Нова година, нов късмет. Откакто подновихме редакционните, преди достолепните вече 6 години, изминалата 2021-а беше без съмнение най-ниската точка на рубриката. Успяхме да напишем едва четири текста с големи паузи. И може би това е нещо като символно описание на цялата година за списанието. Пандемията не беше лека за много хора. Донякъде изненадващо за нас, се оказа изключително тежка и за екипната ни работа. Изненадващо, защото нали знаете, клишето за щастливата нърд култура би предположило, че сме се счупили от гледане и четене на всякакви фантастики и вдъхновение за писане за тях. Е, не стана така. Комбинираният ефект от загубените социални връзки, засилената заетост, както и чудесните-но-времеизискващи нормални житейски случки в екипа, се оказа сериозен. За щастие колегите правят чудеса от храброст и въпреки че сме насочили каквито усилия могат да се отделят по вътрешни проекти, все още успяваме да поддържаме задоволителна активност, нищо че четете януарското ни редакционно на 4 февруари. Истината е, че е трудно.

И тази трудност тласка в посока размисъл за нови форми на изразяване и създаване на разговор за фантастиката. Доста идеи са ни минавали през главата и ако устойчиво не успяваме да поддържаме сегашния си модел, може би е дошло време отново да облечем нови дрехи. В крайна сметка, една от най-успешните ни инициативи в последните години беше Киберпънк и бъдете сигурни, че продължаваме да творим и в тази посока. Впрочем освен да разгледате чисто новата му страница от линка с нови откъси от изданието, можете да чуете и съвсем новото и горещо издание от началото на годината на аудио-версията на разказите от списанието в изпълнение на български актьори, на платформата на нашите приятели от Storytel. И ако така и така сте там, продължете с Невромантик, киберпънка на всички киберпънкове. Честно казано, удивителните са преражданията на това прекрасно томче, и мога да ви уверя, че те ще продължат във времето, докато изследваме нови и нови форми, точно както ще изследваме нови и нови форми на самите себе си. По-фантастично от това, не знам 🙂

Но като сме на темата за новите форми, напоследък думата на сезона е адаптация. И си мисля, че може би трябва да се научим, включвам и себе си в това число, да я разбираме в пълния обхват на нейния смисъл. Живите същества, били те биологични единици, или културни артефакти, т.е. живини на въображението, се адаптират към нови условия. Към нова среда. И така оцеляват, каквато е задачата на всеки живот според закона на майката на природа. Да, ще кажат някои – при късмет помнещи материала от прогимназията за преходни и непреходни глаголи – но друго е все пак някой нещо да ти адаптира. И то не както искаш. Не както го помниш и не както винаги си си мечтал. И ще са прави, но знаете ли какво – никой не може да ни вземе спомените и прочетеното. То си е в нас. И всяко произведение на изкуството, всяко творение и всяка идея трябва да има своето право на нов живот – дори на много нови животи. Всяка идея трябва да има правото да се адаптира към културната история на вечно изплъзващото се настояще. За да остане релевантна. В дългото битие на нашите интелектуални конструкти, иначе наричани книги, мелодии, рисунки, филми… или просто истории, това никога не е спирало да се случва, колкото и да ни се струва иначе. Нито Илиада е стояла статична във времето, нито Мона Лиза или дори Библията. Да, физическото им изражение, някакъв оригинален отпечатък съществува, но тяхното възприятие е продукт единствено на времето, в което те са възприемани. И ако някога устно разказваните истории или големите важни книги са били някакъв маркер на идентичност, около който консервативното мислене с удовлетворение се върти, то това не е нищо повече от илюзия, породена от по-бавния ход на историята на цивилизацията. Дори и да четат едни и същи думи, атинският младеж от 4 век пр. н. е. и българският ученик от 2004 си представят съвсем по различен начин случващото се в Илиада. Историите се адаптират, дори когато ни се струва, че са статични, архетипни и вечни. И само тези, които го могат, оцеляват във времето.

Дори да искаме, не можем днес да четем Колелото на времето точно по същия начин, по който сме я чели през 90-те. Цивилизацията се развива по-бързо и 20 години разлика днес са 200 години разлика от преди няколко века. Така че нека не се сърдим на Рейф Джъдкинс, че не улавял духа на поредицата. Не мислете за сериала по Колелото като за някаква задължителна значка, която всяка успешна поредица трябва да си закачи. Оставете на историята свобода да се адаптира сама – дали през ръцете на Рейф, дали през ларпове и ДжорданКон, дали през фенарт, дали просто през нови четения в нови времена. Еволюцията работи през вариации. Наскоро се оказа, че Колелото е бил най-успешният нов сериал на 2021. И аз не го повярвах, но ей на. Ще ставаме свидетели на още повече адаптации на фантастичния фронт. Вещерът продължава хода си, новият сериал по Толкин чука на вратата, комиксовите мишмаши продължават да се роят, а съвсем отскоро дойде новината и че Сага за войната на разлома ще получи телевизионно изражение.

Фантастиките и фентъзитата, с които израснахме, се адаптират към изискванията на времето, и няма как да губят от това, тъй като сърцевината им е винаги там, където си е била. Можем да се върнем към нея, без да трябва задължително да спираме хода на историята. Така и с ShadowDance. В тези дрехи, или други, духът на списанието е на уютно в бутилката и ще продължи да мисли, диша и комуникира жанра. И ако това налага някаква адаптация, така да е. Новата година предстои.