Sense8

Уашовски имаха няколко доста нестабилни години. Първо Cloud Atlas получи колебливи оценки, след това Jupiter Ascending изяде толкова бой сред критици и зрители, че Мила Кунис сигурно още я сърби. Вероятно заради това ми отне толкова време да дам шанс на Sense8, и ако трябва да съм честен, причината да му дам шанс беше основно, че скучаех и нямах какво друго да гледам.

Ок, дървеният увод е на лице, сега нека ви споделя за сериала на годината.

Sense8 е духовен наследник на Cloud Atlas, не само като структура, но и като цялостна атмосфера. Ако трябва да направя конкретен паралел между двете произведения, адаптацията на романа на Дейвид Мичъл е в най-добрия случай бета-тест. Хвала на Netflix, че дават шанс на оригинални идеи, защото в сравнение със Sense8, Cloud Atlas е елементарен за описване. Концепцията тук е сходна, но същевременно напълно уникална (или да речем, че ако кажа на кой класически фантастичен роман ми напомня, ще разваля удоволствието от половината сериал).

Действието се развива в наши дни, на осем различни места, разпръснати по целия свят. Кафиус (Амл Амийн) е шофьор на миниван в Найроби, който се опитва да оцелее насред враждуващи улични банди, докато майка му бавно умира от СПИН. Сун (Дона Бей, позната ни от Cloud Atlas) е недооценената дъщеря на президент на корпорация в Сеул. Единстевеният начин, по който тя успява да се справи с унижението, е като участва в нелегални кикбокс мачове. Номи Маркс (Джейми Клейтън) е транс активист в Сан Франциско, низвергната от привилегировани родители, които все още я наричат „Майкъл“, и чиято единствена опора е партньорката й Аманита (Фрийма Агеман, която не познах дори след две гледания на сериала (понеже съм идиот), е Марта в Doctor Who). Кала Дандехар (Тина Десай) е дъщеря на ресторантьор в Делхи, която е на път да сключи брак с идеалния мъж… към когото не изпитва никакви чувства. Райли Блу (Тупенс Мидълтън, Jupiter Ascending) е диджей в Лондон, избягала от родната Исландия след ужасяваща трагедия. Волфганг Богданов (Макс Риймелт) е престъпник в Берлин, който специализира в отварянето на сейфове и уринирането върху гроба на баща си. Лито Родригез (Мигел Анхел Силвестре) е звезда на екшън теленовели в Мексико Сити, чийто мачо имидж е фасада, зад която крие връзката си с Хернандо (Алфонсо Херера). А Уил Горски (Браян Джей Смит) е полицай в Чикаго, защото трябва да има герой ченге, и защото Уашовски обичат Чикаго.

Нито една от сюжетните линии сама по себе си не оправдава съществуването на сериала, но от самото начало осъзнаваме, че между тези осем напълно различни хора има някаква странна връзка. След ударното начало, в което мистериозната Анджелика (Дарил Хана) си пръсва мозъка и се явява като видение едновременно на всички герои в Sense8, историята ни въвежда в тази връзка по изключително деликатен и елегантен начин. Първоначално контактът е слаб и краткотраен. Уил се събужда с главоболие посред нощ, защото спалнята му се тресе от агресивно туп-цъ-туп-цъ от съседния апартамент. Но когато отива да крещи на съседите, осъзнава, че апартаментът е празен, и музиката е спряла. В следващата сцена Райли диджейства в Лондон и от колоните ехти същата тази музика – това е парчето, което тя е избрала. Волфганг е на среща с жена, която не го вълнува. Кала се крие на терасата от тържество в чест на предстоящата й сватба. И за един кратък миг той я вижда през прозореца на кафенето в Берлин, а тя – него под балкона в Делхи.

Тези моменти зачестяват и стават все по-интензивни с напредването на историята, докато зрителят малко по малко осъзнава какво всъщност е естеството на тази връзка. Кафиус е на път да бъде пречукан от улични бандити, но внезапно вместо него, насред африканското гето е Уил, който знае как да си служи с пистолет. Когато оръжието е избито от ръката му, Сун започва да раздава правосъдие с ритници, докато в същото време се разправя с опонента си в Сеул. Първоначално, тези странни смени на персонажи са объркващи, но както казах, Уашовски проявяват нетипичен финес и скоро става ясно каква е динамиката между привидно невъзможните размени на роли.

Тук вероятно е моментът да отдам дължимото и на Джей Майкъл Страчински (Вавилон 5, както и може би най-добрите пет години на комикса Amazing Spider-Man). Истината е, че не е възможно да оцениш Sense8 на първо гледане. Не, че не се влюбих патологично в него (изгледах първите десет епизода на едно сядане), но човек не може наистина да обхване концепцията докъм средата на сезона, което означава, че първите 5-6 епизода не разкриват пълния си гений, докато не ги видиш за втори път. Дори след две и половина гледания, все още ми е трудно да повярвам, че хората, които ни дадоха някои от най-дървените реплики в историята на научната фантастика, са способни на толкова тънки и емоционални сценарни и визуални решения.

Като споменах визуални решения – нещо, което има потенциала да подразни доста хора, е щедрата употреба на слоу-мо. Честно, ако всички сцени със забавен каданс бъдат ускорени до реално време, сериалът вероятно ще бъде епизод и половина по-кратък. По някаква причина обаче аз нямах проблем дори за секунда, защото за разлика от повечето абоминации, които прекаляват с този похват (I am looking at you, Zack Snyder), тук съдържанието е толкова интензивно и многопластово, че „куулнесът“ е абсолютно на място и с пълно покритие. В този ред на мисли, Sense8 може да се похвали с някои от най-феноменалните екшън сцени за последното десетилетие, включително една убийствено позьорска престрелка, в която Лито прави Нео от Матрицата да си говори сам, Еквилибриум-стайл, но тъй като става дума за заснемането на филм, виждаме всички въжета и ластици, които всъщност са част от всяка подобна сцена.

Саундтракът също е на много високо ниво. В последните години филмовата музика се е превърнала в някаква осмостепенна функция, от която никой не се вълнува особено. Последният филм, който наистина ме спечели с музика, която човек може да си тананика в банята, беше третият Х-мен. Да, онзи трети Х-мен отпреди 9 години… Е, Sense8 има една от най-запомнящите се екшън теми от Dark City насам, и опънинг, който не мисля, че съм физически способен да прескоча, в стила на House of Cards, но многократно по-интензивен.

Sense8 обаче има и други достойнства, които е редно да се споменат. Това е може би първият наистина мейнстрийм фантастичен сериал, в който има централен транс персонаж. Разбира се, това не е изненада предвид участието на Лана Уашовски в проекта, но фактът си остава. Също така, Netflix за втори път ни предлагат хитов сериал (след Orange is the New Black), в който транс жена е изиграна от транс актриса. Нещо повече, Джейми Клейтън лично за мен беше най-качественото изпълнение в Sense8, и това сред каст, в който всички актьори са на невероятно високо ниво. Както стана дума, имаме и главен герой гей, но това вече не е кой знае каква новост, въпреки че историята на Лито е сред най-емоционалните в сериала. Същевременно обаче не мога да не отбележа, че сценарият в нито един момент не избива на морализаторстване и активизъм. Разнообразните персонажи са третирани с респект, но различните малцинства, към които някои от тях принадлежат, не са фокус на историята (освен, разбира се, в случая с Лито).

В крайна сметка, може би това е ядрото на Sense8. Многообразие, интензивност и емоционалност. Дванадесетте епизода на първи сезон ме докараха неколкократно до сълзи, нещо нетипично за мен. Естеството на връзката между осемте персонажа е такова, че техните емоции по някакъв странен начин се превръщат в тези на зрителя. Смесването на сетива и усещания, сцени, които преливат от една точка на света до друга в рамките на две реплики… истинският гений на Уашовски и Страчински е в това, че съумяват да превърнат зрителя в сенсейт, в деветия член на тази многообразна група, която по някакъв начин споделя най-интимните моменти от живота си. Неслучайно сериалът може да се похвали с вероятно най-феноменалната секс сцена, която съм виждал през тридесетте си години (а нека не се залъгваме, това са доста секс сцени!). И въпреки че имаме и централен сюжет, който се разкрива малко по малко и за който дори след края на сезона всъщност не знаем почти нищо, Sense8 е феноменално изживяване дори ако се вълнуваме само от индивидуалните истории на отделните персонажи. Сенчестата конспирация е бонус към сериал, който за мен поне е абсолютен шедьовър и събитието на годината, ако не и на последните няколко.