Еврокон 2016

Литературни обсъждания

Random

Дискусиите на чисто литературна тематика бяха сред най-многобройните и най-интересните. Един голям клъстер от панели беше посветен на фантастиката в различни държави – Франция, Италия, Испания, Германия, Португалия и т.н.; за съжаление ние не хванахме нито един от тях, но биха могли да се чуят в евроконския канал. Ето най-интересното от онези, които посетихме (или в които участвахме):

Хари Марков и Легендите

Как да построим фентъзи свят? Гостите бяха много и интересни: Хараламби Марков (модератор), Aliette de Bodard, Анджей Сапковски, Sharon Reamer, Чарлз Строс, Concha Perea, а самата дискусия, макар и неизбежно да не навлезе в особена дълбочина, беше една от по-оживените. Анджей Сапковски започна ударно, заявявайки, че от светостроенето като цяло няма смисъл и ако някой си мисли, че може да се научи да бъде писател, жестоко се лъже (който е посетил Еврокон 2004, сигурно не би останал изненадан от ексцентричната чепатост на поляка). Вместо съвети за надъханите светостроители, Сапковски заяви, че в неговите книги всичкo се гради върху историята и ѝ служи изцяло, без една излишна думичка. Сравни същата тази история с конструкция на огромна тента, за която е закачено всичко останало. Чарли Строс и Алиет де Бодар подеха инициативата за говорене през метафори, в явно несъгласие със Сапковски. И двамата защитаваха тезата, че доброто светостроене се корени във внимателното вглеждане в детайлите на художествената реалност, включително в онези, които остават извън текста (съвет, който дават и грандмайстори като Стърджън и Дилейни). Ако героят ти плава по река, някак логично е да наблюдава земите по бреговете ѝ, да види какви култури се отглеждат от местните, да се замисли какво говори това за бита им; какви са храните, които ядат, какви са ритуалите, които са вплели в храненето си? И т.н. Чарли Строс синтезира пет правила за светостроене (вероятно по-скоро си ги измисли на място), чието използване поне частично бихме насърчили и ние:

1. Открадни идеите си от най-добрите (като коментар на това правило Сапковски посъветва Строс да не издава книги в Полша, където читателите знаели всичко и щели веднага да го разконспирират; Строс пък отвърна, че, уви, вече е твърде късно и е издавал книги в Полша);
2. Взимай идеи от повече от един автор и не го прави по изкуствен начин;
3. Кради само от мъртви автори (те вече са издържали теста на времето);
4. Добавяй поне малко оригиналност (“Помага, ако се постараеш да не объркаш изцяло научната част.”);
5. Никога не се наемай да пишеш поредица, в която не си влюбен от самото начало.

В заключение – супер панел, адмирации към Хараламби, който се справи чудесно като модератор и някак успя да усмири Сапковски (на чието интервю не успяхме да присъстваме, но чухме, че е било доста “епично”, по характерния за него начин).

Евро-стиймпънк (Juliane Honisch, Jurgen R. Lautner, James Womack, J. S. Meresmaa). Лично за мен един от по-скучните панели, в които нищо не успя наистина да ми грабне вниманието. Все пак, съвсем ясно стана за слушателите, че стиймпънкът е изключително живо течение и съвсем не се ограничава само до литературата. В различните страни има стиймпънк общности, които организират какви ли не събития, включително и най-вече стиймпънк ЛАРП, като този изключително визуален поджанр се е превърнал в много силно и гъвкаво средство за самоизразяване (за вплитане на деца и жени в алтернативната история на света, в преразглеждането на националната история и т.н.). С нетърпение очакваме да посетим бара Steam по време на WorldCon догодина.

Уиърд литературата в Европа (Karin Tidbeck, Хараламби Марков, Angel Luis Sucasas, Johanna Sinisalo). Един от най-интересните “жанрови” панели. Усещаше се ясно чудесната химия между панелистите, които се възползваха от възможността да поговорят помежду си за текстовете, които пишат, за границите, в които ги пишат, и как ги пишат. Уиърдът е пословично труден за дефиниране литературен феномен (една негова дефиниция вероятно трябва да наблегне най-вече на неуловимостта му в дефиниции), така че личният опит и усещане за жанра на активно творящи в него автори определено са едни добри пътни знаци, според които читателят може да се ориентира. Уиърдът не е чиста форма, той е смесване на елементи от света, но също и търсене на пролуките в реалността, уиърдът размива границите, нахлува и заразява нови територии. Уиърдът прави нови реалности, дава видимост на невидимите неща, включително на смущението и страха, на психозите ни. Единствената константа в уиъдра е промяната. Уиърдът е в крийпипаста творчеството, в истински силните истории за деца (и не в тези, които са подходящи за деца според големите издатели), в метаморфозите на тялото и в космическия ужас, който се спотайва в универсалната истина, че универсални истини няма.

Барселона от времето на Верн

Верн срещу Уелс (Адам Робъртс и Alliete de Bodard). Тази дискусия уж трябваше да е спор на тема кой е по-по-най измежду Жул Верн и Х. Г. Уелс, но всъщност двамата панелисти проведоха много спокоен и интересен разговор за разликите и приликите между двамата големи фантасти от Франция и Великобритания. Всяка възможност да слушаш Робъртс е истинска благодат – освен страхотен писател, британецът е изключително приятен човек и един от най-добрите познавачи на жанровата история. Алиет де Бодар не му отстъпва в много отношения, определено ще се опитам да се запозная с творчеството ѝ (особено ме впечатлиха следните факти: де Бодард е от френско-виатнамски произход, майчиният ѝ език е френски, но говори и пише на перфектен английски, основната ѝ професия е на софтуерен инженер, млада майка е, поддържа готварски блог; a The House of Shattered Wings звучи много обещаващо). Разговорът се въртеше основно около разграничението между двамата бащи на фантастиката – Верн като буржoaзен автор на уютното приключение, в което всичко обикновено се връща в състояние на равновесие, а научно-технологичната правдоподобност е на фокус, и Уелс, който е писал за нещата отвъд обхвата ни на познание, за некомфортното и възвишеното. Верн е творил, съобразявайки се до голяма степен с редактора си (Робъртс даде за пример това, че капитан Немо е трябвало да бъде полски благородник, но поради популярността на романите му в Русия, се е наложило да бъде префасониран в индиец) и дори е разчитал на сина си за дописването на много текстове, докато Уелс е пишел по-скоро заради самото писане. Двата подхода към фантастиката и до днес са видими (нека само си помислим за стереотипното разграничение между фантастиката на Златната епоха и на Новата вълна), като двамата автори далеч не са били врагове, каквито легенди често се носят. Стана дума и за преводите на Верн на английски (някои от които с много лошо качество; самият Робъртс е превеждал негови текстове в опит малко да подобри положението), както и за това, че тази година изтичат правата върху творчеството на Уелс и можем да очакваме нови издания, филми и т.н. Особено интересна пък беше теорията на Адам Робъртс, че романите за изгубеното време на Пруст всъщност се отнасят до пътешествие във времето, само че не благодарение на технологията, a по силата на човешката памет.

Moridin

Как да преподаваме фантастика (Александър Попов, Dale Pratt, Jack Fennel, Pere Gallardo-Torano и Bill Phillips) беше дискусия на академично ниво, която се провеждаше в красива дворцова сграда близо до основната програма и се модерираше от Рандъм, който през 2016 организира курс по фантастика в СУ, заедно с колегите Trip и armydreamer. Разбира се, екипът го посетихме en masse. Сашо сподели много интересни преживявания от въпросния курс и наблегна на начина, по който възприятието на студентите към по-радикалните фантастични творби се променя с течение на дискусията по тях и как уменията за “разгадаване” на нов свят, присъщи на четенето на фантастика, всъщност отварят светогледа във всякакви посоки. Подобна теза защити Джак Фенел от Ирландия, който окачестви фантастичното четене като “житейско умение без аналог”, учещо ни да не бягаме от трудни ситуации и да прилагаме различни парадигми за разбиране – но основно спечели публиката със забавните си разкази как се намества като рак-пустинник в изоставени от колеги курсове и им придава фантастично съдържание, като даде пример със страхотно нигерийско фентъзи в курс по постколониална литература. Всички панелисти се съгласиха с тезата, че университетските структури са тромави и е трудно да бъдат убедени в ползата от преподаване на фантастика – в повечето случаи на това се гледа като на “пробутване на хоби”. Най-тежка ситуация описа Пере Гаярдо от Испания, а подобна информация за изключително закостенелите бюрократични практики в тамошните университети получихме и от славния някогашен колега и ценен ShadowDance кадър Dark Wanderer, с когото успяхме да изпием една бира в Барселона. А ако ви интересува сериозно курс по фантастика, оказва се, че един от най-добрите се предлага в Ливърпул.

„Догодина сме пак в Кьолн“

Митологията във фентъзито беше панел, който не успях да чуя до края, но темата е толкова благодатна, че изпитвам силното желание да организираме нещо подобно и на родна почва. Самата дискусия не вдигна особено пулса на публиката, но безспорните ѝ звезди бяха двамата исландци, автори на поредицата Three Worlds, което по същество се оказва и първото исландско епично фентъзи. Всяко тяхно обаждане беше безценно – Bjornsson се представи с “моето име не е толкова необичайно като неговото… но разбира се, аз имам брада”. Заявиха, че викингите ще опустошат Кьолн още веднъж догодина и че елфите са популярни в Исландия като “the visibly impaired people”. За съжаление останалите панелисти бяха далеч под тяхната класа, а разговорът се плъзгаше по повърхността на очевидното. Китайската гостенка обещаваше интересен поглед върху тамошната митология. Но не би.

В литературната тематична група имаше още няколко интересни попадения, които уви не успяхме да посетим, но тъжно разочарование се оказа панелът на тема историческите влияния върху епоса на Дж. Р. Р. Мартин, воден не от кого да е, а от авторите на Светът на огън и лед Elio Garcia & Linda Antonsson. Ей богу, умориха ме от скука!