Режисьор: Джеймс Уан

Сценарий: Уил Бийл, Дейвид Лесли Джонсън

В ролите: Джейсън Момоа, Амбър Хърд, Патрик Уилсън, Уилям Дефо, Никол Кидман, Долф Лундгрен, Яхия Абдул-Матийн II, Темуера Морисън и др.

Материалът на: Dr. Horrible Roland

За кратките седмици от излизането си, Аквамен се превърна в най-успешния филм от новата киновселена по комиксите на DC. Намирам този факт за изключително любопитен, предвид колко по-непопулярен е главният герой от икони като Супермен, Батман и Жената чудо. Защо хората избраха да гледат на тълпи точно него? Отговорът е прост – не заради героя, а заради конкретния филм. Което е важен урок за продуцентите на DC. Дълго време те просто разчитаха на популярността на героите си. Най-после виждаме филм, в който са вложени истински усилия и който реално би могъл да създаде нови фенове – както на героя, така и на цялата му вселена.

Аквамен разказва историята на Артър Къри (Джейсън Момоа) – незаконен син на подводната кралица Атлана (Никол Кидман) от обикновен земен жител. Артър е мускулест рокаджия, който обича да се напива с бира и чат-пат да помага на хората, изпаднали в беда сред океана, но няма никакъв интерес към подводния живот, нито към кралството, за което би могъл да претендира. Един ден обаче при него се появява обаятелната принцеса Мера (Амбър Хърд), която му казва, че ако откаже да изпълни своя дълг към майчината родина, ще стане причината за огромна война между Океана и Сушата, която ще завърши с безбройни невинни жертви. И така Артър е принуден да изостави непукизма си и да се заеме с велики дела.

Една от най-силните страни на филма, както и причина за немалка част от закупените билети, е страхотният избор на актьор за главната роля. Тук държа да уточня, че принципно не съм от феновете на Момоа – не ми харесва нито като визия, нито като излъчване, а за актьорска игра при него дори не можем да говорим. Той е христоматиен пример за celebrity casting, тоест винаги играе една и съща роля – себе си. И тук положението не е по-различно. Особеното в случая е, че Аквамен успява да се възползва от енергията на Момоа по правилния начин и го превръща в наистина свеж главен герой, който е симпатичен и приятен за гледане. Освен това режисьорът Джеймс Уан, макар да съзнава колко харизматичен и изкусителен може да бъде Момоа, не го оставя да изнесе лентата сам и влага във филма тонове други неща, които да очароват и смаят зрителите.

На първо място – зрелищата! Повярвайте ми, Аквамен е истинско пиршество за очите. Цветовете са превъзходни, наситени и контрастни, от тях просто струи вълшебство. Половината сцени са под водата и показват буквално неземни красоти: огромни сини пространства с лилави, зелени и бели светлини, които действат едновременно успокояващо и вдъхновяващо. Ефектът е толкова силен, че дори часове по-късно продължавах да имам усещането, че съм в подводно царство, заобиколен от блясък и разкош. В това отношение режисьорът просто е сътворил чудеса и наистина нямам думи, с които да изразя възторга си.

Но подводното зрелище беше малко или много очаквано. Неочакваното беше колко много сцени извън водата ще има! Един от най-силните плюсове на Аквамен е това, че реално не е супергеройски, а суперприключенски. Героите пътуват из океаните, обикалят пустини, ходят до Сицилия, срещат гигантски чудовища, търсят загубена реликва от миналото, срещат множество различни раси. Цялата лента е толкова безсрамно наблъскана с какви ли не елементи и детайли, че в никой момент не става скучна. И, да, нещата са общо взето повърхностни, да, ако седнем да мислим сериозно, ще намерим много дупки, но това изобщо не се усеща, защото цветовете, магията и приключенията са толкова завладяващи, че човек не може да откъсне очи.

Поддържащият актьорски състав също е на ниво. Амбър Хърд, макар да не сътворява чудеса, е много симпатична в ролята на Мера. Героинята е направена по начин, който няма как да не допадне на масовия зрител – хем като характер е печена и радваща, хем силите ѝ са прости, но визуално ефектни. Огромният успех на филма ни гарантира, че Амбър Хърд ще се завърне в ролята поне още веднъж и ще има възможността малко по малко да доизгражда и доразвива своята героиня, подобно на женските образи във филмите на Марвел, а не като злощастната Жена-котка/Селина Кайл на Ан Хатауей, която беше невероятна, но започна и приключи с един единствен филм.

А Никол Кидман, която има едва няколко сцени, буквално ме разплака от умиление, с толкова страст и всеотдайност се потапя в героинята си. Кидман преди години водеше преговори с DC да играе кралица Хиполита – майката на Жената чудо, но нещата се разсъхнаха. И слава Богу, защото ролята на Хиполита, макар да е малко по-голяма, във филмите беше много по-елементарна и забравима, а Аквамен даде на Кидман героиня със сърце и душа.

Интересно е колко много от актьорите в Аквамен са се появявали в комиксови филми и преди. Самата Кидман преди 23 години игра в Батман завинаги, Патрик Уилсън, който тук се превъплъщава в Господаря на океана, преди десет години игра в Watchmen, а Уилям Дефо, неговата дясна ръка, преди 17 години играеше Зеленият гоблин в Спайдър-мен. Радвам се, че виждам лица, към които изпитвам толкова голяма привързаност, но още повече се радвам на това колко много се е разраснал супергеройският жанр. Вече не е малко островче с по един филм на две-три години, а истински богато филмово поле, с голямо вътрешно разнообразие. И актьорите не играят само по една комиксова роля – напротив, десетилетие след десетилетие се завръщат отново и отново към този тип истории. Гледайки Аквамен, си спомних и за Майкъл Кийтън и Мишел Пфайфър, които над 25 години след ролите си като Брус Уейн и Селина Кайл се завърнаха като Лешояда и Осата в лентите на Марвел. И ми стана хубаво.

Друго силно нещо във филма е музиката. Няма изключително запомнящи се мелодии, които да си тананикаме след края на филма, но все пак саундтракът на редица места успява да обогати емоционалния фон, което в крайна сметка е целта му. Финалната песен също е чудесна и десет дни след прожекцията продължавам да си я пускам всяка сутрин.

Може би най-голямата грешка на DC (като изключим Батман срещу Супермен), е това, че пуснаха отборния филм Лигата на справедливостта преди да направят самостоятелни филми, чрез които публиката да заобича тези герои. Ако се бяха постарали първо да заснемат Аквамен с Момоа, после да направят и филм за Флаш с Езра Милър, ако бяха ни представили в качествено самостоятелно заглавие новата версия на Батман, ако хората се бяха привързали към всички тях така, както сега се привързват към Аквамен на Момоа, тогава билетите за Лигата… щяха да се продават като топъл хляб. Знам колко е посредствен филмът (гледах го два пъти), но ми се прииска пак да си го пусна и да изгледам отново сцените с Момоа и Амбър Хърд. Убеден съм, че ако сборното заглавие беше излязло след Аквамен, щях да имам много по-силно желание да го видя. И съм убеден, че нямаше да съм единствен.

Огромният бокс-офис успех на Аквамен ясно показва какво искат зрителите. Не искат потискащи и мрачни истории с кухи псевдо-философщини като Батман срещу Супермен, не искат хаотични скуки като Отряд самоубийци, не искат отборен филм за герои, които не познават, като Лигата на справедливостта, дори не искат чак толкова много посредствени филмчета, отличаващи се единствено с това, че в главната роля е жена, като Жената чудо. Искат качествена история с душа и енергия, искат приключенски дух и разкошни цветове. Искат филм, който да възбуди въображението им, да ги накара да мечтаят, да им припомни свободата, да им даде едно чисто комиксово усещане за ентусиазъм и разкош. Искат Аквамен.

Оценка: 8.5/10

Материалът на: Dr. Horrible Roland