Black Mirror сезон 3, еп. 1-4

В случай че досега не ви е попадал британският сериал Black Mirror, ще ви насоча към възхваляващите думи, които Moridin написа за него в класацията за най-добрите фантастични сериали, или към ревюто на първия му сезон от Claymore преди 3 години. Ако предпочитате направо да преминете към гледането и да пропуснете четенето, имайте предвид, че всеки епизод е самостоятелен и няма значение в какъв ред и с кой сезон ще започнете. За мен най-големият шедьовър в сериала е третият му епизод, The Entire History of You, така че препоръчвам него за начало.

Преди около година стана ясно, че Netflix са поръчали следващ сезон на Black Mirror, който дотогава се продуцираше от Channel 4. На 21 октомври новият трети сезон излезе наведнъж и ни постави в дилема как да го ревюираме. Тъй като отделните епизоди спокойно могат да се разглеждат и самостоятелно, решихме да не събираме всички шест серии в общо ревю, а да представим сезона в няколко отделни материала през идните седмици. Настоящото ревю се занимава с първите четири епизода.

Епизод 1: Nosedive

Началният кадър на Nosedive е идеалният начин да се върнем обратно във вселената на Black Mirror – подредено и безлюдно предградие, от което лъха на нещо зловещо и неестествено. След секунди се появява не кой да е, а Брайс Далас Хауърд (Селото, Джурасик свят), която ще бъде котвата на зрителя докато той се опитва да разбере каква точно е лудостта на света в този конкретен епизод. След няколко крещящо изкуствени разговора с различни хора, малко по малко започваме да научаваме, че обществото в Nosedive се основава върху съвсем измерим социален капитал – хората си дават оценки един на друг чрез мобилните си устройства и събраният рейтинг е видим за околните благодарение на устройства в зениците, които снабдяват полезрението с добавена (augmented) реалност. Това състояние на нещата предвидимо води до допълнителен пласт социално неравенство, при който някои блага са недостъпни за хората, чийто рейтинг е по-нисък от определена стойност. Високите рейтинги, от своя страна, се достигат по-лесно от хората, които вече притежават други привилегии – най-вече пари, които им позволяват да пътуват или да прекарват времето си по разнообразни начини, всеки един от които бива заснет и публикуван в глад за още и още високи оценки. Случайните срещи между познати и непознати се превръщат в болезнено учтиви (или направо мазни) разговори, в които всеки участник се старае да предразположи другия да му даде максималната оценка от 5 звезди. Но никак не трябва да се прекалява с подмазването, защото липсата на „автентичност“ бива наказвана с ниски оценки, особено от страна на тези, които имат рейтинг над 4.5 звезди.

Героинята на Брайс Далас Хауърд, Лейси, има скромните 4.2 звезди и се опитва да достигне до заветните 4.5, за да може да получи финансова отстъпка и да се нанесе в още по-зловещо подредено предградие. Консултант по рейтингите я съветва, че това може да бъде постигнато или постепенно за 18 месеца, или доста по-скоро, ако получи по 5 звезди от много хора с рейтинг над 4.5. Пред Лейси се отваря възможност да направи впечатление именно на такива хора, но събитията естествено няма да се развият така, както тя се надява.

За мое голямо съжаление Black Mirror не е сериал, който по правило си служи с фини загатвания. Напротив, подходът му най-често е да вземе съвременни тенденции, да ги хиперболизира и да ги екстраполира към близкото бъдеще, в което да изследва техните следствия, като през цялото време е очевидно кой аспект на съвременното ползване на технологии критикува. В една от сцените в Nosedive Лейси си поръчва някаква млечно-кофеинова напитка с бисквитка, отхапва много внимателно под изключително прецизен ъгъл от бисквитката, така че да получи идеалната извивка на отхапаното (а самата отхапана част изплюва, без да погълне), композира бисквитата до чашата с напитката и я снима. Веднага след това публикува снимката с описание колко божествено е това преживяване и високите оценки започват да пристигат, докато Лейси опитва напитката, смръщва се от неприятния ѝ вкус и я оставя настрана. Не се изисква много задълбочено тълкуване, за да стане ясно, че показното конструиране на живот в социалните мрежи е обектът на критика тук.

В същия маниер епизодът е изпълнен с притеснително изкуствен смях, който обитателите на това бъдеще или тренират пред огледалото, или си разменят в опит да се харесат един на друг. При първото прозвучаване на този смях е много лесно да ти стане некомфортно от лицемерието и да се възхитиш на способността на Чарли Брукър да твори притеснителни реалности. След тридесетия път обаче е трудно да не се зачудиш защо създателите на сериала те бият по главата с тези многократни демонстрации.

Но така или иначе, с редки изключения именно солидното прекаляване с хиперболизацията и демонстрацията е основният инструмент на Black Mirror, чиято сила обикновено се състои в старателното изграждане на свят, в чиято тъкан е втъкана конкретна смущаваща – или по-често ужасяваща – практика. Nosedive е достойно попълнение в този канон и добро средство за успокояване на страховете, че продуцирането на двойно повече от обичайното епизоди в един сезон от нова компания ще доведе до влошаване на качеството.

Епизод 2: Playtest

От този момент нататък считам, че никой не би чел ревюта на отделни епизоди, които не е гледал, така че ще пропускам повърхностните преразкази на сюжета и ще спойля свободно.

Отделните текстове в този материал са писани след гледането на конкретния епизод, не наведнъж в края. Това направи втори епизод още по-интригуващ за мен, защото след като в текста за Nosedive обвиних Black Mirror в преизползването на една и съща формула, Playtest ми припомни колко огромен всъщност е размахът на въображението зад сериала; тук напълно липсват презумпциите за влиянието на технологиите върху обществото, така централни за Nosedive и няколко други предишни епизода. Вместо това, този път технологиите служат на сюжета просто като средство да бъде разказана една история на ужасите в различни Филип-Дикови пластове реалност.

Епизодът със сигурност прави всичко възможно да изгради последователен сюжет с добре развит главен герой (най-вече чрез необичайно дълга въвеждаща част), сякаш за да ни е грижа за него повече преди събитията в хорър сценарий, но тази история всъщност не е изградена като история на ужасите. Трудно ми е да не възприемам Playtest най-вече като една фантазия за възможностите на игрите в близкото бъдеще, подпомогнати от развитието на технологиите за виртуална и добавена реалност и степента на потапяне в преживяването, която те ще направят възможна.

Фантазията е определено положителна – да, обстоятелствата в конкретния случай предполагат зловеща корпорация, която не цени човешкия живот, но това не отнема от дивия ентусиазъм, с който авторът си представя колко по-стимулиращо ще бъде следващото поколение игри. Този ентусиазъм обуславя характеристиките на конкретната игра в епизода: тя е персонална (не би ли било много по-вълнуващо да се изправиш пред най-съкровените си страхове вместо пред стандартния набор от фобии?) и вълнуващо страшна, но не прекалено, и най-вече е забавна. Гигантският паяк с лицето на училищния побойник е откровено смешен и за героя, и за публиката – след, разбира се, първоначалното неминуемо стряскане. Едва по-нататък в сюжета идва и наистина дълбокият страх – същият, за който се досещаме още откакто сме научили какво се е случило с бащата на героя.

Playtest заявява относително ясно какво ще направи и после наистина го прави, по един удовлетворителен, ако и не твърде запомнящ се начин. Уведомява ни, че ще си играе с наслагване на нива от реалности, и после прави именно това. Казва ни какво тежко и ужасяващо нещо е преживял героят и после осъществява манифестация на този страх. Епизодът си струва по-малко заради образите или трилърското напрежение и повече заради шанса да се докоснеш до фантазията на един творец, който обожава игрите и няма търпение да види как те ще се развият след само няколко години.

Бонус: обърнете внимание колко много паяци се появяват още преди героят да влезе в играта. После почетете паметта на покойния г-н Дик като поставите под въпрос реалността на ежедневието си.

Епизод 3: Shut Up and Dance

В третия епизод от новия си сезон, Black Mirror продължава да напомня колко широк е диапазонът на идеите му. Shut Up and Dance поставя героите си в ситуация, от която почти всеки човек с ежедневен достъп до интернет в днешно време се опасява: най-интимните аспекти от живота му да бъдат под заплаха да станат публично достояние и да бъде оставен на милостта на глутница незнайни хора, за които страданието му е чисто и просто забавление.

Въоръжен с тази предпоставка, екипът зад британския сериал създава един от най-напрегнатите епизоди от което и да било произведение, което някога ми е попадало. Напрежението, вдигнато още в началото, се поддържа толкова високо, че отнема усилие да се сдържиш да не се разкрещиш по измисления образ на жената, която си изпросва да бъде закарана до вкъщи и така забавя главните герои.

Във възторг съм от актьорската игра тук. Двамата в главните роли излъчват цялото притеснение и страх, които ситуацията им предполага, без да оставят и нотка на изкуственост или преиграване да премине по лицата им. Динамичният монтаж и често сменящите се ъгли на камерата така или иначе щяха да направят епизода сграбчващ вниманието, но съпреживяването с така изкусно изиграните герои е нещото, което прави Shut Up and Dance почти инфарктен.

Придобих допълнително уважение към създателите на Black Mirror и заради начина, по който са избрали да третират сцената с борбата на живот или смърт. Този екшън момент можеше да стане източник на още повече треперене и гризане на нокти от страна на зрителя, но вместо това сериалът предпочита да отклони камерата от борещите се хора, преди за миг да я задържи върху снимащия дрон, сякаш казвайки „ние уважаваме публиката си и знаем, че тя не изпитва удоволствие от възбуждащо насилие, за разлика от хората, организирали този ужас тук“.

Последвалият край е идеален за епизода – абсолютно логичен, съвсем предвидим и напълно смазващ.

Епизод 4: San Junipero

Струва ми се, че дори след години образността и цветовете на San Junipero ще останат ярко запечатани в съзнанията на зрителите, вероятно повече от всяка друга глава на Black Mirror. Това е епизод за много неща, но сякаш най-вече за колективно изградената носталгия по едно място и време, което нито аз, нито Чарли Брукър с неговото детство през 70-те години в малък английски град, сме преживели. Въпреки това, образът на 80-те години на XX век е станал неразделна част от набора на популярната култура, така че музиката, прическите и аркадните им игри да бъдат мигновено разпознаваеми, дори и да не си бил жив по това време.

Харесах и трите вече споменати епизода от този сезон, но едва San Junipero ме накара да осъзная, че първите два от тях не са ме накарали да почувствам особено силно каквото и да било. Четвъртият епизод с неговите неонови светлини, дъжд и атмосфера създава емоции още преди да е разкрил героите или сюжета си. Особена заслуга за това има собственият му саундтрак – не песните от съответните десетилетия, а мелодиите, които звучат извън клубовете. При крайните надписи специално трябваше да се уверя, че авторът им е Клинт Мансел, а не Burial или Lorn.

Оставяйки настрана атмосферата, и сюжетът на епизода сам по себе си е възхитителен. Не подозирах, че в Black Mirror вселените е възможно да съществува подобна любовна история, за която искрено да се радваш. В нея няма нищо захаросано и даже през повечето време Кели и Йорки изглеждат съвсем неподходящи една за друга. Но впоследствие получаваме бегъл поглед върху дълбочината на образите им, така че събирането им в крайна сметка добива много повече смисъл. Всичко това, плюс великолепността, която е героинята Кели, в само 60 минути.

Тук е и една от малкото на практика изцяло позитивни прогнози за бъдещето, които Black Mirror ни е предлагал. Това бъдеще прави впечатление на един свят, в който материалният недостиг е изличен, а смъртта вече не е пълно отсъствие на каквото и да било. В това общество правото на безболезнена смърт в медицинско заведение е абсолютно непроблематично. Дори и хората там са до един отзивчиви и добри. Бъдещето не би могло да бъде по-утопично.

San Junipero е от най-добрите епизоди в сериала. The Entire History of You все още ми се струва най-подходящият за привличане на нови фенове, но веднъж след като си се запознал с предишните сезони, San Junipero изпъква като бижу, именно защото е толкова силно различна глава в един сериал, състоящ се от най-разнообразни епизоди.