Slade House

Не знам дали ви се е случвало да хванете книга почти на шега, да смятате, че ще убиете час-два в опити да преборите първите няколко глави, само за да установите, че тази книга докато не я приключите няма да спите! И то не защото въпросната книга е кой знае колко разтърсваща, иновативна или „важна“. Не, единственото качество, което подобен роман често притежава, е вродена зарибяваща четимост. Говоря за бестселъри от рода на Мълчанието на агнетата, Хари Потър, повечето 90-тарски романи на Джон Гришъм, една част от Майкъл Крайтън… Шифърът на Леонардо. Вече подозирам, че се гърчите в своеобразен спазъм и очакванията ви към заглавието са спаднали с една-две октави. Нека пробвам да го завиша чувствително.

Читателската ми връзка с Дейвид Мичъл е неравномерна и изпълнена с недотам позитивни емоции. Спомням си, че Облакът Атлас го отпочнах ентусиазирано, минах първите 20 страници във възхита от стилистиката на Мичъл, само за да установя, че не обичам когато автор демонстрира превъзходството си над „простосмъртните“ читатели, защото колкото и внушително постижение Облакът да е, в крайна сметка представлява едно стилистично упражнение, лишено от кой знае какъв смисъл и душевност (Вторият текст от комбинираното ревю за Slade House, което ви представяме, пък е писано от някакъв див фен на Облакът Атлас. Хора всякакви. – бел. Рандъм). Предполагам, тук може да се поспори, но за мен в Облакът няма тотално нищо в емоционален план. Впоследствие захванах да чета The Bone Clocks, която страдаше от своите кусури, но на ниво удоволствие успя да ми достави такова и се зачудих какво ли ще е следващото ми преживяване с творба на Мичъл.

Slade House (който е тематично свързан именно с The Bone Clocks, но може да се чете като независимо произведение) е извънредно кратък роман, замислен първоначално като разказ, а по-натам разтеглен до размерите на сравнително дълга повест. Както казах – чете се на един дъх. Стилът е лек, изчистен, образността е постигната умело, героите са лесни за разбиране, съпреживяване, а сюжетът е нещо, което би изкефило всеки почитател на ранния Стивън Кинг. Което не означава, че говорим за „страшен“ роман или такъв, който ще ви изправи косите. Slade House е по-скоро четиво, изпълнено с приятен съспенс на бързи обороти, но не и с нещо, което да ви причини безсънни нощи. Истински силната му страна е точно този съспенс, както и постигането на асоциативни картини при четенето на конкретни пасажи, което ще ви напомни донякъде за част от качествените филми на Тим Бъртън. По сходен начин истински Бъртънов филм не е страшен, но носи художествени белези на готически хорър, които са издигнати до естетическо ниво, на което се любувате. Slade House е причудливо кинематографичен роман – задължително ще се замислите кой ли режисьор ще го набележи, за да се постарае да пресъздаде на голям екран красива от сценографична гледна точка приказка. Да, Гийермо дел Торо веднага изпъква на преден план…

Точно това е Slade House накратко – съвременна приказка, която, дори да не сте почитатели на конкретния жанр, ще изчетете на един дъх, без да ви подразни или остави разочаровани. Добре разказаната история за двойка злокобни близнаци със свърхестествен талант и оцеляването им през няколко десетилетия е представена в 5 отделни части, 5 мини-разказа. Първата част започва през 70-те години, а последната наваксва със съвремието и макар и всичките 5 да са равностойни, на мен лично ми допадна най-много първата, вероятно защото все още не знаех какво мога да очаквам, а и защото си личеше какво удоволствие представлява на Мичъл да води читателя за носа. Ако задълбая в специфики от сюжета, съществува вероятността да разваля голяма част от удоволствието на тези, които ще посегнат към книгата, затова планирам да спра дотук. Желая само да изтъкна още веднъж, че ако си търсите четиво за градския транспорт, плажа или кафене – атмосферичната Slade House със сигурност би ви удовлетворила, а съм готова да се обзаложа, че самите вие бихте препоръчали романа на друг след приключването му. Предполагам остава да очакваме само филма догодина?