The History of Science Fiction

Историята на научната фантастика е проблематична поради простата причина, че не е ясно какво точно означава наименованието „научна фантастика“. В самото начало на The History of Science Fiction Адам Робъртс се позовава на три дефиниции, идващи от уважавани жанрови теоретици: Дарко Сувин, Деймиън Бродерик и Самюъл Дилейни. Популярният опит за теория на научната фантастика на Сувин, изграден около концепцията му за новума, е концентриран върху когнитивния аспект на четене (комбинацията от остранение и осмисляне); Бродерик набляга на връзката между НФ и бързо променящото се състояние на човешкото познание, с всичките идеологически и стилистични модификации, които това взаимодействие влече след себе си; Дилейни търси естеството на жанра в множеството от читателски протоколи, които позволяват разбирането му. Робъртс се отказва от подобна дефиниция, добре разбирайки, че едно такова определение ще затвори изследването му в сравнително тесни рамки.

Неговата история проследява развитието на научнофантастичните практики от Древна Гърция до наши дни – от Плутарх и Лукиан, през Мор и Кеплер, писали много преди дори Мери Шели и Едгар Алан По, които често са сочени за родители на жанра от поддръжници на тезата, че НФ предхожда 20-и век. Обосновката, която дава свобода на Робъртс да се върне толкова рано във времето, почива върху основната теза на книгата. Робъртс твърди, че НФ е рожба на един постоянен конфликт между доминантните западни светогледи, зародил се някъде през 17-и век, а именно между католическата теология, заквасена с ритуализъм и мистицизъм, и рационалната, Коперникова протестанска наука. Първият познавателен подход към света, според Робъртс, съвпада с идеологическите и формални характеристики на фентъзи жанра, а вторият – с научната фантастика. Разграничението, разбира се, далеч не е толкова грубо, нито пък авторът отрича смесването на двете гледни точки в различни представители на НФ. Тази теза му позволява да построи историческия си преглед като изследване на научнофантастичните практики за правене на наука и на научната фантастика като литература на технологията. Правене на наука в смисъл на анархистично мисловно експериментиране, което вижда много възможни науки, вместо монолитна непробиваема логическа система. Литература на технологията – мислена през представата за технологията като нещо, което задава рамка за взаимодействие на човека със заобикалящия го свят.

По този начин донякъде неправдоподобното включване на антични произведения към научнофантастичния корпус (особено съмнително е наричането им „романи“) се превръща в по-скоро приемливо, тъй като целта на Робъртс е да покаже еволюиращото човешко възприятие на света през различни епистемологични инструменти като философия, религия, позитивистична, емпирична, теоретична наука, технология и пр. Така например, докато за древните гърци Луната и Слънцето са били част от човешкото небе (за разлика от звездите, които са в сферата на божественото) и художествените пътешествия до тях са били въобразими, то за авторите от 17-и век границата между човешкия и божествения свят е била Луната и първите нови опити за voyages extraordinaires са насочени именно към нея (едно от обсъжданите произведения е посочено за иновативно, защото стига до далечната страна на Луната); след 1960-те Луната вече е посетена наистина от човека, което според книгата води до ново търсене на пространства за достигане. Коперниковата революция прекъсва, според Робъртс, период от около дванадесет века, в които научна фантастика не е писана. Новоподетият научен прогрес съвпада с един възроден стремеж към художествено проблематизиране на познанието, особено явен в Суифтовия Пътешествията на Гъливер и Волтеровия Микромегас (който обръща традиционния мотив за пътешествие на хората извън Земята и вместо това разказва за визитата на две гигантски извънземни).

Така Робъртс в 14 глави преминава  през цялата западна история, като прави впечатляващо подробна справка с най-разнообразни текстове, обвързвайки ги поне частично с културно-историческия контекст на времето им. На фона на едно такова изследване става малко по-ясно, че дефиницията на НФ като жанр на този или онзи век е донякъде произволна и определена от идеологически цели, тъй като практиката да се мисли за познанието и неговите граници в художествена рамка е дълго еволюирал и все още еволюиращ процес. Това, разбира се, ни най-малко не отменя полезността на подходи като тези на Сувин, Бродерик и Дилейни. Всъщност, макар и да харесвам много тезата за приемственост и постоянен сблъсък, която Робъртс излага, на доста места на нея ѝ липсва нужната критическа тежест. Историографският обзор е наистина впечатляващ предвид полето на изследване, но връзките на влияние между предполагаемо научнофантастичните произведения на миналото не са особено подробно очертани и мотивирани (до голяма степен разбираемо, подобно изследване би могло да отнеме десетилетия). Тезата за напрежението между католическия и протестантския наратив в НФ бива подчертавана отново и отново, включително във връзка с месианския комплекс в сърцето на комиксите за супергерои от 20-и век, но липсва истински задълбочен анализ на това вътрешно противостоене, като се изключат няколко малко по-детайлни погледа върху конкретни автори, които го онагледяват добре (например, К. С. Люис и Джеймс Блиш).

При все това, The History of Science Fiction е изключително ценна, дори само като справочник. Идеите, които чертае, макар и не докрай разработени, дават значими инструменти за мислене и на съвременните жанрови творби. Особено важни са частите, посветени на не-текстовите научни фантастики – като се почне от ранното кино на миналия век и се мине през концептуалните албуми на Дейвид Бауи и Rush, та чак до Матрицата на (вече) сестри Уашовски. В изложението си Робъртс търси формалните иновации в жанра, които очертават ясни прекъсвания, периоди, течения или модуси на правене на НФ.

За читателя, който не се интересува толкова от двойната диалектика (спрямо концепциите за религия и наука) на Робъртс и от по-старите и неочевидно научнофантастични текстове, дискутирани в книгата, главите за 19-и и 20-и век ще предложат достатъчно изобилие от структурирана информация. Едно такова ментално подреждане и контекстуализиране на жанровата хронология винаги е полезно, особено за читател като българския, който, за нещастие, в общия случай се е докоснал до една крайно откъслечна, често осакатена и неисторично въведена преводна версия на англо-американската НФ (Робъртс прави сериозни опити да обърне внимание и на неанглофонската НФ, но развитието на жанра прави подобна задача твърде трудна в един такъв общ обзор). По сравнително стегнат начин Робъртс проследява нишката от Жул Верн и Уелс, през Едгар Бъроуз, пълп-списанията, редакторите Хюго Гернсбек и Джон Кембъл, Златната ера (начело с Азимов и Хайнлайн), Новата вълна (нейните „истински“ представители като Муркок, Балард и Олдис, както и спорно приписаните към нея Дик, Дилейни, Диш и пр.), киберпънка и т.н.

На места, разбира се, зеят пропуски – набива се на очи липсата на имена като Джак Лондон и Натаниел Хоторн, а произведенията на Томас Диш са пренебрегнати изцяло, макар и самият той да е споменат на няколко пъти. Повдигнат е въпросът за невръчването на наградата Небюла на Gravity’s Rainbow на Томас Пинчън през 1973 г. (за сметка на Среща с Рама на Артър Кларк), което може би поне частично обрича жанра на самозатвореност по отношение на мейнстрийма, но отново дискусията не навлиза в истински интересните води на спора (Робъртс явно демонстрира, че предпочита естетиката и търсенията на широко определената Нова вълна за сметка на Златната епоха). Аргументът му по отношение на кино-експериментаторството, което през филми като Междузвездни войни, Пришълец, Беглец по острието и Матрицата превръща жанра в предимно визуален в днешни дни, е интересен и изключително ценен, но като че ли твърде малко пространство е отделено на начините, по които същата тази революция комодифицира, окастря и затваря литературната НФ.

Изтъкнатите забележки нямат за цел да оставят впечатлението, че Робъртс се е провалил по някакъв начин. Естеството на неговата история, както и очевидните ограничения върху проекта, не позволяват много повече от постигнатото. Критическите аспекти на The History of Science Fiction щяха несъмнено да спечелят от няколкостотин допълнителни страници; прагматично-историографските вероятно щяха да изгубят от тях, тъй като книгата щеше да се превърне в нечетивна за по-широката публика, а тя има голяма нужда от подобно сериозно, проправящо път изследване, което да размърда колективната жанрова памет и да я накара да заработи по-активно и дори ретроактивно. Огромен плюс е живият маниер на писане на Робъртс, благодарение на който тази почти 400-странична книга със ситен текст, подреден в плътни блокове, е изключително четивна от началото до края си. Силно препоръчителна за всеки почитател на жанра, който желае да придобие малко по-структурирана и пълна представа за полето в неговата относителна цялост.