Мрежа: Netflix

Създател: Лорън Шмидт

Сезони: 2

Формат: 8 епизода по 50 минути

В ролите: Хенри Кавил, Фрея Алан, Аня Шалотра, Ана Шафър, Джоуи Бейти и др.

 

Както може би знаете, адаптацията на Вещерът от 2019-та беше изненадващ хит за фентъзи феновете. Макар да не бях твърде впечатлен от първи сезон, си позволих да остана оптимистично настроен и да следя всички новини, отнасящи се до продължението. По очевидни причини втори сезон претърпя известно забавяне, но вече е факт и можем сами да решим дали оправда високите очаквания, поставени от предшественика си.

The Good

И така, сезонът имаше нелеката задача не само да продължи историята след хронологически накъсаната и понякога объркваща първа част, но и да ни запознае с редица нови персонажи. Завсеобщо  щастие, сюжетът тук се развива почти изцяло в една времева линия и може спокойно да бъде следван, без да се нуждаете от гид-специалист-суперфен, чел книгите. С изключение на първи епизод, историята е прилична адаптация на Кръвта на Елфите, третата* книга от поредицата на Сапковски.

След като се събират заедно в края на миналия сезон, Сири и Гералт пътуват към Каер Морхен, зимната крепост на вещерите, за да може Белият вълк да научи принцесата на занаят и най-вече на самозащита. Междувременно, лидерите на Северните Кралства постепенно научават, че слуховете за смъртта на Сири всъщност са били силно преувеличени. Като единствения оцелял престолонаследник на Синтра, тя е поставена между пословичните чук и наковалня – докато повечето лидери на Северните Кралства искат територията на обезглавеното кралство за себе си, императорът на Нилфгард се нуждае от титлата ѝ, за да утвърди политическата си позиция. И ако това не е достатъчно сложно за вас, не забравяйте магьосниците от Братството в Аретуза, които също търсят Сири заради мистериозните ѝ магически способности и елфическото пророчество, предсказващо края на света.

Като цяло ще призная, че Лорън Шмидт успява да се справи с всичките преплитащи се сюжетни линии доста подобаващо. Списъкът с персонажи в света на Вещерът нараства значително в Кръвта на Елфите – като започнем от шефа на тайните служби в Редания Дийкстра и стигнем до нестабилния магьосник Риенс, сериалът става много по-взискателен в това да следите кой за кого работи, и защо. И макар самата история да понакуцва в началото, от четвърти епизод нататък нещата бавно започват да пасват на местата си.

В тази секция като че ли е мястото да изтъкна и неоспоримата химия между Хенри Кавил (Гералт) и Джоуи Бейти (Яскиер/Dandelion/Лютичето/вие си решете), чиито изпълнения собственоръчно носят сериала на раменете си вече втори сезон. Двамата споделят разочароващо кратко екранно време този сезон, но дори малкото, което видях от тях, беше достатъчно да подобри последните епизоди.

Музиката също е повече от приемлива. Ако случайно сте забравили Toss a coin to your witcher, ви я припомням, за да не можете да си я избиете сега от главата поне седмица. You’re welcome. Тазгодишният претендент като че ли се оформя да бъде Burn, Butcher, Burn, която вече има над 1 милион слушания в Spotify. Макар да не мисля, че ще достигне висините на малката, незапомняща се песен от първи сезон, държа да я спомена заради феноменалното изпълнение на Джоуи Бейти.

The Ba(r)d

Втори сезон обаче е далеч, далеч от перфектен. За съжаление тук повече от всякога става ясно, че гледаме адаптация на оригиналния материал, и че може би не всяка промяна е била добра идея. Пукнатините започват да се появяват още от втори епизод, когато си проличава, че Шмидт се нуждае от много повече материал, от колкото книгата ѝ предоставя. В резултат на това ставаме свидетели на добавяне на нова информация и сцени, които биват вшити в главната история с променлив успех.

Почти цялата история с Йенефер в първата половина от сезона е създадена от писателите на сериала. Тъй като е нужен главен конфликт, който да тласка развитие на героинята (а такъв липсва в книгата), се забелязва очевиден опит да се създаде антагонист под формата на вещицата в гората. Създателите видимо заимстват от славянската митология и фигурата на Баба Яга, но през целия сезон имах чувството, че нещо в нея не се вписва със света, в който е поставена. Уменията на Сири да призовава създания от други светове също е ново явление, използвано наполовина за да свърже сюжетната линия на вещерите с тази на Йенефер, и наполовина за да даде възможност на Хенри Кавил да тренира способностите си с меча.

Освен гореспоменатите изпълнения на Гералт и Яскиер, актьорската игра на останалите главни герои е донякъде разочароваща. Макар в края да останах приятно обнадежден от представянето на Аня Чалотра, все още не мога да си я представя в обувките на Йенефер от книгите (или игрите, в този ред на мисли). Фрея Алън категорично не успя да ме грабне като Сири и докато в първи сезон бях склонен да пренебрегна жълтите лампички, тук тя е в центъра на действията и същите лампички вече светят в червено. Проблем е, че историята изисква Сири да е специална, неповторима и уникална, докато нищо в изпълнението на Фрея Алън не показва, че това е така. Когато споделя сцени с Гералт, вещерът като че ли успява да привлече вниманието върху себе си и да занули ефекта, но остава усещането, че нещо със Сири куца и има нужда от сериозна преработка – или от гледна точка на режисура, или от цялостното актьорско представяне на Фрея Алън, или от двете.

The Butchered

Най-разочарован бях след епизодите, развиващи се в дома на вещерите, крепостта Каер Морхен. Като цяло избягвам да сравнявам адаптации с книгите им, но тук не успях да се сдържа (бел. ред. – повечето начални сцени от крепостта са взети почти едно към едно от игрите по Вещерът). Независимо от това, което анимационният Nightmare of the Wolf ни показа по-рано тази година, крепостта Каер Морхен се намира в една от най-изолираните части на Северните Кралства. Мисълта, че Ламберт и компания биха намерили група оскъдно облечени мадами, готови за купон, “в подножието на планината” е смехотворна, но дори това бледнее пред шокиращото решение на Шмидт да убие Ескел още във втори епизод. За да уточня, проблемът не е в самия факт, че Ескел умира, а в дразнещо холивудския начин, по който това е направено. Превръщането на вещер в огромно CGI чудовище е точно толкова не-Сапковски, колкото можете да си представите.

Макар да прекарват дълго време в компанията си, вещерите в сериала нямат възможност да разгърнат характерите си и предпочитат да се движат на групички. Самият Ламберт е далеч по-плосък като герой, като някои негови коментари звучат сякаш са чопнати директно от списъка с реплики на прогимназиален побойник.

Последната битка за сезона също не оправда очакванията ми. Епизодът, банално озаглавен “Семейство”, отговаря на всички възможни клишета в жанра и в него можете да намерите всичките си любими герои – Гералт, Сири, Яскиер, Йенефер, Весемир, Голямо Чудовище #1, Голямо Чудовище #2, Случаен Вещер #1, Случаен Вещер #2… вие си довършете картинката.

В крайна сметка имах чувството, че сериалът прави няколко нерешителни крачки напред и една горда, широка крачка в обратната посока. Докато го гледах, си припомних интервю с Лорън Шмидт, в което тя казва, че е готова да докара Вещерът до седми сезон. Ако това е така, то мога само да се надявам, че няма да е единствено на гърба на Кавил и Бейти.

Още малко мисли и от мен

urd

Като човек, който нито е играл играта, нито е чел книгите, нито е особен фен на мишленова мъжка физика намирам, че мога да предоставя уникален поглед към втори сезон на Вещерът. Благодарностите може в коментари.

От своя висок и недостъпен пиедестал мога да благоволя да ви кажа, че сериал4ето става.

Очаквах втория сезон. И то не само защото беше модерно или защото всичките ми приятели го правеха или пък заради досадните алгоритми, които не дай Боже да кликнеш или прошепнеш нещо близо до телефона си. Не. Очаквах го съвсем неиронично и чистосърдечно. Първи сезон беше преживяване за мен. Никога дотогава не бях изпитвала нещо подобно. Толкова вълнуващо телевизионно изживяване, такова неоспоримо усещане за потенциал. Това вдъхновение уви не ми попречи да не запомня абсолютно нищо от първи сезон. Не виня себе си естествено, а нескончаемата върволица от „странични“ истории, непроизнесими имена и невъзможни за проследяване подскоци по сюжетната линия. И въпреки, че не бях наясно какво точно стана в първи сезон, ПАК исках да гледам втория. Но стига археология на личната ми мотивация. Време е за присъдата. Не виждам на какво бих могла да стъпя, за да бъда обективна (освен да прочета книгите, да играя играта и да изгледам пак и двата сезона, другите сериали от света на Вещера, но няма защо да се заблуждаваме, няма да го направя) затова няма да бъда.

Втори сезон подхваща историята от края на първи, и спрямо моите възприятия осезаемо забавя темпото като се задоволява да разкаже за поредица от събития които се случват последователно и в рамките само на няколко седмици. Гералт и Сири тъкмо са се запознали, а Йенефер е изчезнала след като подпали половината (или почти цялата?) армия на Нилфгард. В обрат като от вяла сапунка на Гералт е съобщено, че Йенефер е мъртва. Това съкрушава биволското му сърце и той се оттегля към единствения дом, който някога е познавал – тайното вещерско леговище Каер Морен. По път убива няколко чудовища и в главата му лека полека ферментира идеята, че Сири май не е съвсем беззащитната и нежна дъщеричка, която са му завещали. Тук може би е моментът да коментирам, че „законът на изненадата“ е много елегантен начин да организираш фидуциарни сделки.

Сезонът оставя усещането за по-успешна организираност и консистентност. Освен, че прави типичните за втори сезон на успешен сериал неща като да повтори попаденията от първи (без ваната), той се настанява удобно в нишата си и се радва на комфорта, че ще има поне още две, ако не и цели седем комфортни години. Това е радостно, защото хубавите неща заслужават време, средства и интерес, за да се развиват и да стават по-добри. Като женския спорт. Шегувам се. Не се засягайте.

Другото интересно е, че седянката е разтурена и всеки от героите е отговорен за собствената си арка. Гералт е млад татко, който открива радостите и предизвикателствата на бащинството. Сири е чудовище маскирано като симпатично момиче, както всеки тийнейджър. Йенефер е все същата егоистична и объркана мома, която продължава да иска това, което няма, но поне го прави да изглежда симпатично. Яскиер е лъч светлина и разтуха всеки път, когато се появи на екрана, но дори и неговото позитивно отношение към живота е повяхнало благодарение на неблагодарния и себичен красавец Гералт. Но както знаем от мъката се раждат най-добрите песни. Burn Butcher Burn.

И като така и така сме на тази тема, не искам никой да остане с впечатлението, че това, което Хенри Кавил прави за ролята си на Вещера, е просто професионализъм и работна етика. Вниманието към детайла, възхитителната хореография на кютюците, реалистичността на рязането на глави и съдирането на кожи е шедьовър само по себе си. Трябва да ценим това, което имаме.

Изключително ми допадна сложната и не завоалирано безскрупулната политика на Континента. На фона на този концерт от популизъм, манипулации, амбиция, предателства, шпиониране, жестокост и лъжи намерих доблестта и лоялността на Гералт някак фалшиви. Но предполагам, че както при нас, така и на Континента има от всичко. Все пак това е история, измислена в Европа. Ако не друго, поне ние сме научили, че няма само добро и зло. Има сиво, синьо, брекзит, багети, realpolitik и raison d’état. Тази полифоничност е освежаваща и дори и неразбираема за нетренирано ухо, пак е по-приятна от простичките мелодии, с които ни забаламосват напоследък

Намирам липсата на очаквания към героите за освобождаваща. Не ми направи никакво впечатление кой е черен и кой бял, кой с кого спи и какво има в гащите. И трябва да кажа, че е освежаващо. А и като цяло е повод да напомня, че телевизията преди всичко трябва да е забавна и лежерна, не е натоварена с очакване да бъде кой знае какво научно или артистично постижение. За да продължа метафората от по-горе, добрата телевизия е като добрата поп песен, трябва да вдигне духа ни, а ако успее да го направи по интелигентен начин, е… толкова по-добре.

Другото, което също ми се понрави, е особената зрялост на подбудите на героите. В контраст с пискливите тийнейджърски страсти, мотивацията тук се усещаше като работа на ювелир. Сложна плетеница от загуба, старост, умора и отчаяние. Познати усещания на всеки след тридесет. И най-вече това, че светът необратимо се променя, когато допуснеш в него котка, куче, кон, кокошка или дете. Недоловимо за околните, но и несъмнено за теб самия. Така че за мен ключът към този сериал определено е в житейския опит и наблюдението, че съдбата не е достатъчна, за да ви задържи заедно. Също както и в брака, трябва и още нещо.

Второто гледане неминуемо ще донесе раздразнението от излишните истории, безсмислено включените герои, невдъхновените диалози и кой знае още какво, но засега съм особено доволна да хвърлям трохички мъдрост от върха на мраморната си кула.

Пак заповядайте!