Филмът се базира (доста свободно) на книгата на британската авторка П.Д. Джеймс от 1992 г. и действието се развива през 2027 г. От вече повече от осемнадесет години не са се раждали живи деца и човечеството е разкъсвано от конфликти, породени от отчаянието. Последната "цивилизована" нация, нераздирана от вътрешни противоречия, е Англия, където обаче имат друг проблем – огромното количество имигранти, които напират от цял свят, за да живеят в единствената "мирна страна". Само че милата Майка Британия не ги иска. Стига се до концентрационни лагери, силово изселване и зверства с цел прочистването на страната от "мигритата". И насред тази безрадостна картинка на един обикновен и изнурен човек се натрапва бъдещето на човешката раса под формата на една незаконна имигрантка... която чака дете.
Първото, което неизбежно ще ви направи впечатление, е атмосферата. Куарон отдавна е доказал, че умее да борави с визия, и през целия филм слънцето така и не изгрява – дори денем небето е покрито от облаци и сивотата властва над цялата визия. Усещането за безпомощност и отчаяние, проявяващо се по всеки възможен начин – от хапчетата за кротко самоубийство, рекламирани по телевизията (единственият слънчев момент в целия филм – и това ако не е гениално решение!), през безсмислената жестокост на отделни индивиди, до агресивната депресия, от която страда почти всеки. Освен това камерата често се люшка зад гърба на главния герой Тео (Оуен), което допълнително прибавя елемент на натурализъм.Всъщност последното е и ключовата тема на Децата на хората. Натурализмът обхваща всичко – от героите, през атмосферата, до самата история. И тук не говорим за самоцелни зверства с цел епидермален ужас, нито за тонове безсмислено дълготраен кървав екшън (не, че няма и такъв – мамка му, в един момент, дори опръскват камерата с кръв), а за неща, които всъщност шокират много повече с пълната си... обикновеност. През първата си половина филмът прилича на някаква шпионска история, показваща ни грозната реалност на отчаяното общество, чийто най-млад член току що е бил убит, сякаш за да им бъде напомнено, че надежда за хората просто няма. Втората част превръща Децата на хората в почти военен филм, от враждуващите армии до разрушения град, където се развива действието.
Но и в двете си половини, основното и най-плашещо усещане е лекотата, с която умират героите. Делничността и травмиращото впечатление, че ключов за историята персонаж току-що е умрял между другото и на фона на нещо по-важно. Няма кулминационни и кинематографични убийства, нито драматични жертви и героични действия. Липсва и епична музика в правилните моменти. Документалността преобладава и всичко става така, както би станало ако го видиш на улицата.
Причината за това е проста. В основата на филма не стои историята, макар и тя да е много важна и качествено развита. Не стоят и някакви кой знае какви послания, предупреждения или идеи, защото концепцията за внезапната безплодност на човечеството е твърде фантастична, за да бъде правдоподобна. Не са важни и социалните глупости, които немалко хора видяха вътре – "и различните имат право на живот" и прочее иначе хуманни неща, превърнати от киното в холивудски крап. Не, центърът на Децата на хората е именно Тео. Обикновеният и смачкан от реалността човек, който трябва да бъде герой, въпреки че умира от ужас. И който е пряк свидетел на нещо твърде голямо, за да го обхване умът.
И макар чрез този персонаж, изигран майсторски от Клайв Оуен, да виждаме тънкия усет на Куарон за реализъм, той далеч не е единственият пример. В целия филм е пълно със сцени и ситуации, които са на крачка от евтиното измъкване в поредното холивудско клише, но така и не стигат дотам. Враждуващи войници спират да стрелят, втрещени от гледката на новороденото дете, а един негър дори коленичи и се прекръства. И точно когато очакваш всички други да го последват и да усетиш как захарта бавно полепва по свивките на лактите ти, някой изстрелва снаряд и битката продължава, все едно нищо не е станало. Децата на хората е пълен с подобни ситуации, разиграни не както им се иска на американските зрители, а както реално биха се случили в един свят, където нищо не се подчинява на предварително зададен сюжет и където никой не го интересува, че си шибаният главен герой, преди да ти пръсне мозъка. Това последното, прочее, не е спойлер, просто артистично преувеличаване.И така, не съм казал много неща за филма, но истината е, че то няма и какво толкова да се каже. Каквито и социално-психологически локуми да разточа, вие или ще видите тези неща сами, когато го гледате, или няма и само ще съм ви досаден. Съветът ми е да му дадете шанс, защото макар и да не блести подканящо отдалеч, Децата на хората всъщност е един от най-тънко и майсторски направените филми в жанра за последните няколко години.