Dawnshard

Moridin Продължаваме поредицата от материали, посветени на Брандън Сандерсън и излизането на Ритъмът на войната! По този повод сме се събрали на този приветлив бял лист с колегата Roland да поговорим за Dawnshard – повестта, която Брандън написа в рамките на кампанията по повод луксозното десетгодишно издание на Пътят на кралете и която заема хронологично мястото между третата и четвъртата книга. И може би можем да започнем с този интересен модел, който Сандерсън прилага за втори път след Edgedancer. Тези повести попълват празнини в историята между “основните” книги и ни срещат по-отблизо с персонажи, които не получават достатъчно внимание в главната поредица. За мен, като отявлен фен на “дайте ми още” стратегията що се отнася до Космера, това е повече от чудесно. Но ето например българските читатели, както и по-незаинтересованите фенове на поредицата, няма да прочетат нито тази, нито предната повест. Ще загубят ли от това?

Roland Естествено, че ще загубят. И не толкова защото космерните разкрития в тези странични истории обикновено са огромни, а защото Сандерсън всъщност е много добър в писането на повести. По някаква причина този автор на тристахилядници демонстрира уменията си като писател най-добре в средния формат и Dawnshard не е изключение. Историята просто лети без никакъв пълнеж, но и без да изглежда прибързана или безсмислена, макар и в контекста на Ритъмът на войната всъщност да не е особено необходима за четене.

Това, с което текстът най-много ми допадна обаче, е свежата промяна на декора. Действието се развива в океана на Рошар – територия, която не е добре изследвана в книгите, по очевидни причини – и следва две линии от предишните книги: тази на тайленската търговка Рисн и тази на мистериозния остров, където някога се е намирала нацията Аимиа (с който ни запозна една от интерлюдиите в третата книга). Но мисля, че ти си по-ангажиран със сюжета от мен, така че защо не запознаеш читателите с него?

Moridin Добре, бързо резюме. За първи път срещнахме Рисн още в първата книга, където чиракуваше на своя бабск Встим*. През очите на двамата на палубата на търговския им кораб се запознахме с доста интересни локации на континента като Шиновар и островите Реши, на които Рисн загуби краката си, падайки от високо в морето, но спечели симпатичен домашен любимец от рода на ларкините – летящи гущери, които имат скандалното умение да изсмукват Светлина от всичко, дори от Рицари. За последно я срещнахме в Заклеващия, където тя изигра решаваща роля в нападението над склада за скъпоценни камъни в Тайлен и на финала се сдоби със собствен кораб. Dawnshard е история за едно от пътешествията ѝ с този кораб. В опит да спаси ларкинчето си от линеене, тя си намира оправдание да отиде до гореспоменатия остров Акина, който в Сребърните епохи преди Разрушението на Аимиа е бил дом за Клетвената порта на кралството. В настоящето на поредицата обаче островът е покрит с бури, мъгли и всякакви други опасности, които не позволяват дори на Бягащите по вятъра да разберат какво има там. Нашият стар познайник, Рицарят Лопен, се присъединява с поредния си хердазийски братовчед и със секси ардентката Рушу. Комбинацията от тайленския екипаж и това необичайно посланичество от Уритиру е… интересна.

Сюжетът на повестта определено е много силен и, както ти каза, добре сглобен като ритъм – съответно влиза доста лесно. Но истинският фокус на Dawnshard като че ли не е толкова той, нито разкритията за Аимиа и дори Космера, до които ще стигнем по-надолу. Истинският фокус, изненадващо за повест, определено изглежда да е развитието на героите. Любимец сред тях?

Roland Всички герои, които не са Лопен. Буквално мъртвото членестоного ми е по-любим герой. Искам Сандерсън да спре със забавните леко примитивни персонажи със “специфична” дикция и ирационално-но-забавно поведение ЗАВИНАГИ. Ужасни са. Мразя ги.

Така… ок, поеми си дъх… Всичко е наред…

Всъщност съм съгласен, героите са много приятни, особено самата Рисн, която – може би поради липсата на пространство да се размрънка ИСТИНСКИ – всъщност е чудесен пример за герой, който се сблъсква с големи проблеми и реагира прагматично и конструктивно. Много се радвам, че Брандън умее да пише не само свръхспособни-но-несигурни персонажи, но и компетентни работохолици.

Moridin Малко мисли от мен тук. Всички главни герои ме впечатлиха доста с развитието си, включително Лопен. Неговата арка на осъзнаване, че колкото и да си добронамерен с хората, това, което правиш, все пак може да е неприятно за тях и имат право на това, е доста ценна и рядко разгръщана тема в жанра, където всички са medieval badass по подразбиране. Несигурността на Рисн и готовността ѝ да се бори докрай с трудностите както на почупеното си тяло, така и на авторитета си на кораба, също са чудесно представени и адресирани по сравнително необичаен начин – не чрез кой знае какви Осъзнавания®, а просто чрез осмисляне на предишен опит от търговската ѝ кариера и прилагането му в нови ситуации. Както в реалния живот се учат хората, да. Хареса ми и Никли, който заемаше една и съща роля почти през цялата новела, а на финала успя да смени 3-4 позиции и гледни точки, без това да изглежд претупано и неуместно. Изобщо, не може да се отрече на Сандерсън, че  наистина доста се старае в книгите му да няма нелогични глупости нито като свят, нито като сюжет и персонажи.

Паралелно с това, някои от гореспоменатите примери звучат твърде… модерно за фентъзи роман. Да, окей, това е новата нова вълна и т.н., но честно казано на моменти проповядването през героите за емпатията, влизането в обувките на другия и разбирателството чрез консенсус, а не чрез противопоставяне… Не, че не са общовалидни за цялата човешка история. И в ръцете на по-фин с езика автор вероятно нямаше да звучат толкова дидактично. Но в текста на Dawnshard болезнено явно изглеждат насочени към нашето дълбоко разделено и нежелаещо да види гледната точка на другия общество. Което е супер като послание и има нужда от него, особено пък от мормонски автор с доста широка и младежка публика. Но просто идва малко прекалено очевидно.

Самите проблеми при Лопен и Рисн изглеждат анахронистично и принципно не се усещат на мястото си във фентъзи роман. Знам, че току-що се радвах, че това е така, но не мога да отрека, че за някои читатели може да има известен елемент на вадене от текста чисто и просто заради читателските ни навици. Естествено, че в истинското Средновековие е имало както хора, които не могат да се движат, така и шегаджии, които прекаляват, и само защото няма текстове, които да ги описват, тогава или сега, това не е истинска анахронистичност. Но просто нашите мисловни пътеки толкова свързват подобни теми със съвремието, че наистина го има този ефект на модерност, който може да е странен. Сигурен съм, че за теб не е било така 😀

Roland Не минава ден, в който Сандерсън експлицитно да не заявява, че неговото фентъзи не е базирано на нашето Средновековие. Анахронизмът си е част от модела. Това е общество, което технологично не се е променяло с хилядолетия заради магията в света, но това не означава, че нравите не са еволюирали. Съответно, директните паралели с това какъв е бил моралът на хората в нашето средновековие са ми неуместни. Разбира се, ти си напълно прав, че Сандерсън не е интензивно… ъъъ… елегантен с прилагането на тези нови концепции за жанра, но за мен намерението е по-важно от изпълнението, а и все пак изпълнението никак не е зле. Особено предвид, че той я насвятка тая повест буквално за 7 минути пред очите ни.

Като цяло, последните му няколко произведения ме наведоха на следната мисъл. Писателският стил на Брандън Сандерсън може да не взривява въображението на литературно ниво, но това се компенсира с една все по-зряла и многопластова визия за жанра като цяло и ролята му в съвременното общество, която искрено ме вдъхновява. Честно казано, това е в немалка степен е резултат от интензивната му нужда да израства като личност, както и влиянието на Мери Робинет Ковал в Writing Excuses, но причините са без значение. Ако фентъзито върви в тази посока, аз съм ЗА, пък нека има спънки по пътя.

Moridin Мъдри слова са това, ние доста пъти сме си говорили за потенциала на фантастичните жанрове да поставят нови дискурси в зрителното поле на популярната култура. Стига този разбира се да е нов.

Така или инак, за да не надхвърлим обема на самата повест с този текст, няколко думи и за огромната нърд-стойност на Dawnshard. Без да спойлим особено, ясно е, че с тематика като тази няма как да не получим епични разкрития за миналото на Аимиа, едно от най-тайнствените места на континента. В някои отношения те са просто уау, в други леко разочароват. Разбираме доста нови неща за Неспящите, единият вид аимианци, с които се запознахме за първи път в Edgedancer и за които бях доста изненадан да разбера, че се предполага да са авторите на откъсчетата на гърба на всички книги от поредицата (впрочем интересно е да се върне човек да прочете въпросните). Но не разбираме абсолютно нищо за другия вид аимианци*, с което мистерията за връзката между тях се задълбочава. Разбираме немалко и за ункалаките рогоядци, тъй като дъщерята на Скалата* е част от екипажа на кораба и сипва някакви древни тайни ей така за вечеря. Но всичко това разбира се бледнее пред разкритията за титулните Остриета на зората – обекти на безброй спекулации из фендъма в последните години, на които бяха приписвани невероятни свойства и дори при все това се оказва, че теориите бледнеят пред онова, което всъщност разбираме в книгата. Даваме ви най-откровен съвет да си опресните познанията за Космера с доста епичната статия, която ви приготвихме преди две седмици. А фактът, че получихме всички тези благини именно в повест за Рисн, за написването на каквато по инициатива на Dr. Horrible специално повдигнах въпроса на Брандън по време на интервюто му в София, ме прави още по-хайпнат от обикновено. Изобщо: за Бога, братя и сестри, четете! Че ви чака и Ритъмът.