Автор: Ким Стенли Робинсън

Издателство: Orbit

The Ministry for the Future е може би най-важната книга за 2020 г. Не задължително най-добрата, или дори една от най-добрите, но що се отнася до важността ѝ, трудно ми е да бъда по-уверен. Много вероятно е освен това Министерството на бъдещето да бъде последният научнофантастичен роман на Ким Стенли Робинсън. Самият той споменава на няколко пъти в различни интервюта, че е дал всичко от себе си и че през следващите години ще се съсредоточи върху писане за любимите му планини Сиера Невада, а ако се върне към фантастиката, то ще експериментира с далеч по-кратки форми от мащабните утопични романи, с които го свързваме. В прозата си Робинсън винаги се е занимавал от различни гледни точки с един централен въпрос: как да спасим света. Да се изчерпиш идейно, що се отнася до един така необозрим, може би дори малко донкихотовски проект, след повече от 20 романа, написани в продължение на почти 40 години, всъщност звучи едновременно вдъхновяващо и смиряващо. Робинсън е най-великият жив писател на утопии и приносът му ще продължава да отеква дълго, дори да ни беше дал само великата трилогия за Марс. Ще отеква независимо дали някой ден ще получим от него кратки романи, обърнати към богатата фантастична традиция на 60-те и 70-те, към любимите му учители Ле Гуин, Дилейни, Улф, Ръс, към Филип Дик, на чието творчество е посветена докторската му дисертация.

Министерството на бъдещето би бил съвсем подходящ финал за тази фаза от Робинсъновата кариера. Това е книга, която обединява множество от идеите, одухотворили предишните му пет романа (the Orbit six, както ги нарича той, по името на американския си издател), но същевременно е и най-подробната и директна рецепта за спасяване на света, която е излизала изпод ръцете му. Изследователите на утопията отдавна са се съгласили, че утопизмът не се състои в съчиняване на рецепти, а в постоянното търсене на един вечно изместващ се хоризонт на добрия свят и живот. Абстрактната утопия, кристализирала в себе си конкретни планове и инструкции, е мъртва още с раждането си, както ни е показала историята. Робинсън добре знае това, като ученик на някои от най-великите утописти на 20 в. и като дългогодишен практик на литературната утопия. Затова и рецептите, които Министерството ни дава, имат по-различна цел. Те не са чертежи за Утопия с главно У, а мисловен експеримент за следващите три десетилетия пред човечеството, за оцеляването на биосферата, каквато я познаваме, и за „една от най-черните утопии, писани някога“. Стотиците утопични сценарии, които романът драматизира, се сплитат не в универсален модел, а в едно основно послание: трябва да изпробваме всяко едно обещаващо решение, трябва да разгърнем до предела въображението, мисълта, етиката, телата си – но не бива да допускаме шесто масово измиране на видовете в историята на планетата.

Утопията в тази книга наистина е черна, болезнено мрачна. Ако вземем само една част от главите ѝ и ги пренаредим, ще получим откровена дистопия. Романът е честен към читателите си: предстоят ни години, които ще бъдат неприятни в много отношения, често ще бъдат ужасяващи; много милиони хора по целия свят ще бъдат парализирани, паникьосани, бездомни, травмирани, зомбифицирани, много хора ще загинат заради промените в климата. Първата глава е сред най-тежките четива, които могат да ви попаднат, описаното в нея е физически трудно за възприемане. От гледната точка на един млад американски доброволец ставаме свидетели на двуседмична гореща вълна в един от районите на Индия, комбинирана с почти стопроцентова влажност на въздуха – т. нар. wet bulb температура, при която човешкото тяло не е способно да се охлажда дори на сянка. Когато електрическата система очаквано се претоварва и климатизирането става невъзможно, хората започват да се сваряват в себе си. В рамките на тези две седмици измират близо 20 милиона души – повече от жертвите по време на Първата световна война. Това не е някакъв малко възможен хипотетичен сценарий, а нещо, което вече се случва, макар и в далеч по-малки мащаби. Министерството ни показва още на входа предстоящия, неравномерно разпределен върху планетата ад. Това е само най-мрачното събитие, което в крайна сметка задвижва утопизма на книгата – тази тридесетгодишна война за спасяването на света.

Основният агент на утопията е титулното Министерство на бъдещето – специализирана агенция на ООН, основана от страните членки на Парижкото споразумение през 2025 г., малко преди трагедията в Индия, и натоварена със задачата да защитава интересите на всички живи същества от настоящето и бъдещето, които не могат да говорят от свое име. Министерството разполага със солиден бюджет, с офис в Цюрих и с екип от разнообразни учени и бюрократи, чиито усилия трябва да наклонят везните в неравната борба. Колко дръзка и гениална идея само – министерство на бъдещето! Тя не е изцяло на Робинсън, но конкретизирането ѝ по този начин в рамките на този почти 600-страничен роман прави поне две много значителни неща: дава ни чисто материален анализ, че наистина трябва да дадем легален и институционален глас на бъдещето в политиката, икономиката, културата си; и също така, изгражда болезнено красива алегория за това какво е всъщност фантастиката – едно отваряне на схлупените ни хоризонти, което да ни свърже с различните от нас и с все още несъществуващите, да ни направи граждани не просто на човешкото настояще, а на космическото битие.

Министерството на бъдещето е по някакъв начин и нашето собствено министерство – на патриотите на научната фантастика.

Тези функции са фокусирани през образа на Мери Мърфи, ръководителя на министерството и един от двамата главни герои. През нейната гледна точка и взаимодействията ѝ със собствените ѝ подчинени, с политици, банкери и обикновени граждани осмисляме в какво се състои тази първоначално немислима задача. Както Мери я описва, това е като да се грижиш за гигантска счетоводна книга по такъв начин, че в дългосрочен план „добрите“ записи в нея да надделеят над „лошите“. Срещу министерството е изправено могъщо препятствие – обезценяването на бъдещето, заложено дълбоко в идеологията на съвременния свят, а именно допускането, че хората от бъдещето ще бъдат по-богати и способни от нас, че ще се справят с проблемите, които им завещаваме. Това е причината правителствата и банките да не желаят да инвестират дългосрочно в спасението на планетата и в равноправието на бъдещите хора – икономическата ни система, оперативната ни система, обезценява всички тези идеи; милионите, които инвестираме днес в борбата срещи климатичните промени, ще струват жълти стотинки след десетилетия. Именно този морален и прагматичен идиотизъм, който контролира живота ни, трябва да преборят Мери и колегите ѝ – анти-утопичната бариера, завещана ни от миналия век. На нейно място те трябва да инсталират нов софтуер – една радикална отвореност на времевия хоризонт. В Индия хората казвали, че човек трябва да мисли и да се грижи за себе си и за връстниците си, но и за седемте поколения преди него и за седемте поколения след. Добрата фантастика ни прави по-податливи на такива модели на съществуване и ни позволява да се откопчим от старите, нарцистични поведения: „Ако аз няма да съществувам, по-добре никой да не съществува. Ако моето его бъде ограничено, този живот няма смисъл да се живее.“

Министерството на бъдещето е изключително нетипичен роман, дори по стандартите на Робинсън. Неговият сюжет е посветен не на приключенеца, детектива, пътешественика, дипломата, войника, изобретателя – все централни фигури във фантастиката. Действащите лица в него са предимно учени и бюрократи, а самото действие е тяхната работа. Както Робинсън сам казва, по-голямата част от литературата се съсредоточава върху необичайните събития и страни на живота. Рядко виждаме какво означава да бъдеш даден герой в скучните дни, когато просто трябва да бъде отметната една камара работа. Това просто не е особено интересно, или поне така сме свикнали да мислим. Още по-скучно звучи да се занимаваме с някакви си бюрократи, заровили се като къртици в недрата на глобалната административна машина. Само че, като че ли казва Робинсън с този роман, ще ни се наложи да започнем да се интересуваме от работата на бюрократите, учените, политиците, в случай че искаме да разберем света и да работим за неговото спасение. За тази цел самият роман е приел крайно странна форма. В рамките на цели сто и шест глави заедно с Мери обхождаме света и разнообразните центрове на властта, но освен това четем протоколи от срещи на нейния екип и извадки от енциклопедии и статии. Така, бавно и полека, на фона на още много бедствия, проследяваме как старият ред бива преосмислен и адаптиран с мисъл за тази нация на бъдещето. Малко по малко, върху основа от аргументи, събрани от безчет кладенци, структурата на възприемане на реалността започва да се видоизменя. Икономиката бива разобличена като фалшива наука и отстъпва на политическата икономия, която прави възможни много различни икономически модели – на практика приложни дисциплини, чиято цел е да превръщат в реалност собствената им изначална аксиоматика. Брутният вътрешен продукт отстъпва спрямо други, не толкова фантасмагорични метрики за добросъществуване. Ефективността бива разделена на добра и лоша ефективност; неефективността – също.

Стотиците промени, които се случват в рамките на тези три десетилетия и в крайна сметка водят до негативен въглероден отпечатък и до надеждата за по-добър свят, далеч не са дело само и единствено на Мери и нейното министерство. След преживяната трагедия Индия избира ново правителство и започва радикална нова фаза от историята си, превръщайки се в световен лидер в борбата срещу промените в климата и социално-икономическото неравенство. По-късно, когато министерството се опитва да прокара трайни реформи в световната икономика, Китай заема лидерска позиция. Африканските страни влизат в съюз, за да бранят интересите си. И така нататък. Ролята на министерството се изразява по-скоро в това да премести прозореца на Овертон и да поддържа разговорите, идеите и разработките, които в крайна сметка могат да положат глобалната рамка за общи действия. Успоредно и косо на тези преговори виждаме развитието на света, най-вече през многобройните глави с „разкази на очевидци“: емигранти в лагери, жертви на екологични катастрофи, учени на Антарктида, екотерористи, хора, напуснали родния си град, за да може на негово място да бъде прокаран коридор за мигриране на диви животни. Тази необичайна форма на разказ е от една страна сурова и по-малко „литературна“, от друга – далеч по-непосредствена и разтърсваща. Благодарение на нея придобиваме представа колко много се случва извън това, което виждаме в текста – че всъщност боравим само с върха на айсберга, а под водата се случват тектонични размествания в икономиката, политиката, културата, психологията, религията, във физическото преживяване на света. Най-фрапантното нещо, което ни става е ясно, е, че в това съвсем близко бъдеще екотероризмът вероятно ще се превърне в глобален феномен. С усъвършенстването на технологиите за управление на дронове от небесата ще започнат да падат самолети, ще потъват търговски кораби, животни ще бъдат заразявани с вируси, които правят месото им негодно за консумация. Хората, начело на корпорациите, отговорни за най-големите въглеродни емисии, ще бъдат преследвани като масови убийци. През цялата си кариера Робинсън е бил адвокат на мирните промени, на бавните революции. В този си роман обаче погледът му не се отмества от най-неудобните възможни (и силно вероятни) сценарии. Видно е от самото повествование, че не му е било никак лесно да пише за тези неща, но без тях този бъдещ сценарий би бил просто самозалъгване.

The Ministry for the Future със сигурност не е най-„литературният“ роман на Робинсън. На много места текстът се усеща почти като документален, а повествователните му ритми са съвсем различни от познатото. Наред с всички останали нетипични жанрове на разказ, в него има още философски и политико-икономически размишления, има разкази от гледната точка на фотон и въглероден атом, има множество „гатанки“, в които този или онзи естествен или човешки конструкт ни разказва за себе си. Романът превръща политическата икономия в основен системен компонент на света, от който буквално зависи всичко – от молекулярния баланс на планетата до метафорите, които задават форма на културите ни. Така че в него няма да откриете мащабите на откритите пространства и човешката драма от трилогията за Марс. Миговете на сюблимен досег с природата ги има, но са по-редки и тихи. Човешката трагикомедия е показана с далеч по-малко драматизация, сюжетът като цяло се случва не толкова на нивото на героите, колкото на нивото на системите. Нуждаем се безумно много от всичко това. Фантастиката е един от най-гъвкавите инструменти за включване в общ разговор на разнообразни интелектуални дисциплини и на обживян опит от всички краища на човешкия и изобщо природния свят. Може би романите, които ще дойдат след този, с времето ще се научат как да включват цялото това многообразие, без да оставят на заден план литературността, ще се научат да спояват естествено тези планове. Може би и читателите ще четат по-лесно такива новаторски форми. Дано, защото това би означавало, че сме станали част от разширеното министерство на бъдещето. Преди това обаче имаме нужда от романи като този, който за съжаление дори не се усеща като особено фантастичен, при все буквално стотиците научнофантастични идеи, с които борави. Неговата задача е да ни травмира и да ни предупреди, но и да ни покаже, че никога не трябва да губим надежда, че инструментите за спасяването на света вече са на наше разположение, че предстои огромно количество работа. Или както казват ескимосите: „Трябва винаги да гледаш право в очите бога на бурята, да си ведър въпреки всичко.“

Някои от „рецептите“ за добър свят в The Ministry for the Future

Икономика и финанси: Наред с метрики, които да заменят брутния вътрешен продукт, синдикати на студентите-длъжници, масови стачки, данъци върху капитала и недвижимите имоти и куп други промени в световната икономика, Робинсън въвежда една изцяло нова и радикална идея – т. нар. carbon coin. Carbon coin е концепция, предложена в серия от академични статии и за пръв път използвана от Робинсън в предишния му роман, Red Moon. Тази нова валута се основава на блокчейн технологиите, но за разлика от криптовалути като Биткоин следва да бъде обезпечена от най-големите централни банки и следователно да бъде далеч по-устойчива. В бъдещето, описано в Министерството, един carbon coin е равен по стойност на един тон въглероден двуокис, извлечен от атмосферата и трайно уловен така, че да не допринася за глобалното затопляне. Същата стойност има всеки тон потенциални емисии, който „остава в земята“, т.е. това са залежи на полезни изкопаеми, които иначе биха били включени в енергийния пазар. Централните банки изплащат тези суми на държави, корпорации или частни лица, като това на практика представлява форма на въглеродно количествено отпускане (carbon quantitative easing) – политика за стимулиране на икономиката, подобна на тази вследствие на финансовата криза от 2008 г., само че фокусирана върху устойчиво развитие. За да могат да бъдат оценени справедливо усилията и жертвите на различните страни в този план, бива създадена глобална служба за сертифициране процесите по улавяне на въглеродните емисии, като само по себе си това създава огромен брой нови работни места. Този механизъм работи като „морков“ спрямо „тоягата“ на високите прогресивни данъци за горене на въглеродосъдържащи материали. В допълнение към това може да бъде използван и за ретроспективно възнаграждаване на местни населения, които в продължение на десетилетия са опазвали природни богатства, като например в джунглите на Амазония.

Транспорт: До голяма степен в резултат на терористични атаки, летенето със самолети на практика бива прекратено. Хората започват да летят далеч по-малко, а когато все пак го правят, използват въздушни кораби-цепелини, които се захранват от слънчевата енергия. Пътуването на кораби с неутрален или дори негативен въглероден отпечатък също се радва на голяма популярност. Гигантските транспортни кораби биват заменени от по-бавни такива, а световният бизнес се адаптира спрямо тези нов скорости. Животът се забавя до един по-естествен ритъм, без всъщност човечеството да търпи особено съществени загуби в материален план.

Природа: Реализиран е мащабният проект „Половин Земя“ – обезлюдени са огромни свързани площи, така че в тях да могат свободно да се придвижват популации от застрашени видове. Така множество животни се завръщат в своите предишни хабитати. За целта много от човешките пътища и градове биват буквално премахнати, а жителите им получават щедри обезщетения и дял от рециклираните циментови ресурси – превърнали се в изключително скъпа стока заради новите данъци. Същата идея, както и много идеите за нов тип транспорт и за улавяне на емисии, са разгледани и в романа New York 2140.

Възнаграждение на труда: Романът изследва идеята, че най-успешните организации са тези, в които отношението таван на заплащане спрямо минимум на заплащане  е фиксирано на ниски стойности. Такъв пример е американската военноморска флота, в която адмиралите взимат не повече от осем пъти по-високи заплати от най-нископлатените служители. Както пише един от очевидците в романа – това ги прави нормални хора, и в крайна сметка далеч по-щастливи като човешки същества, тъй като не им се налага постоянно да прикриват очеизбождащата истина, че няма причина да взимат заплати, стократно или дори хилядократно по-високи от минималните.

Социални мрежи: Министерството на бъдещето разработва софтуер, който позволява на всеки да прехвърли всичките данни за потреблението си в интернет към собствен акаунт, защитен чрез непробиваемо шифроване. С времето болшинството от потребители мигрират данните си към YourLock, а частните компании като Фейсбук биват възприемани все повече като хищнически социални мрежи. Този своеобразен Интернет 3.0 позволява на дигиталните потребители да се самоорганизират в собствени синдикати и банкови съюзи, както и да получават микрозаплащания за части от данните, които генерират – от заинтересовани компании за изследвания в областта на медицината, от рекламни агенции и т.н.

Бежанската криза: В бъдещето глобалното затопляне ще доведе до рязко покачване на бежанските вълни. Доклади на ООН оценяват, че това население може да нарасне до 200 милиона души – стократно по-голяма вълна от тази, с която ЕС трябваше да се справя през последните години. В края на Министерството на бъдещето всеки бежанец, живял поне две години в бежански лагер, получава т.нар. паспорт на Нансен (на името на Фритьоф Нансен) – световно гражданство, което му позволява да започне нов живот в страна по негов избор.

Геоинженерство: Ким Стенли Робинсън от години защитава тезата, че се намираме в ситуация на тежка криза и всеки един подходящ инструмент трябва да бъде използван за преодоляването ѝ. Методите за геоинженерство обикновено се възприемат като прах в очите от повечето леви защитници на околната среда, а понякога и като изключително рискови. В романа виждаме голям брой примери за възможни успехи чрез подобни методи, като например временно затъмняване на слънцето чрез изкуствено привнесени прахови частици в горните нива на атмосферата, изпомпване на водата под ледниците в Антарктида, водеща до плъзгането им в световния океан и др. В допълнение към подобни очевидно инженерни подходи, Робинсън прилага стария жанров трик да обръща наопаки дефинициите и възприятията ни за нещата, наричайки геоинженерство социални промени като например изравняването на социалните и икономическите права между жените и мъжете в световен план. Последното би довело до отрицателен прираст на населението и по този начин би спомогнало за отрицателен растеж на въглеродните емисии.

Бъдещето е тук. Заповядайте да го обсъдим заедно на разговора ни с Ким Стенли Робинсън тази събота, на който ще си говорим именно за утопия, анти-утопия и научна фантастика.

ПП: Разговорът може да бъде гледан на запис в превод, както и в оригинал в YouTube канала на Софийския международен литературен фестивал.

Оценка: 9.5/10