-хоп групи, които неслушащ рап човек като мен не беше чувал.
Самият филм ми попадна за първи път през август, когато на фона на посредствените летни заглавия остана на първо място по приходи в трите поредни уикенда след премиерата си в САЩ. За втори път чух за него покрай Туитър ревюто на режисиралата Селма и отраснала в Комптън Ава ДюВерней, за която филмът е напипал същината на това време и място с конфликтите между афроамериканските общности и полицията, отношението към жените при зараждането на хип-хопа и сплотеността между хората в нейния квартал.

Със сигурност някой, за когото N.W.A. не е непознат акроним, би открил в Straight Outta Compton много повече, отколкото видях аз. Но филмът работи чудесно и сам по себе си именно защото отделя много внимание на контекста, породил текста в песните на N.W.A.: от военната техника по улиците, използвана от местната полиция във войната срещу наркотиците, през белите костюмари на звукозаписните студия до расовите бунтове в Лос  Анджелис през 1993 г. Отношенията между членовете на групата са централни в сюжета, който в крайна сметка не блести с особена оригиналност или неправолинейност. Младите актьори в главните роли, като за почти всички от тях това е първа голяма продукция, сграбчват вниманието и играят без никакъв фалш. За това помага и добре написаните реплики и заслужаващата похвали режисура, която те прекарва през поредицата от много различни обстоятелства в развитието на групата, без да допусне скучен момент през всичките 147 минути на лентата.

Единственото нещо, което ми беше недостатъчно във филма, всъщност беше музиката. Стори ми се, че едва две-три песни звучаха за повече от минута. Няколко пъти в сцени от звукозаписно студио зазвучаваше ритъм и мелодия, която прекъсваше тамън преди да добие инерция. Не знам дали са имали проблеми с права или е умишлено, но Straight Outta Compton е най-малко музикалният филм за музиканти, който ми е попадал.

Награда „Ех“ за по-нетипичен филм относно по-малко неприятни личности в Ню Йорк
Докато сме млади / While We’re Young
Режисьор: Ноа Баумбах
В главните роли: Бен Стилър, Наоми Уотс, Адам Драйвър, Аманда Зайфрид

Наоми Уотс и Бен Стилър играят  партньори в двойка, които са заедно от много години и са щастливи по свой начин – свикнали с особеностите на другия и подредили живота си така, както искат. Един ден попадат на много по-млада двойка (Адам Драйвър и Аманда Зайфрид), която се превръща в катализатор на преосмисляне на настоящата им улегналост и стабилност, отваря разни стари рани във връзката им и отново ги кара да дебатират решението да нямат деца.

Ако приемем, че има ниша на развиващи се непременно в Ню Йорк филми с несимпатични персонажи и много диалози, Докато сме млади е един от малкото филми в нея, при който всъщност ми беше интересно какво ще се случи – как импулсивността и привичките на по-младата двойка ще се отразят на по-възрастната; какво ще се промени в отношенията им; дали ще се разрешат потулените от години конфликти. Героите започват като убедително изградени личности и в хода на филма се развиват по запленителен начин. Понятието за „криза на средната възраст“ е клише, с което лентата определено се заиграва: от една страна, като поставя в центъра си двойка вместо един мъж, и от друга, като прави по-възрастната двойка по-възприемчива към нови технологии и привички, а по-младата – ретро хипстъри без смартфони и профили в социални мрежи. Всички актьори пресъздават ролите си възхитително, особено Драйвър и Зайфрид, които са нацелили точно как да изиграят героите си като леко фалшиви и доста по-малко волни, отколкото се опитват да изглеждат. Хуморът е от онзи тип, при който рядко се засмиваш на глас, но през почти цялото време гледаш с усмивка на лицето.

И въобще, Докато сме млади е доста хубав филм. Не се сещам за нищо в него, което да можеше да бъде направено по по-добър начин. Не пращи от оригиналност и не е точно впечатляващ, но според мен не се и опитва – поставил си е донякъде скромни цели и определено ги постига.

Награда за не, честно, абсолютно неполитически филм за зомбита
Хуан на мъртвите / Juan de los Muertos
Режисьор: Алехандро Бругес
В главните роли: Алексис Диас де Вильегас, Хорхе Молина, Андрос Перугория, Андреа Дуро

Един от гостите на фестивала тази година беше проф. Джери Карлсън, който се занимава с историята на независимото кино в Северна и Южна Америка. Преди прожекцията на кубинския Хуан на мъртвите той разказа анекдот, в светлината на който филмът ми допадна още повече: след показването му на някой от фестивалите в САЩ един американец вдига ръка и с характерна простодушност коментира „На мен ми се стори, че може би в този филм за зомбита в Хавана има нещо политическо, дали е така?“, на което режисьорът с неутрално изражение отговаря „О, не, съвсем не, това е просто един филм за зомбита“.

Хуан и най-добрият му приятел Лазаро живеят в Хавана и прекарват дните си в излежаване по хамаци, следене на сексуалните приключения на съседките си и пиене на ром на покрива на сградата си. Един ден помагат на двойката старци от горния етаж, когато откриват, че дядото се е превърнал в гладно за човешко месо зомби. Скоро епидемията се разпространява и двамата приятели основават агенция за „отърваване от зомбифицираните ви близки“, в която се включват отчуждената Хуанова дъщеря, айляк синът на Лазаро, драг кралицата Хина и нейният бодибилдър приятел, който припада при вида на кръв. На фона на кълцането на зомбита те ще си говорят за избора да емигрираш срещу избора да останеш (при зомбитата и града, който обичаш), влиянието на американската култура върху младия син на Лазаро и репортажите на правителствените медии, според които в столицата върлуват не зомбита, а дисиденти.
Шегите в Хуан на мъртвите са разнообразни и оригинални. Актьорите изглеждат сякаш много са се забавлявали по време на снимките, а самият Хуан е някакси смехотворен дори когато не прави нищо. Вижте го, ако ви е интересно какви филми се правят в Куба в наши дни.

Награда за най-различен напълно обикновен филм
Венеция / Venecia
Режисьор: Кики Алварес
В главните роли: Клаудия Муньис, Марианела Пупо, Марибел Гарсия Гарсон

Причините да обожавам кино фестивали са основно две. Първата е свързана с радостта ми, когато видя в програмите им филм, за който са ми попадали отзиви в чуждестранни медии, без да се надявам, че някога ще е достъпен на кино в България.

Втората причина е необичайността на останалите, неизвестни за мен филми във фестивалната програма. Разбира се, има невероятни ленти сред американските, които се прожектират в големите кина. Но погледнати отдалеч, повечето от тях силно си приличат в наративите си, дори и да не са в един жанр. А фестивалните филми често ти показват свят, от който си нямаш понятие. Така че дори калпаво направените от тях задържат вниманието ти със своята непознатост и различност.

Венеция е точно от тези фестивални заглавия, които обективно не са особено добри филми, но субективно са грабващи и запомнящи се. В него на практика не се случва почти нищо интересно: целият сюжет проследява едно денонощие от живота на три жени, работещи във фризьорски салон в Хавана. След работа те обикалят магазини, хапват в нещо средно между ресторант и частна къща, кръстосват улиците в търсене на нощен клуб и танцуват в претъпкана дискотека. Същевременно си говорят за разни свои проблеми, обсъждат шефката си и си дават съвети за връзки. Така написано, звучи изключително скучно, но всъщност филмът ми беше много увлекателен. Местата, които жените посещаваха, съвсем не изглеждаха така, както очаквах. Същото важи и за отношенията им с близките им, както и за жилищата им. И все пак в нито един момент нямах чувството, че лентата се стреми да ми покаже нещо екзотично – напротив, всичко случващо се изглеждаше ежедневно и обикновено.

Филм с подобен сюжет, правен в САЩ или България, надали би ми се понравил, но Венеция печели от мястото на действието си и го използва по чудесен начин.

Награда „Мех“ за по-типичен филм относно по-неприятни личности в Ню Йорк
Госпожица Америка / Mistress America
Режисьор: Ноа Баумбах
В главните роли: Лола Кърк, Грета Гъруиг, Хедър Линд

В програмата на Sofia Independent през 2014 присъстваше черно-белият Франсис Ха, в който на едноименната героиня (Грета Гъруиг) не ѝ вървеше много и тя самата не беше сигурна какво да прави с живота си. На мен ми допадна доста заради развитието, през което тя преминава, и сякаш многото чувство, вложено в разказа за нея.

Тази година имаше друг филм на същия режисьор,  с участието на същата актриса в централна роля и през цялото време имах чувството, че гледам по-лоша версия на Франсис Ха. Този път главната героиня Трейси (Лола Кърк) посещава отскоро университет и ѝ се струва, че не води живота, който сякаш би трябвало да водят студентите в Ню Йорк: не ходи на партита, не се запознава с нови и интересни хора и като цяло не граби с шепи от преживяванията, които може би ѝ се предоставят. В този момент се появява Брук (Грета Гъруиг), самопредприемач във всякакъв смисъл на думата, и я въвежда в своя на пръв поглед страхотен живот, който всъщност се оказва доста по-малко бляскав, отколкото на Брук ѝ се иска да вярва.

Образът на Брук е определено най-интересното във филма. Първоначално изглежда сякаш за нея всичко се развива чудесно – има чудесни приятели, стилен апартамент, стабилна връзка, много хобита и е на път да отвори собствен ресторант. Скоро обаче в нейната представа за себе си започват да се появяват пукнатини – приятелите ѝ не са ѝ толкова близки, апартаментът не е неин и така нататък. Но сюжетът е достатъчно добър, че да не превърне развитието ѝ просто в история за това как успешните и уверените всъщност са жалки и фалшиви – персонажът е много по-сложен и многопластов, осъзнаването на което е важна част в развитието на протагониста, Трейси.

Въпреки че мога да оценя майсторството в образите, за мен то не успя да компенсира дразнещото в тях. Слушай, Филип! също имаше дразнещ герой в централна роля, но и достатъчно други елементи, които да направят гледането му приятно. В Госпожица Америка такива елементи липсват – двата централни несимпатични персонажи имат добре изградени оригинални образи и толкова. Да, те вършат разни неща, в един момент се събират на едно място с много други също толкова дразнещи герои в опит за абсурдна и смехотворна сцена, но в крайна сметка всичко си остава безинтересно и досадно.

Награда за най-стандартен документален филм
Малала / He Named Me Malala
Режисьор: Дейвис Гугенхайм

Струва ми се ненужно да започвам този текст с въвеждащи думи относно Малала Юсафзаи, защото в представите ми тя е сред най-известните живи хора на планетата. Но все пак, ако случайно не ви е позната, родената в Пакистан Малала Юсафзаи е активист за достъп до образование на всички момичета. През 2012 г., когато Малала е на 15, талибански лидери взимат решение тя да бъде убита. При покушението Малала е простреляна в главата, но оцелява и две години по-късно получава Нобелова награда за мир.

Тазгодишният документален филм за нея се съсредоточава върху детството ѝ и ролята на баща ѝ както в изграждането на мирогледа ѝ, така и в началото на активизма ѝ. Част от историята е разказана в анимация, която изненадващо за мен не изглеждаше не на място в документалната лента. Но с или без противоречива анимация, не виждам особен смисъл от този филм. По-голямата част от информацията, която предоставя, е известна на всекиго, който що-годе следи международни новини последните три години, а ако не ги следи, може да си набави фактите по много по-бърз и ефективен начин, отколкото да гледа час и половина филм със стандартното документално бавно разказване с много криволичене. Може би единственото предимство на Малала пред статия в англоезичната Уикипедия са кадрите, в която една съвсем човешка и дори момичешка Малала рови в Интернет за снимки на крикет играчите, които са ѝ най-симпатични.

Награда за неумишлена пародия на целещи се в Оскар филми
Малки драми / Little Accidents
Режисьор: Сара Коланджело
В главните роли: Елизабет Банкс, Бойд Холбрук, Клое Севини, Джейкъб Лофланд

В първата сцена на Малки драми няколко човека пътуват с индустриален лифт в зле осветена мина. Лицата им се виждат лошо дори в спорадичните моменти, в които са донякъде осветени. За мен най-силният момент във филма беше, когато при тези обстоятелства успях да разпозная, че единият от тях е Бойд Холбрук от сериала Narcos. Оттам нататък нещата тръгнаха надолу.

Неизчерпателен списък на елементи, съдържащи се в сюжета на Малки драми: деца, чийто баща умира в мина; дете със синдром на Даун; тийнейджър, страдащ от социална изолация; мъж с инвалидност; баща-алкохолик; богата жена с депресия, която изневерява на мъжа си; сблъсък на непривилегированите с привилегированите; група за обсъждане на Библията.

Някъде дълбоко във филма има зрънце смисъл. Уважавам централната му сюжетна линия – за двама човека, които се самоизмъчват, преди да успеят да съберат кураж да постъпят правилно. Но всичко това е затрупано под дебел пласт изкуствена и самоцелна драма, която ме накара да се питам защо изобщо някой е създал този филм.
Исках да завърша позитивно, но не успях да се сетя за нищо в този филм, което да заслужава внимание.