Black Mirror: Bandersnatch It’s not a happy game, it’s a fucking nightmare world

Връзката ми с Black Mirror е доста нестабилна (както можете да видите тук, а ето и материалите за първи и трети сезон). От една страна, концепцията на сериала е страхотна – различните начини, по които хората могат да злоупотребяват с технологията на бъдещето – но от друга, тя е подчинена на една единствена идея – че технологията е нещо зло и хората ЩЕ злоупотребят с нея. Това прави сериала предвидим, а елементите на torture porn не помагат по никакъв начин. Съответно, когато научих, че Чарли Брукър е написал интерактивен филм в света на Black Mirror, не се засилих към Netflix незабавно. Но уви, геймърското сърце бие устремно и накрая не издържах.

Bandersnatch може да бъде разглеждан на няколко нива. Първото, и най-елементарно, е като история. И в това си качество няма как да получи единна оценка, защото различните зрители ще получат различни развръзки. Действието се развива през 1984 г. (познайте защо) и се върти около 19-годишния Стефан Бътлър (Фион Уайтхед, когото познаваме от Дюнкерк), който иска да направи компютърна игра, базирана на „Choose Your Own Adventure“ книга-игра за алтернативни реалности, чийто автор е изпаднал в нервен срив и е убил жена си.

Още в самото начало получаваме няколко опции да изберем накъде ще се насочи историята. Първите два избора са прости – каква закуска ще яде Стефан и каква музика ще слуша в aвтобуса на път към компанията, която той се надява да издаде играта му. Тук не мога да не похваля създателите на Bandersnatch за чисто техническото постижение. Под екрана се появяват две опции и скъсяваща се лента, която маркира десетте секунди, с които разполагаш да решиш накъде искаш да продължиш. Лесно е тези моменти да станат неловки, докато героите де факто „чакат“ да направиш избора. Но както Уайтхед, така и останалите актьори в малкия каст са страхотни и запълват „празното“ време с игра на изражения и малки подхвърлени реплики.

Скоро след първите две решения зрителят обаче осъзнава, че нещата няма да бъдат толкова прости. Следващият избор е дали Стефан да приеме да работи в офиса на фирмата, или да откаже. Няма да спойля, но една от двете опции е МНОГО грешна. Внезапно се оказва, че някои решения водят до почти мигновен край, но когато зрителят направи нов избор, предишният понякога все още влияе на историята. Това е и второто ниво, на което можем да разглеждаме Bandersnatch. Като интерактивно повествование, филмът е меко казано страхотен! Както книгата, на която е базирана играта на Стефан, така и реалните събития около него, се оказват преплетени в мрежа от алтернативни реалности, и той скоро започва да осъзнава, че някои решения могат да бъдат взети повече от един път и че дори фаталните грешки могат да бъдат поправени.

Могат ли обаче? Докато зрителят търси най-„добрата“ (за него) опция, която да придвижи историята напред, Стефан започва да осъзнава, че някой контролира живота му, и дори да се противи на решенията, които ТИ взимаш. И тук идва третото и най-интересно ниво на Bandersnatch, и безспорно това, към което Брукър се е стремил. Мета-коментарът върху интерактивното общество и илюзията за свободната воля не е особено дълбок, но фактът, че сме способни да взимаме решения за герой, който осъзнава, че няма свободна воля, дори когато е в състояние да се върне в миналото и да поправи грешките си, демонстрира собствената ни липса на свободна воля.

Ако ви попитам каква е определящата характеристика на Black Mirror, вероятно немалко от вас ще имат различни отговори, но моят е следният: историите в тази вселена рядко имат щастлив завършек. Търсенето на „добрия“ финал в психопатичните терзания на Стефан, докато той се опитва да осмисли съществуването си и да завърши злокобното си творение, което не спира да се проваля, води зрителя до почти маниакално връщане към алтернативи. Аз лично прекарах около четири часа в преповтаряне, на няколко пъти дори започвайки от самото начало.

Но в духа на Black Mirror, технологията е зловеща и не ти желае доброто. Някои интерактивни опции са избрани сякаш произволно – „Дясно или ляво?“ – или са следвани от „Сигурен ли си, че наистина така мислиш, Стефан?“ моменти. Bandersnatch те води за носа, опитва се да те принуди да направиш конкретни избори, да те ограби от свободната ти воля. Като човек мекушав и емпатичен, аз исках да намеря версия на историята, в която момчето си завършва играта и всички я харесват, и не се срива психически. Как мислите, колко време ми отне и намерих ли я накрая?

Интернет е пълен с теории за скрити финали, потенциални тайни и прочее конспирации. За да ви спестя малко психопатия – и БЕЗ да спойля – ще кажа, че при все леките пермутации, Bandersnatch към момента има шест основни завършека, които водят до финалните надписи. Много други, „фалшиви“, са пръснати из историята, но те са практически „провали“ и водят само до опцията да се върнеш към предишен избор. Описал съм тези шест в спойлер-карето по-долу. Извън тях, има една скрита сцена след надписите, до която може да се стигне чрез няколко поредици от конкретни избори и конкретни рестарти. Повечето зрители се натъкват на нея случайно, но из интернет е лесно да се намери конкретен ключ към отварянето й. За нея съм писал в отделно каре.

Bandersnatch ме зарадва много. Бихме могли да отправим критики и към историята, и към интерактивния аспект, но поне за мен внушението, което това преживяване създава, е силно и едновременно плашещо и магнетично. Ако не сте прекарали поне час-два в преливащите алтернативи на живота на Стефан, горещо ви препоръчвам да го направите. Дали това е бъдещето на стрийминг медиите, ще видим, но аз лично се надявам Black Mirror да ни даде още такива филми, защото това е най-доброто им постижение към днешна дата.