Последната територия

Последната територия на Момчил Николов, според почти всички критици до момента, се нарежда уверено сред най-добрите български книги за изтичащата година, даже направо повежда колоната. Роман, писан няколко години, дълго проучван, редактиран месеци наред, издаден подобаващо и с адекватната съпътстваща реклама. Има за какво. Не случайно се пише за него, че е текст от европейски мащаб и заслужава да бъде оценен широко.

На първо място прави впечатление, разбира се, дължината – 630 страници. Рядко се случва български автор да разгърне сюжет в толкова много думи, дали защото се изисква огромна смелост, още повече работа, или най-важно – много умение. Романът обаче е мащабен и в друг, по-съществен смисъл, а именно по замисъл и изпълнение.

Четирите му части са широкообхватни по различни начини: географски, психологически, концептуално, жанрово. В първата, мъж на средна възраст се буди в Барселона без спомени за себе си, опитва се насред едно френетично и на пръв поглед объркано действие, самото то подобно на нов сън, да си спомни кой е, защо не познава лицето си и коя е жената, татуирана на ръката му. Докато проследява пътеката от разпилени трохи, реалността на каталунската столица се разгръща около него по един убедителен и непринуден начин, а към края на тази история градът придобива и политически измерения, осезаеми по един съвсем физически начин – през тежестта на чук, който се стоварва върху стъклата на местна банка и заявява анархистката жилка на текста. Втората част ни пренася в София, квартал „Люлин“, където един българин, чийто живот някак неусетно и постепенно се е озовал в канавката, се опитва да функционира въпреки психическите си разстройства и фобиите си. Третата, и най-голяма глава от книгата изведнъж сменя изцяло лещата и времето на разказа – фокусът върху кратки периоди от време и трескаво въведени персонажи се измества към биографично повествование, сегашното време се разтегля в минало. Действието отново се развива в Испания (за кратко в Париж, също и Доминиканската република), а главен герой е Маноло – жестоко деформиран още в утробата на майка си, по вина на фармацевтична компания, на практика без крака и с ръце, които повече приличат на плавници; въпреки това надарен с изключителен ум и още по-невероятна способност – да контролира собствения си сън и да посещава чуждите. Четвъртата глава, повече приличаща на епилог, разказва за бъдещeто, изцяло в краските на дистопичното и утопичното.

От този кратък и неминуемо неадекватен преразказ трябва да е станало ясно поне едно: Последната територия е изключително амбициозен роман с много нетипична конструкция. В сглобката му са хванати четири разнородни истории, на пръв поглед без ясни връзки помежду си, разказани по различни начини, взряни в различни места и проблематики. Такъв подход носи със себе си много трудности, но Момчил Николов е успял до голяма степен да обърне всичките тези затруднения в полза на текста. Постмодерната хлъзгавост и разностилие на различните истории са използвани с ясна цел – да бъде обхваната необхватната идейна територия на романа, а именно човешките сънища и начините, по които свързват хората, осакатяват ги или пък ги лекуват, и може би отварят врата към по-различно състояние на съществуване. В един по-непосредствен спрямо ежедневието план пък, темата за съня функционира като фигуративен коментар на модерния консуматорски свят.

Именно в това разнообразие от повествователни писти талантът на Момчил Николов блести най-ярко. Въпреки загубата на памет на главния герой, първата част на книгата се разгръща бързо и леко в множество срещи, разговори и динамични градски ситуации, които бързо вплитат голямо количество разностранен контекст в усещането за време и място, неусетно изтъкават един изследователски наратив, хем подобен на Мементо, хем интересен и само благодарение на откритията, на които градският откривател се натъква при най-малкото кривване по малките улички (пространствени и исторически). Втората част бих оценил най-високо от целия роман; в нея Николов се вихри като същински Пелевин, изграждайки изключително убедително гледната точка на един психически увреден човек, едновременно празен от съдържание, но и дълбоко ексцентричен. Действието препуска дори когато не се случва нищо повече от взимане на сутрешен душ, а реалността е хем позната и нашенска, хем нова и странна, тъкмо каквато се полага да бъде в един автентичен наратив, разказан през погледа на герой, който е разположен и впримчен във всичките ѝ измерения, в уникалния капан на собствения си живот. На всичкото отгоре, Николов успява с лекота да рисува колоритни, ежедневни (и не толкова) ситуации, които в рамките на няколко страници разсмиват, депресират, погнусяват, учестяват пулса, вглъбяват мисълта, разтварят въображението. Прозата изпъква и благодарение на дебелата си подплата от сериозно проучване на всеки детайл, тук и в целия роман – натуралистични, научни, технологически и исторически. Друго чудесно качество на тази глава е, че макар прозата в нея да е хиперреална и силно модерна, универсално прицелена към психологията и философията, тя е и правдиво описание на резен родна реалност. При това не някаква стереотипна картинка, която сме виждали многократно в различни трактовки, а нещо нетипично, но разказано по напълно автентичен начин – рекламният бизнес по време на прехода и след това. По този начин, като балансира чужди и нашенски контексти, без да губи поглед от своята голяма тема, Последната територия наистина придобива европейско изражение.

Третата част на романа е най-интересна от гледна точка на съдържанието. В нея търсенията на Маноло из териториите на съня водят текста до изцяло необичайни, откровено фантастични образи, ситуации и мотиви. Идейната подплатеност е на още по-високо ниво, усилия са хвърлени в множество области на познанието: медицина, психология, невронауки, биография; въображението на автора се завихря още по-смело. Макар и най-интересна като идеи и мащаб, историята на Маноло е много по-спокойна като маниер на разказване. Трескавото повествование и обсебващата гледна точка са заменени от постепенен разказ за живота на един инвалид, който обаче намира начин да разгърне безкрайната територия на вътрешния си свят. Жанрът се отмества като че ли повече към приказното и магическия реализъм, вплетени са научни и чисто фантастични мотиви.

Тук като че ли авторът леко се е подхлъзнал по пътя на амбициозния си замисъл. Животът на Маноло е история много силна по замисъл, качествата на прозата са отново неоспорими, но задачата в тази основна част на романа е с повишена сложност. Докато в първите две глави умелостта в овладяването на необичайни гледни точки и ситуации е достатъчна да изстреля повествованието мощно напред, то третата, най-дълга глава изисква и радикален жанров скок. Щеше ми се да видя повече уиърд естетика и подход към странното, които тялото на Маноло предполага; детството му в кабаретен клуб и странстванията му в сюрреалния свят на сънищата предразполагат човек да си мисли за Анджела Картър, Клайв Баркър и Харуки Мураками; романтизмът му за Жанет Уинтерсън; постмодерната фантастичност за Дейвид Мичъл, а фантастичната постмодерност за Пол Остър; научната фантастика пък можеше да стъпи върху Нийл Стивънсън, Уилям Гибсън, Кристофър Нолан и сестри Уашовски, а защо не и върху Иван Попов. Ясно ми е, че Момчил Николов не е жанров автор в този смисъл, трудно може да се очаква текстът му да се вмести естествено в тази литературна мрежа. Последната територия е нещо коренно ново за българската сцена, а дори в световен контекст е новаторски и смел роман, така че той сам по себе си е една територия, която не е последна, но пък е със сигурност нова и не съвсем изследвана. Надявам се, че в бъдеще експедициите в нея и съседните ѝ земи ще си служат все по-съзнателно и уверено с инструментите, които фантастичните жанрове разработват вече толкова дълго. Такива експедиции не само че по-успешно намират целта си, но и просто са по-интересни.

Като че ли за да затвърди това впечатление, последната част прави доста груб опит за екстраполация по оста дистопия-утопия. Идеята е силна, но реализацията идва рязко и необосновано, встрани от цялостната структура, градена дотук. Няма го внимателното изграждане на този нов свят (докато четях последните страници си мислех по някаква причина за конкретна книга в жанра – страхотната Oryx and Crake на Маргарет Атууд).

Чудя се дали ако Момчил Николов беше подходил другояче към структурата на романа или към конструирането на фантастиката в него, нямаше да напише нещо наистина грандиозно за българските стандарти. Но такова чудене е безплодно – авторът е написал текст, който е изключително силен в настоящото си състояние, написал го е така, защото най-вероятно това е бил най-естественият за него начин. А и всъщност, не съм убеден, че глави 1 и 2 биха работели така добре при една радикално променена архитектура на романа; дори само заради тях бих го наредил сред най-впечатляващите произведения за тази година. Обнадеждаващо е, че фантастичното бива все по-силно припознато, вероятно чисто интуитивно, като мощен способ да се осмисля модерността и да се градят алтернативни нейни прочити – психологически, политически, исторически, метафизични. Още по-радващо е, че такива импулси явно набират енергия и у нас. Да се надяваме, че и родната фантастика ще намери достатъчно сила, за да срещне това противопосочно течение някъде по средата и да го въоръжи с познанията си.

В заключение – купете си Последната територия и я прочетете. Романът е безапелационно събитие, да се надяваме само едно от дълга поредица.

ПП: Още за книгата прочетете от Ангел Игов, Миглена Николчина, Христо Блажев.