Black Mirror S04

Black Mirror е интересно животно. След като няколко години се въздържах да му обърна внимание, излизането на четвърти сезон най-накрая ме накара да го загледам. Първоначално бях изненадан, че сезоните са толкова малки – едва 19 епизода за всичките четири сезона – но след първите една-две серии става очевидно, че сериалът борави (или поне се опитва) с високи концепции и сложно светостроене, което не позволява голям обем. Всеки епизод на Black Mirror е самостоятелно произведение и при все намигванията и загатнатите връзки, в общия случай се развива в самостоятелна реалност, подчинена на уникални закони.

Проблемът на сериала обаче е маниакалното придържане към посланието на създателите му, а именно, че технологията лесно може да се превърне в средство за изблик на най-гнусните ни импулси. При все твърдението на Чарли Брукър, че не машините, а хората са истинският злодей в сериала, Black Mirror отново и отново не само показва джаджи, които КРЕЩЯТ да ги използваш с цел да нараниш някого, но и отвежда героите си до нива на терор и бруталност, които превръщат епизодите в ненужен torture-porn хорър. И което е още по-лошо – това прави сюжета предвидим. Реално погледнато, именно историите, които съумяват или да се дистанцират от този модел, или да го използват като драматургично обоснован елемент от повествованието си, са най-силните моменти в сериала.

В този ред на мисли, и поради уникалната концептуалност, заложена в сериала, всеки епизод е самостоятелно и завършено произведение със собствена идентичност, и въпреки общата атмосферична структура, мисля, че е редно тези истории да бъдат разглеждани и оценявани поотделно. Съответно, финалната ми оценка за Четвърти сезон е просто съвкупността на шестте му части.

Episode 1: USS Callister

Епизодът започва с безумно камп космическа битка, в която смел капитан с каубойски манталитет (Джеси Племънс) надвива по-силен противник в най-добрите традиции на Star Trek. Декорите, специалните ефекти, костюмите и прическите са отзвук от шейсетарската фантастика и ако човек не знае какво гледа, това ударно начало на сезона може да е доста объркващо. Разбира се, човек знае какво гледа, понеже човек е ветеран от три сезона майндфък. И ето че няколко минути по-късно се озоваваме в реалния свят, където Робърт Дейли – доста по-смачканата версия на героичния капитан – ръководи програмистите във фирма, отговорна за една от най-популярните онлайн игри на света. Макар и той да е истинският създател на „Infinity“, никой във фирмата не го уважава и всички го третират като изтривалка.

USS Callister подава ясни сигнали за изолационизъм и виртуална реалност като тъжното спасение от неприветливия свят. Но много скоро се оказва, че Дейли има доста по-уникален начин да отпуска напрежение – благодарение на откраднати ДНК проби от колегите си, той има техни дигитални копия в своя собствена офлайн версия на „Infinity“, където те служат като роби в героичните му фантазии. Концепцията за дигиталните копия, въведена в White Christmas в края на втори сезон, тук е изведена до детински садизъм и Дейли много бързо се превръща в съзнанието на зрителя от жертва в психопат, който изтезава безпомощни версии на всички, които са се провинили дори малко към него в реалния свят.

Макар и да е верен на torture-porn духа на Black Mirror, отварящият епизод на новия сезон е един от онези редки случаи, в които садистичната нишка е подплатена с психологическа дълбочина и служи за сюжетен двигател, вместо за ненужни гадости. Сюжетът е изпълнен и с коментари върху по-тъмните страни на гийк-културата, неспособността на някои хора да се справят с реалността около тях, ескейпизма и понякога фаталните резултати от суперфенщината. USS Callister е ефективно и ударно начало на Четвърти сезон и към момента в топ три на любимите ми епизоди в сериала.

Оценка: 9/10

Episode 2: Arkangel

В привидно наши дни майката на малко момиченце решава да подложи детето си на експериментална процедура, която имплантира устройство, позволяващо постоянно наблюдение през очите на малкото момиченце. „Arkangel“ сигнализира локация, здравословно състояние, наличие на опиати и дори чувство за страх, в който случай майката е способна да използва „филтър“, който пикселизира плашещия обект и заглушава звуците, които той издава. С годините детето се превръща в млада жена, готова да открие всичко, което ѝ предлага светът около нея, но майка ѝ не е способна да се откъсне от надзора, достъпен от таблета в килера.

Arkangel е една от тези фантастични истории, които просто не стигат достатъчно надалеч, за да те впечатлят истински. Проблемът е предвидим след първите десет минути и когато ситуацията най-накрая ескалира до логичния си завършек, липсва всякаква изненада или усещане за удовлетворение. Типичен за Black Mirror средняшки епизод, който нито дразни, нито съумява да каже нещо ново или интересно.

Оценка: 6/10

Episode 3: Crocodile

Crocodile започва много обещаващо, като скандинавски трилър. Някъде сред Исландските планини млада двойка прегазва колоездач, защото и двамата са под въздействието на наркотици. Шофьорът, Роб (Андрю Гоуър), убеждава приятелката си Мия (Андрея Ризенбъроу), че ако не се отърват от тялото, ако не и двамата, то него със сигурност го чакат десетилетия затвор. Години по-късно Мия има прекрасно семейство и успешна кариера като архитект. По време на едно от пътуванията си, тя среща Роб, който ѝ казва, че вината го изгаря отвътре и иска да признае какво са направили. Ужасена от перспективата да изгуби всичко, което е постигнала, тя го убива в хотелската си стая. Мигове по-късно случаен поглед през прозореца я прави свидетел на злополука на улицата и именно тук Black Mirror вдига ръчичка и казва „ама къде е фантастичната техника все пак?“

Шазия Аканд (Киран Соня Савар) е агент на застрахователна фирма, която издирва всички възможни свидетели на злополуката, за да помогне на клиента си. За целта тя използва машина, която ѝ позволява да вижда спомените на хората, които са видели произшествието. Това разследване я отвежда до Мия, която е все по-нестабилна от психологическото въздействие на новото престъпление, което е извършила.

Crocodile е пълен боклук! Което начало на нов абзац е къде по-добър плот-туист от всичко, което ще видите в този епизод. На първо място, фантастичната технология е ненужна и по никакъв начин не е отговорна за падението на Мия. На второ, неколкократно ни се казва и демонстрира, че за разлика от полираните устройства от The Entire History of You от първи сезон, машината на Шазия отчита единствено субективните възприятия на хората, т.е. техните спомени се променят под влияние на чужди думи или сетивни възприятия. Но по някаква причина този елемент, също като самото устройство, няма никакво отношение или ефект върху историята. Самата Мия ни е представена първоначално като жертва и все повече като психопат, чийто външен нервен срив крие студен убиец, но това е толкова невероятно самоцелно, че човек се чуди за какво изобщо го гледа. Crocodile приключва с отвратителна цинична бруталност, следвана от абсурдна горчива шега, от своя страна следвана от почти дебилно „сладурски“ плот-туист. Всичко това се блъска едно в друго и не работи, демонстрирайки за пореден път тенденцията на Black Mirror да ни предлага самоцелно тъжни гадости без никаква основа.

Оценка: 2/10

Episode 4: Hang the DJ

По някаква причина този сериал, така обсебен от мрачни и гротескни визии за технологичното бъдеще, е изключително добър в изграждането на любовни истории. San Junipero е безспорно най-добрият епизод в трети сезон, и като цяло, Hang the DJ е сред по-добрите попадения на настоящия. Историята се развива в идилична горска обстановка, където насред луксозни ресторанти и апартаменти, Франк (Джо Коул) и Ейми (Джорджина Кембъл) се срещат под правилата на нещо, което може би е онлайн дейтинг, но което има доста по-глобални и строги правила. Програмата има за цел да открие ултимативния ти партньор, но за целта, те подлага на множество връзки с различно времетраене, за да анализира реакциите ти. Още в началото Франк и Ейми научават, че имат само 12 часа заедно. Когато времето изтича, те се разделят, и оттам нататък епизодът следва двамата си герои поотделно, докато системата им дава различни партньори с най-различни периоди – привлекателният, но незадоволителен младеж на Ейми трае 9 месеца, а отвратителната скочубра на Франк – цяла година. Но те продължават да се сблъскват един с друг, включително и за втори път под надзора на алгоритъма, докато любовта им не ескалира до бунт срещу невидимите господари, които привидно контролират живота им.

Hang the DJ е красива история, великолепно заснета и изиграна, но донякъде осакатена от финала си, който при все привидната си завършеност, всъщност слага пръчка в спиците на тематичното израстване на героите си. За разлика от San Junipero, където щастието зависи от свободния избор на героините, тук триумфът на бунта срещу системата си противоречи с финалното разкритие. При все този дисонанс обаче, Hang the DJ е наистина разкошен епизод и на второ място след USS Callister в сезона.

Оценка: 8/10

Episode 5: Metalhead

Metalhead е рязък контраст спрямо предишния епизод. Черно-бял, стилизиран и минималистичен, той разказва странна история, в която една жена се опитва да оцелее сред дивата природа, преследвана от смъртоносно устройство, наречено „куче“. Атмосферата веднага носи асоциации с Логан и постапокалиптични филми като 28 дни по-късно. На зрителя е оставено да реши какво е сполетяло света, в който тези малки четирикраки машини преследват хората с неумолима интелигентност, а черно-белият филтър маскира бруталната ефективност на устройствата и притъпяват ужаса от кървищата, които виждаме.

Уви, също като Arkangel, Metalhead просто не е достатъчно впечатляващ. Минимализмът е силен, атмосферата е силна, но в крайна сметка сюжет на практика липсва, а финалното разкритие в „епилога“ е толкова долнопробно, че е почти достатъчно, за да развали удоволствието от иначе доста елегантния епизод.

Оценка: 6.5/10

Episode 6: Black Museum

Финалът на Четвърти сезон е завръщане към разказваческия похват на White Christmas отпреди два сезона. Някъде сред пустинята се намира „Черният музей“ – мета заиграване с името на сериала, тъй като тази малка сграда е посветена на колекция от предмети, свързани с технологични престъпления. Млада жена на име Ниш (Летиша Райт) е единственият гост в музея и собственикът Роло (Дъглас Ходж) я запознава с историите зад няколко от експонатите. Всяка от трите истории води към следващата и самият Роло се оказва движещ фактор зад трагедиите във всяка от тях, макар и да ни се намеква, че това, което виждаме, се различава от историята, която той разказва на гостенката си.

Black Museum според много хора е епизодът, който свързва всички други реалности на Black Mirror, защото черният музей е пълен с артефакти от предишни сезони. За мен лично това винаги са били по-скоро тематични намигвания, отколкото директна хронология, но това не е съществено за анализа на финала на сезона. За други, Black Museum е история, която най-сетне слага коментар върху расизма, в който се давим понастоящем (Роло дори използва израза „fake news“ в един момент, за да оправдае зловещото наказание на чернокож мъж, обвинен в престъпление, което може и да не е извършил). И те може би са прави, но за съжаление епизодът отново се плъзга по наклонената плоскост на самоцелните гадости и което е по-лошо – в история, която най-накрая обръща внимание на институционалния расизъм, Black Mirror внезапно бие рязък завой и вместо както в множество предишни епизоди да обвинява обществото като цяло (концепция, която е много по-подходяща за подобен сюжет), поставя вината на плещите на един единствен социопат, което прави цялото послание безкрайно евтино и утрепва в зародиш всякакъв потенциален социален коментар. Като цяло незадоволителен и елементарен епизод, многократно по-слаб от White Christmas, който поначало не е сред най-добрите попадения на сериала.

Оценка: 6/10

Като цяло Четвърти сезон е типичен за нивото на сериала – един страхотен епизод, един-два добри, един-два посредствени, и един кошмарен провал. Истината е, че неудовлетворителните истории в Black Mirror винаги са страхотно разочарование за мен, защото когато е добър, този сериал е изключителен, и нещо, от което съвременната телевизия (и научната фантастика като цяло) отчаяно се нуждае. Не мога да се чувствам истински надъхан от творението на Брукър, защото самоцелният torture-porn ме отвращава, и защото твърде често виждам сюжетен самотек, който се опитва да впечатли на епидермално ниво. Но същевременно епизоди като USS Callister (или The Entire History of You, Be Right Back или San Junipero от предишни сезони) ме надъхват по начин, по който само качествени литературни разкази са успявали, което е една от най-големите похвали, на които съм способен спрямо телевизионен сериал. Така или иначе, както казах в началото, оценката ми в случая е осредняване на шестте епизода, но реално погледнато, ако трябва да оценя общото си впечатление от сезона, то не би било прекалено различно.