Топ 10 най-добри научнофантастични филми от първото десетилетие на века
1. Децата на хората
Children of Men (2006)
През 2027 г. Великобритания се е окопала на острова си и брани стабилността чрез военизирана полиция, клетки, огради и бежански лагери, които на моменти приличат на военен Ирак. Светът гори. Сиатъл е под обсада. Атентати се случват всеки ден в големите градове. Последното човешко дете се е родило преди 18 години. Докато всичко бавно и неумолимо се срива, циничният Тио Фарън се съгласява да помогне на терористична групировка – първоначално заради пари, а след това в името на отдавна изгубена надежда.
През 2006/7 година Децата на хората беше дистопия, която задушаваше с плътността си. Хипотетична хипербола за бъдещето и кинаджийски шедьовър. Днес филмът изглежда като че ли правен за настоящето. Докато останалите детайли от тази апокалиптична скица днес далеч не изглеждат толкова хипотетични, особено на фона на Брекзит, то чисто фантастичният е преди всичко способ, който да позволи филмът недидактично да ни покаже истини, които иначе пропускаме покрай себе си.
Децата на хората е дълбоко символен филм, който парадоксално на това страни от символността. Всеки кадър от неговия умиращ, покрит с графити и отломки свят е толкова истински и наситен с коментар върху съвремието ни; всяка екшън сцена е толкова адреналинова и непосредствена; всеки актьор толкова плътно обитава персонажа си. Дори липсата говори – в тази Великобритания политичност няма, партии не се споменават, демокрацията сякаш е полузабравен спомен от края на някакъв не много вълнуващ виц, полицейщината и бюрокрацията не са просто нормални – те са фон. Деца няма, но кучетата и котките са навсякъде – дори автобусите в Лондон рекламират дрехи за домашни любимци (кой беше казал, че е по-трудно да си представим края на капитализма, отколкото края на света). Богатите събират великото изкуство на човечеството – на него то вече му е непотребно. Музиката на филма е музиката на миналото – подобаващ саундтрак за бавния заник на цивилизацията. Куарон и Любецки сякаш са стопирали съвремието, изтръгнали са карантиите му и са ги използвали за украшения – запечатани умопомрачително красиво от камерата. Този така несимволен, дистопичен и плашещо вероятен свят се превръща в крайна сметка в събирателен образ за неизразимия настоящ момент. Самодоволството и пасивността ще ни доведат до бавен край, по време на който всичко ще загуби смисъл; надежда има – но тя няма да дойде от посоката на познатото. Критикът Славой Жижек описва Децата на хората може би най-точно: “Добрият портрет е повече теб, отколкото ти самият си, и сякаш точно това прави този филм с нашата реалност… Просто я прави да прилича още повече на себе си.”
Необикновеното постижение на Децата на хората е, че в него няма политически-наративен пласт, отделен от технически-визуален пласт. Посланията му биват прокарвани и кинематографски, и текстуално, и дори интертекстуално. Зрителят може да си избере докъде да простре четенето си – дали да се ограничи до подреденото пътешествие на протагониста от апатия към саможертвена мисия, или пък до привидно твърде грубата алегория защо обществата на глобалния Север не трябва да експулсират имигранти.
А може и да обърне внимание на движенията на камерата – не само в двете най-известни технически виртуозни сцени на дълъг (сякаш) непрекъснат кадър, но и всеки път, когато камерният взор се откачи от фокуса си върху главните герои, за да ни покаже това, което те се опитват да не виждат: хората в клетки, полицейското насилие, призивите за доноси относно съседи мигранти.
Силата на интертекстуалността му е двояка. От едната страна са препратките към други символи на изкуството като отчаяният, разярен, болезнен писък на Герника (сведен тук до фон за трапезария на изолирания от света куратор на Ноевия ковчег за изкуство) или Микеланджеловата Пиета насред насилието в лагера. От другата страна са препратките към реално случили се събития, стъпващи върху обгорените върху съзнанията ни устойчиви образи – закачуленият затворник в Абу Граиб или нацистките концентрационни лагери. Трагедията тук е, че образността в Децата на хората не се ограничава до миналото, а създава ехо и в бъдещето: седем години след премиерата на лентата правителството на Обединеното кралство ще пусне из улиците на Лондон камиони с билборди, носещи заплашителни послания: ако си в страната нелегално, върни се вкъщи или ще бъдеш арестуван…
Второто необикновено постижение на Децата на хората е, че въпреки всичко това, той не ни оставя в безнадеждност, а ни предлага шаблон за път напред – в загърбването на непоправимата ни лична счупеност и в актовете на солидарност, без които всичко наистина е загубено.
А къде е Флаша?
Флашът е само за Patreon дарителите.
Сектор 9 е единственият филм, от който съм си излизала от киносалона, ншщо, че съм си платила билета…
На мен ми стана лошо от цялото това тресене на камерата, ужасно е.