7. The Sopranos/Семейство Сопрано (HBO, 1999-2007)

Amelia

В моята лична вселена The Sopranos е вторият най-добър сериал на всички времена (след The Wire) и разполага с най-добре направения главен герой в историята на изкуството въобще-изобщо. Тони Сопрано, в изпълнението на покойния Джеймс Гандолфини, е едно живо, дишащо, сърцебиещо човешко същество, което и досега не разбирам как е успяло да се озове зад физическите граници на телевизионния екран.

The Sopranos разказва историята на няколко италианско-американски семейства, пренесли добрите стари Cosa Nostra традиции отвъд Океана. В центъра на историята е Тони Сопрано, мафиот от Ню Джърси, принуден да търси психиатрична помощ заради паническите си атаки. Скоро след това ни става ясно, че паническите атаки на Тони и редицата психопатии на другите лица в сериала са резултат от почти шизофренното им съществуване в двойки от несъвместими светове: традиционна Италия и модерна Америка, семейството и работата, доброто и злото, мъжкото и женското, старото и новото. Това е много церебрален сериал, с безброй сюжетни и смислови слоеве, богат на всякакви сценарни и кинематографски експерименти, с гениално развити и изиграни персонажи. Първият сезон е безкомпромисен шедьовър, който може да се гледа сам за себе си и в него Тони общо-взето преживява основната си еволюция. Останалите 5 сезона наслагват още ценни щрихи, но като качество са доста под пилотния сезон. Но дори и така, пак са по-добри от 95% от всичко останало в телевизията.

Предупреждавам отсега – сериалът не е лесен за гледане. Към края му вече МРАЗЕХ почти всичките персонажи, начело с Тони. А като свърши, бях щастлива, че тези ужасни, жестоки, мерзки човечета вече няма да са част от живота ми. И не казвам това като антиреклама. Напротив, The Sopranos е толкова добър и въздействащ, че успява да породи в зрителите си изключително силни емоции, които остават с тях дълго след финала. Хващала съм се, че мисля за този сериал в продължение на седмици, след като го приключих. А някой ден ще събера сили да го изгледам отново, защото има още десетки пластове за разравяне.

Random

Ако The Wire е голямото епическо произведение на американската телевизия, The Sopranos e трагическият ѝ шедьовър. През 1997-а година Дейвид Чейс дава начало на сериала, който ще промени изцяло начина на правене на телевизионна драма и ще превърне HBO в това, което е днес. Този еталон и до днес остава ненадминат. Няма друг сериал, който по толкова привидно естествен начин да пристрастява зрителя към себе си и в същото време да е така дълбоко премислен и безупречно реализиран, от начало до край.

Трагедията на Тони Сопрано и останалите герои на поредицата не се корени във факта, че The Sopranos e мафиотска история. Няма ги романтическите окраски, характерни за кино трактовките на този емблематичен за Новия континент наратив. Напротив, именно постепенното осъзнаване колко нормални са тези герои, съпроводено с бавното им плъзгане по коварния наклон на живота, е в сърцето на истинската, ежедневна трагедия, която е този сериал. Въпреки необичайните обстоятелства и съпътстващото ги насилие, Тони Сопрано е един сравнително стереотипен семеен човек и бизнесмен, прехвърлил пика на живота си, потънал в кризата на средната възраст и измъчван от панически атаки. Взира се в мъглата пред себе си, докато търси сляпо в нея… нещо, заблуждава се, че го намира, страхува се от смъртта и се опитва да я разбере. Но не успява, а в процеса на търсенето му става ясно, че срещу него е всичко – историята, културата, семейството, религията. Междувременно цялата социална система е показана като един лицемерен съучастник и консуматор на мафиотския наратив – от психиатърката на Тони, през семейството му, та чак до ФБР агентите, които се опитват да го опандизят.

The Sopranos е, освен всичко друго, история за обреченото търсене на смисъл. Мащабната мозайка от човешки преплитания се превръща в нещо по-плътно като усещане от ежедневния живот – защото Чейс е сътворил артефакт, който надхвърля границите си. Някои от най-красиво заснетите епизоди в телевизията изобщо; герои, от които те е гнус и въпреки това възприемаш като близки познати, със които и за които страдаш; най-впечатляващият епизод-сън; най-безмилостно насоченият към себе си и самоосмиващ се метанаратив; най-интелигентната игра с камерата и най-гениалната затваряща сцена – всичко това е в сглобката на The Sopranos. А когато, дори след две гледания, трябва да опишеш за какво е този сериал – не можеш, защото сам не си сигурен. Струва ти се, че е за нещо голямо и важно, което се намира ей-там зад ъгъла, но когато го потърсиш, виждаш единствено дребнотемието, баналността и цикличността на ежедневния живот. Същият екзистенциален капан, в който е хванат и героят на покойния Джеймс Гандолфини – чиято роля тук е една от най-съвършените симбиози на актьор с художествен образ. Неговата трагедия е като че ли трагедията на модерния свят.

Random препоръчва още:

Sons of Anarchy/Синове на анархията (FX, 2008-2014)

Sons of Anarchy, освен адреналинов коктейл и страхотна семейна сага, е много американски сериал, по един съвсем първичен начин. Калифорнийският байкърски клуб „Сам Кроу“, който е в сърцето на сериала, е основан от непокорни духове, твърдо решени да отстояват мястото си в света, независимо дали срещу правителството или срещу някой друг враг. Благородни и романтични принципи, само че положени върху основа от оръжия, насилие и кръв, която като че ли добре отразява голяма част от историята и съвремието на САЩ.

В сърцето на „Сам Кроу“ пък е Хамлетов възел от тайни, съмнения и жестокост. Чарли Хънам, Кейти Сейгъл и Рон Пърлман правят страхотни роли, а в сложния разказ, развиващ се на фона на междуособни улични войни и надхитряне с властта, ги допълват цяла плеяда разкошни актьори. Екшънът не отстъпва на драмата, хуморът също е в изобилие, а музиката е сред най-добрите в телевизионен сериал. При това, също като The Sopranos, Sons of Anarchy е завършен по безапелационен начин.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16