Корица и илюстрации: Тодор Христов
Разказът е публикуван за първи път в годишника „Български фантастични ВАЯНИЯ 2007“*.
Това е първата онлайн публикация на разказа.


Догарят свещите. Мънички, мънички пламъчета, треперят, а каква сила и страст ми носят тук, в тъмното…

Краката ми са премръзнали. Ръцете си мога да стопля с дъх, но краката не. Завих се с две одеяла и пак зъзна.

Налях си вино. Червено, тежко, тръпчиво. Сгрява тялото и отпуска душата, а и след него вече не усещам глада.

Пресегнах се и закрепих на коленете си книга. Разгръщам я с обич. „Добра вест за Господаря на вълците от смирения божи пастир Йоан” – зная тази книга почти наизуст, но въпреки това не спирам да я чета…

 

…Малцина знаят, че още преди да се посвети на Княза на Сен, Господаря на вълците бил предостоен мъж.

Дядо му Момчил Мито бил по-малък брат на храбрия Никола, протосеваст на българите и управител на крепостта Мосинопол. Същия, за когото се знае, че никой кон не можел да носи тялото му, затова влизал в бой върху колесница, теглена от буйни жребци.

Баща му Дамян Песнопоеца служил при великия цар Михаил и се бил с него при Велбъжд. Той е онзи прочут воин, който дълго бранил посеченото тяло на царя на българите, като въртял два меча и пеел боен химн, за ужас и почуда на враговете си. От неговата песен сълзи покапали от слепите очи на краля Стефан Дечански и когато битката свършила, той поискал да ожени младия мъж за една своя сродница – българската принцеса Мария, племенница на премъдрата кралица Теодора.

От нея, от майка си Мария, Господаря наследил правото си да властва над Меропа. Тя била внучка на великия крънски деспот Алдимир и пресветлата деспина Мария, която е родна дъщеря на христолюбивия цар Смилец и сестра на клетия прокуден цар на българите Йоан Комнин Дука Ангел Палеолог. Тя, майка му Мария, била също и потомка на мелнишкия деспот Слав. На нейната кръв се крепи правото му, а ония, които го хулят и твърдят, че с метеж и убийство е взел деспотската си корона, са най-долни лъжци.

Като сродник на царе, крале и василевси, не е чудно, че когато се родил, Господаря бил изкъпан в светена вода, повит в багреница и кръстен от трима епископи. Затова по-късно василевсът Йоан Кантакузин го нарече севастократор и любим брат. Затова и василисата Анна Савойска му предложи ръката си и опеката над сина си Йоан Пети. Сами решете дали са прави ония лъжци и хулители, които разправят, че се родил в конюшня, че го облизали и накърмили кучетата, че тия вълкодави отпосле той имал за братя и на тяхното мляко дължал бесния си нрав. О, юродиви безумци! Щеше ли Господаря да бъде наричан брат от най-благородни люде, ако сам не бе достоен по кръв за царска корона?

Отгледан и възпитан от предостойни мъже, Господаря прекарвал дните си в учение, а нощите в молитва. Бил така усърден в науките, благочестив в мислите и прозорлив в държавните дела, щото самият му братовчед крал Стефан Велики го пожелал в свитата си и му поверил отбрана войска. Лъжат и блудстват в словата си ония, които твърдят, че Господаря избягал при него от ръката на правосъдието. Никой разумен не ще им повярва, че този тъй благороден младеж се отдавал на грабежи, пиянство и разюздан живот, немислимо е такова падение…

Пречист младеж бил Господаря, който и стана отпосле достоен владетел. И се прочу надлъж и нашир с великодушието си и с храбростта на ония, които му служеха. Клеветят най-долно, които твърдят, че окаяни люде се събирали под знамената му, че не знаели друг бог освен него, че не всевишният ги водел, а отчаянието, че за предаността им Господаря плащал с плячка, за измяната – с бесило.

Нима не го възлюби тъй силно народът на Меропа, че сам го посочи за свой единствен господар?

Нима не бе пресветлата регентка Анна Савойска, която увенча смирената му мъдрост с деспотска корона?

Нима не го прие в прегръдките си император Йоан Кантакузин и сам го наметна със синята княжеска мантия?

Сами ще отсъдите и нека онемее езикът на всички лъжци и хулители, и нека се задави клеветното им гърло, и нека изсъхне ръката им, що написа неистини!

Истина ви казвам: могъщ и праведен мъж бе князът на Меропа!

Ако на мен не повярвате, то имайте вяра на премъдрия цар Александър, от бога поставен самодържец на българите, който сам пожела да се сроди с него. И му изпрати девица от своето си коляно, която носеше в жилите си древната кръв на светия цар Петър. Тя бе най-първа по род и достойнство измежду търновските девойки, подобно на роза сред макове и на гълъбица сред врани.

И даде ѝ в зестра цар Александър девет крепости – и древния Плъвдив, и могъщата Цепина, и непристъпния Стенимахос, и Кричим, и Перистица, и Света Юстина, Аетос, Беден и Косник…

 

Истината, Йоане, както е казал един мъдрец, е оная лъжа, на която са повярвали най-много хора. На кой дявол му е притрябвала истината за това как е роден и живял князът на Меропа? Единствено важното тук е как той умря.

Свещите угаснаха, виното си изпих, и тук, в мрака, под одеялото, ми е топло и уютно като в утроба.

Да, от оная уговорена сватба започна всичко. Там две души се срещнаха и срещата им бе предопределена още от началото на времето.

Позволете ми да ви разкажа.

 

По чистата, покрита с пресен сняг равнина, препускаше конник.

Беше красиво като сън. Сребристо-синьото небе и ослепително бялата равнина се докосваха и сливаха в хоризонта. Ездачът, облечен в бели кожи, едва се отличаваше. Кестенявата козина на жребеца блестеше на утринното слънце, сякаш гореше, а копитата му пръскаха назад облаче снежна мъгла.

Двамата, кон и ездач, изглеждаха като едно същество. Равният, сигурен ход на коня в снега, стегнатата, устремена стойка на ездача, плавното преливане на движенията им бяха наслада за окото.

Глутница от шест едри кучета тичаше след конника. Сребристосиви, рошави и настръхнали, с раззинати челюсти и изплезени езици. Тичаха в удивителен синхрон и ужасяващо тихо. Без лай, без ръмжене. Само лапите им удряха тежко и ритмично в снега, като туптене на огромно невидимо сърце.

Един мъж стоеше на пътя им към крепостта. От двете му страни се издигаха скалите на прохода, зад гърба му бяха стръмните склонове, стоеше с вкопани нозе и не помръдваше, сякаш крепеше планината на плещите си.

Той не зъзнеше. Дълъг до земята рошав черен кожух с качулка бе само наметнат на раменете му, под него се виждаше бяла риза. Присвиваше очи срещу снега и следеше конника.

Около него в полукръг бяха наредени мъже. Носеха запалени факли, но на огъня им нямаше как да се сгреят. В режещо чистия сутрешен въздух, димът беше двойно по-задушлив.

Когато доближи, конникът спря, скочи от седлото и хвърли юздите, а кучетата му забавиха крачка, като по даден знак. Беше висок и строен, издължен по момчешки, навярно бе много млад. Лицето му бе увито с шал, очите – премрежени от заскрежени клепачи. Бавно и уверено се насочи към неподвижния мъж, а жребецът го следваше заедно с кучетата.

Застана пред него с вирната брадичка. Мъжът бе огромен, на ръст над седем стъпки, но новодошлият го гледаше съвсем отблизо и право в очите. Гласът изпод дебелия шал прозвуча глухо и странно:

– Ти ли си Момчил, господарят на Меропа?

– Аз.

Конникът първо свали ръкавиците. Под тях се показаха бели ръце с тънки пръсти. После смъкна шала и откри лицето си.

– Аз съм Елена, дъщерята на протовестиария Раксин.

Едничкото, което потрепна в каменното лице на мъжа, бе крайчето на устните му. Сякаш против волята си опитваше да се усмихне или пък обратното – полагаше усилие да не се засмее.

– Защо си сама? Къде е свитата и охраната ти?

– Бях дала дума да съм тук в уречен ден и час. Трябваше да тръгна по тъмно, а бурята още не беше отминала. Не бой се, брачните книжа нося със себе си. Идвам с най-добрата охрана. А свитата ми ще дойде. Ако не ти се чака, няма да чакаме.

Момчил кимна. Хвана ръката ѝ и се обърна към мъжете:

– Окажете почит на моята невеста.

Посрещачите забиха факлите в снега, свалиха шапките си и коленичиха. Елена също свали шапка, притисна я към гърдите си и сведе глава:

– Поклон и на вас, достойни люде! Нека небето ми е свидетел, че идвам с чисто сърце, като при свои.

Жестът и думите ѝ бяха образец за смирено величие и изящество, които никой не забеляза. Всички се бяха облещили срещу лицето й, обрамчено от гъсти и меки коси, снежнобели на цвят. Не заскрежени, а бели бяха и веждите, и миглите й. Кожата ѝ бе бледорозова, почти прозрачна, бледорозови бяха и пълните ѝ устни. Единственият цвят на това почти безплътно лице бяха очите. Тъмносини, почти теменужени, като небе пред буря.

Струваше им се толкова далечна и неистинска. Хладна и неуловима като снега, сякаш можеше да се разтопи и да изчезне.

Един от посрещачите се изправи, свали от рамото си гайда и я наду. Писъкът отекна пронизително и грозно, а планината върна присмехулно ехо. Горе, в едва различимите кули на крепостта лумнаха огньове. Трикратен рев на бойни рогове приветства новата господарка за добре дошла.

Без да каже и дума повече, Момчил я поведе към прохода. Като почетна стража след тях се наредиха конят й, мъжете с факлите и кучетата.

Малко преди да влязат между скалите обаче, спряха. Там, на завет, върху купчина суха шума, бе оставена закрита носилка, увита с дебели кожи и халища. До нея бяха застанали със скръстени ръце двама възчерни и грозни, прегърбени носачи.

– В сняг ездачи не могат да стигнат догоре – каза Момчил, докато отмяташе едно от халищата. – Ще има и с кого да разговаряш по пътя.

В носилката седеше жена. Изглеждаше толкова мъничка – нежна и омагьосващо красива, като есенен цвят. Лицето ѝ бе леко издължено и със съвършени пропорции като на икона, очите ѝ – огромни, зелени и тъжни. Две дебели плитки не бяха успели да съберат дългите ѝ до под кръста къдрици с бакърен цвят. Черната вълнена рокля, която носеше, само изтъкваше мекия матов блясък на кожата й.

Елена се приведе и без да каже нищо, се качи в носилката.

Не изкънтя гръм, небето не се раздра, земята не се разтвори. Зелените очи на едната жена блеснаха като изумруди, в теменужените на другата припламнаха мълнии. Нищо повече не се случи.

Вътре не беше нито толкова тъмно, нито толкова топло, както Елена очакваше. Между кожите и халищата бяха оставени пролуки за свеж въздух. Носилката се разклати, докато я наместят носачите на раменете си, после се залюля равномерно.

Никой вещер и никой пророк през вековете нататък не узна колко малко думи си казаха двете тогава:

– Странно. Не те видях. Как е името ти?

– Катерина.

– Тебе ли наричат Милостивата?

– Да, мене.

– Виждам черни криле зад гърбиците на носачите ти.

– Аз помня лоши неща за твоите кучета.

В очите на Елена бушуваше титанична буря. Усмивката на Катерина озаряваше полумрака в носилката. Гласът ѝ бе мек и ласкав:

– Ето ме сега, мила. Сега съм пред теб, нали? И на мен ми бе трудно да те позная като жрица на Сен…

Елена се наведе към мъничката жена и нежно сложи пръст на устните й:

– Мълчи!

Катерина затвори очи в знак на съгласие.

 

Те бяха като деня и нощта.

Елена хвърли белите кожи, а Момчил черния си кожух, и някакво странно, мистично вълнение обзе събраните хора. Не бяха срещали до днес девойка, почти равна по ръст на княза, с вирната като него брадичка и същия опасен огън в очите.

Момчил имаше широко лице с изваяни черти, яркочервени устни и тънки вежди над черни и дълбоки като ада зеници. За мъж бе неприлично красив. Лицето на Елена изглеждаше като излято от восък, фино и безплътно, с едва отличими черти и устни, забулено в мъгла, през която пробиваха само искрящите ѝ виолетови очи. Дългата катранено черна коса на Момчил бе сплетена на плитка и прехвърлена по момински през рамо. Дебелата снежнобяла плитка на Елена се спускаше по гърба ѝ и изчезваше някъде под червения ѝ вълнен сукман. Поразяващо различни и сякаш родени един за друг.

– Това са ми първенците – обяви Момчил и гласът му потрепна остро и предизвикателно.

Голямата гостна зала в дома на управителя на крепостта бе претъпкана с най-жалката сбирщина главорези, които Елена бе виждала. Млади и стари, покрити с грозни белези, с мръсни бради и захабени одежди, но с бляскави оръжия, с безбожно дръзки очи. Сякаш нарочно избрани да уплашат до смърт крехката търновска господарка. Девойката бе сама сред непознати, дори кучетата ѝ бяха останали вън, бе обградена от груби мъже и обсипана с любопитни погледи, но нито сянка на смущение затъмни челото й, нито свян обагри страните й. Стоеше пред тях с ръце зад гърба си, дишаше спокойно.

– Събрали са се да те посрещнат и почетат с трапеза и жертва.

Върху софри, направо на студения дъсчен под, бяха постлани кърпи, а по тях наредени блюда с дивеч, димящ хляб и прясно сирене, ябълки и кани студено вино. Момчил седна на пода край най-близката софра и Елена без колебание коленичи до него. Мъжете насядаха също, но никой не посегна към храната.

През отворените врати влязоха още двама мъже. Единият носеше на поднос тънък нож с костена дръжка, другият държеше за краката бял петел – огромна птица, която пърхаше и се мяташе в ръцете му. На шията на петела бе завързан шнур от червени конци. Мъжете пристъпиха към девойката и тържествено ѝ поднесоха ножа.

– Ти си новата господарка тук – прошепна Момчил. – Ти трябва да го заколиш.

Гласът му бе подчертано вежлив, но ъгълчетата на устните му потрепваха присмехулно. Не така сдържани бяха в насмешката си мъжете наоколо. Видно бе как чакат да запищи или да се разплаче.

Елена се изправи и сграбчи птицата, стисна с две ръце врата й, пречупи го и откъсна главата. Подхвърли нагоре диво пърхащото и плискащо кръв тяло, а кръвта от главата изцеди в чашата си. Вдигна чашата срещу лицето му:

– Наздраве! Да сме честити!

Изпи до дъно кръвта, бавно облиза устните си. Избърса ръцете си в една чиста кърпа и я преметна като дар през рамото му:

– Считай това за годеж.

Залата гърмеше от смях, одобрителни възгласи и суматоха в опит да заловят обезглавеното тяло на птицата. Но лицето на Момчил бе станало строго и някак тъжно.

– Бог да благослови хляба ни – каза той и разчупи една пита.

 

По обед пристигнаха свитата и чеизът й. Четирима слуги и една възрастна прислужница, двама коняри с двадесет и шест коня, няколко сандъка, пълни с камшици, ризници и кинжали, и още шест огромни кучета.

– Знаех си – отбеляза кратко Момчил, когато я видя преоблечена с кожени войнишки дрехи, с тежък меч на хълбока, размахала боен бич от здрава кожа с остри метални шипове по края. Две от кучетата я следваха по петите.

– Няма да се преструвам. По-добре отсега да ме видиш каквато съм.

Ръката, с която стискаше камшика, беше изтръпнала, другата – положена върху дръжката на меча, бе мокра от пот, но очите на Момчил бяха непроницаеми. С вирната предизвикателно брадичка, изопната от напрежение, Елена се взираше в тях и се мъчеше да отгатне какво крият – укор, одобрение, присмех? Щеше завинаги да запомни очите му в този миг – живи, тъмни очи, в които радостта и тъгата се сплитаха меко, с топъл блясък…

– Александър ми обеща невеста, а ми праща войник – не се оплаквам! Видях и конете ти. Великолепни животни. Това ли е зестрата за дъщерята на болярина Раксин?

– Ти получи девет крепости.

– Ще съм честен с тебе, Елено. Седем от тия крепости са си мои отдавна. Тука, в Стенимахос, съм бил винаги добре приет. А в Плъвдив, така или иначе, никога няма да заповядвам.

– Злато ли чакаше да ти донеса?

Елена нямаше злато. Още преди да почине, баща ѝ бе разорен, защото бе гледал на държавната хазна като на собствена. Само че не в обичайния смисъл, а тъкмо наопаки. Друг ковчежник навярно би харчил от хазната за собствени нужди, но баща ѝ я допълваше за сметка на своите си имоти. Дълги години двамата с него бяха живели скромно, почти бедно, за да насмогнат на широките пръсти на самодържеца. Всичко, което ѝ беше останало от богатството на баща й, Елена бе взела със себе си.

– Не. Чакам от тебе здрав гръб и подкрепа от север. Чакам и да разбера защо великият логотет Филип и могъщият протовестиарий Раксин са допускали в държавните дела едно момиче.

– Не вярвай прекалено на слуховете, господарю.

– Недей, не ме наричай така, не съм свикнал. Тук всички ме наричат по име… На слухове не вярвам, Елено, на очите си вярвам. Прочетох брачните книжа. Трябва да имаш големи заслуги пред самодържеца Александър, за да поиска да те обявя за мой наследник.

– Необичайно е, да. Обаче погледни ме, Момчиле. Какво ще стане с мене, ако загинеш? Ще стане ли от мен монахиня?

Момчил плъзна поглед от вирната ѝ брадичка, по леката плетена ризница, по меча, камшика и високите до коленете ботуши, отметна глава и се засмя.

– Ето, виждаш ли – спокойно заключи Елена.

– Латините имат монаси бойци. Все едно. Още не смятам да умирам. Ще ти кажа истината, Елено. Не исках съпруга, не исках и крепости. Исках само силен съюзник. Водил съм много битки, имал съм много съюзници. Сега за първи път ми е нужен съюзник не за война, а за мир. Трябва да опазя мира в планината, докато узурпаторът Кантакузин разкъса латинската кучка и паленцето й. Или тя него. Виждаш колко съм откровен.

– Знам това.

– Александър ми наложи в тоя съюз и съпруга. Нека. Ако тази е цената да опазя земята си, готов съм да се оженя. Но за да посоча наследник, трябва да имам син.

– Само Бог ще реши.

– Не! Аз решавам!

В очите му лумнаха огньове, но девойката спокойно издържа изгарящия му поглед.

– Планината – продължи бавно Момчил – е моя. Всичката планина между Марица, Струма и морето. Не съм готов да я дам на никого. А когато му дойде времето да посоча наследник, той ще е моя плът и кръв. Без значение дали ти ще си майка на сина ми… или не. Това е думата ми и така ще бъде.

– Какво ми предлагаш тогава?

– Място на съвладетел, докато си жива. Първо мой, после и на моя син. Ще се погрижа, ако умра преди теб, синът ми да не те прати в манастир. Давам ти думата си. Ако не си съгласна, можеш да си идеш още утре. Ще те изпратя със същата почит, с която те посрещнах.

Елена вдигна ръка и без нужда приглади кичурите коса зад ушите си.

– Не. Ще приема думата ти, Момчиле. Кога мислиш да се оженим?

– Две недели преди Еньовден. Поверявам грижата за сватбата ни на тебе, имаш достатъчно време. Сама реши каква сватба ти е по сърце.

Елена кимна.

– За да я подготвиш, разполагай с хазната ми и людете ми, както намериш за добре. Недей да ме търсиш за нищо. Аз с всичко съм съгласен.

– Твърде щедър си с мене, Момчиле. Нима защото не се уплаших да убия едно пиле и да се оцапам с кръв, реши да ми се довериш?

– Не. Онова одеве беше шега. Малко груба, признавам, дано ни простиш. Но си права, Елено, че е хубаво да се видим какви сме от първия ден… Ето, и аз нищо не скрих. Вярвам ти, защото знам, че и баща ти, лека му пръст, ти е вярвал за всичко. Щом ти е поверявал хазната на царството, защо аз да не ти поверя моята? И още нещо узнах преди малко. Научих, Елено, че не могъщите велможи Филип и Раксин са избрали Александър за цар и самодържец на българите. Ти си била тази, която си го посочила! А тогава си била на седем годинки.

 

– Казала си му твърде много.

– Ти ще му бъдеш жена. Трябва да те почита.

В малката стаичка, предоставена на Катерина, се носеше мирис на сухи цветя и тамян. Завесите бяха плътно спуснати. Двата големи свещника бяха отрупани с десетки догарящи свещи. Под тях бяха събрани на купчинки причудливи предмети, поднесени в дар на гадателката. Отвън двамата ѝ мълчаливи слуги отпращаха закъснели гости, които плачеха и молеха да видят Милостивата.

Катерина седеше на широк, изящно резбован трон, навярно донесен от някоя черква. Бе седнала на ръба му, присвита и с отпуснати рамене, обронила глава на гърдите, цялата излъчваше умора. Черните ѝ дрехи я правеха да изглежда още по-мъничка.

– Тези всичките хора… те измъчват! Защо ги приемаш?

Катерина въздъхна и зарови ръце в скута си:

– Ти служиш на могъщите, аз – на нищите. А нищите са много.

Елена приближи и погали една разпиляна по черната рокля къдрица:

– Ти не си виждаща. Какво искат от тебе?

– Не виждам, но помня всичко. И така им говоря. Всеки търси утеха.

– Какво помниш за мене?

Катерина вдигна лице. Зелените ѝ очи светеха като на котка. Изправи се, надигна се на пръсти и нежно целуна устните й:

– Помня всичката обич и закрила, които ми даде. То бе в началото на дните, но аз ще го помня винаги. Другото няма значение.

– Покажи ми се – замислено помоли Елена.

Катерина започна да се съблича. Когато остана гола, приближи до единия от ярко горящите свещници.

По изящно изваяното ѝ тяло, през корема, около талията, между гърдите й, чак до врата се надигна и запулсира черно-морава подутина. Изглеждаше сякаш огромна змия е пропълзяла под кожата й. Лицето ѝ потъмня и се изостри, зелените ѝ очи се обагриха в пламтящо алено. От подмишниците към ръцете ѝ се протегнаха ципи.

– Виждаш ли ме?

– Виждам те – прошепна с пресъхнали устни Елена. – Ти си най-красивото създание на човешката земя.

Преобразяването бе само за миг, после изчезна. Катерина стоеше гола до свещника и се усмихваше:

– Все така казваш.

– Не помня… не помня… – Елена се задъхваше от гняв и отчаяние. – Аз не помня кога сме се срещали! Разкажи ми!

– Не бива – тъжно поклати глава Катерина. – Хората не помнят. И така е справедливо. Вие имате безсмъртна душа, ние – безсмъртна памет. Най-човешкото свойство е да се забравя…

Катерина се облече, после започна да разглежда оставените ѝ дарове. Повечето бяха фино изтъкани и красиво извезани кърпи и ризи – най-скъпоценното в нечий момински чеиз. Имаше и няколко грубо изработени сребърни бижута, монети с дупчици, изтръгнати от наниз, ръчно изплетени копринени шнурчета, украсени с мъниста.

– Плащат ли ти?

– Не точно. За да си спомня за някого, трябва да се докосна до него. Затова ми носят нечия лична вещ. Гадая по нея, после ми я оставят.

– Трябва да имаш купища…

– Раздавам събраното на бедните по празници. Нали затова ме наричат Милостива… Малко неща пазя. Чакай, ще ти покажа нещо!

Изтича в дъното на стаичката до леглото си и донесе грижливо увита в кърпа малка икона. Застана на най-осветеното място, отгърна я и я показа на гостенката си. Елена ахна:

– Това си ти!

– Света Марина – усмивката на Катерина бе станала особено загадъчна. – Тук я наричат света Черна. Вярват, че тя държи затворени всички зверове и чудовища. Но ако се разсърди, може да ги пусне.

Очите на Елена се бяха разширили, устните ѝ потрепваха.

– Наистина си ти!

– Радвам се, че поне мъничко ме разбираш… – Приближи и хвана ръката й. – Искаш ли да ти разкажа за него?

Елена сведе поглед:

– Точно за него дойдох да говорим.

– Доброто ли да ти кажа, или лошото?

– Всичкото.

Свалиха две възглавници на пода и седнаха между свещниците. Катерина продължаваше да се усмихва и да държи ръката й, като че ли се опитваше да ѝ вдъхне кураж.

– Осмели ли се той да ти каже за децата си?

Очите на Елена се разшириха и потъмняха от изумление.

– Момчил има шестнайсет деца, всичките са момчета. Ще се срещнеш със синовете му, когато снегът се стопи и се приберем в Каменния град.

– Нали не е…

– Не се е женил никога. Незаконни са всичките, но той ги призна до едно. Кръщава ги на апостоли – Петър, Павел, Лука, Йоан, Матей, Марко, малкия Андрейчо…

– Не е възможно! Защо не ги видях?

Катерина въздъхна:

– Защото никое не е всъщност негово. Носи му се славата на пияница и развратник и тая слава Момчил сам я раздухва. Когато някоя клета женица дойде при него и каже „Твое е, не ме ли помниш, мръснико, ти си баща му!”, той веднага признава.

– Приема лъжите им?

– Не, мила. Приема децата им.

Тя се протегна и взе една свещ, завъртя я между малките си ръце, сякаш се топлеше на огънчето.

– Казва, че е все по-добре той да отгледа нечие чуждо дете, като лъжлив баща, вместо обезумялата му майка да го удави в някой кладенец, за да се отърве.

– Прав е…

– Онова, за което хората тук го обичат, е неговата вярност. Знаят, че той им е верен и му отвръщат със същото. Помня, когато за пръв път под планината стъпиха варварските наемници на василевса… Императорът ги изпрати да грабят в Тракия, така им плащаше, с плячка… Имаше гарнизон в Комотини, но крепостта залости здраво вратите си и ги остави да вилнеят на воля. Тогава Момчил водеше само триста конници. Крадци и бивши кондотиери, събрани от кол и въже. С него са и до днес, ще ги видиш.

– Видях вече жалката паплач, която величае за свита.

– Поведе ги не срещу варварите, а срещу Комотини. Градът се предаде веднага, хората дори не разбрали кой е и защо е дошъл. Отвориха му вратите и когато влезе в крепостта, Момчил най-напред обеси гарнизона.

– Боже!

– Обеси всички на крепостната стена. Посочи стените на тълпата и каза: „Има място за още страхливци и въжетата са ми доста. Хайде сега, добри люде, да изчистим земята си от варвари”…

– Избил е толкова хора, за да сплаши тълпата?

– Последваха го. Даже жени имаше под знамената му. Комотини го призна за свой господар.

– Това ли наричаш вярност?

– Не. Верността дойде после. Година по-късно василевсът изпрати пак варвари, за да върнат града към империята. Момчил тогава завоюваше Мелник и нямаше как да помогне. Гарнизонът удържа близо месец, но не предаде крепостта.

– Това не е вярност. Било им е все едно дали варварите ще ги избият, или ще ги избеси Момчил.

– Така е. Все едно е от чия ръка ще умреш, когато трябва да защитиш земята си.

– Не земята е важна, а хората!

Катерина само поклати глава.

– Когато убили баща му при Велбъжд, а майка му останала самичка с четири деца, за две-три години натрупали дълг. Поискали да им вземат дома и земята. Ходила майка му да се моли на стария деспот за помощ, на колене плакала пред него, но той я отпратил. Тогава Момчил му рекъл: „Някой ден ти ще коленичиш пред нея”. Години по-късно, когато го убил, заповядал да го погребат коленичил в нозете на покойната си майка.

– Той е наистина убиец и узурпатор.

– Да, такъв е.

– Чувала съм враговете му да говорят, че е изменчив и не държи на думата си.

– Лъжат. Той обеща на Кантакузин да го признае за свой император и го призна. Обеща на Латинката да не вдига меч срещу нея и детето ѝ и удържа на думата си. Двамата очакваха преданост и покорство, каквото Момчил не е обещавал. Той поиска от Александър подкрепа, като прие да се ожени за тебе… – Усмивката на Катерина потрепна. – И ще го стори.

– Кажи ми, моля те, защо не си ти княгиня на Меропа?

Катерина сведе поглед:

– Аз съм Черна, мила моя, аз съм Милостивата. Нося монашеска дреха и утешавам страдащите от толкова време, че вече не принадлежа на себе си…

– Мразиш ли ме? Ще ми простиш ли, когато заема мястото ти?

Милостивата вдигна отново лице, очите ѝ бяха влажни, но озарени от някаква неразумна радост:

– Ще ти разкажа нещо, което дори Момчил самият не помни. Беше на три годинки, тогава баща му за пръв път го заведе на лов. Беше лято и бурята дойде внезапно, завари ги насред пустошта. Стъмни се, плисна дъжд и баща му реши да се скрият на завет в една скална ниша. Но пещерата се оказа вълче леговище…

Нежният глас на Катерина се извисяваше, очите ѝ сияеха по-ярко, споменът я караше да пропада в някаква треска.

– Скочиха вълкът и вълчицата да бранят малките си, а мъжът размаха брадва и нож. И той не за себе си се боеше, а за сина си. Но момченцето никак не се уплаши. Пристъпи напред, протегна ръчички към побеснелите зверове и им рече…

Млъкна и се замисли дълбоко, а Елена не смееше и да диша. Бе като омагьосана от възбудата и преображението, които виждаше. Накрая се престраши да прошепне:

– Какво им рече?

– „Къш!”, това им казало детето. Вълците заскимтели, подвили опашки и се скрили в дъното на пещерата.

Страните ѝ пламтяха. Елена я гледаше, без да мигне, с благоговение.

– Когато срещнах Момчил, преди девет години, когато погледнах в очите му, това бе първото, което си спомних. В сърцето си разбрах, че не е обикновен човек. Нищо не знаех за него, не бях още чула дори името му. Нарекох го в мислите си Господаря на вълците.

– Защо ми разказа това?

– Звярът се покорява на човек само пред силата на духа му. А човек повелява на зверовете само с чистотата на сърцето си. Той е достоен за тебе.

– За мен навярно е, но не разбрах какво свързва теб с този мъж.

– Любов, мила. Към тази планина. Ние сме свързани в планината, венчани сме в нея и за нея, платили сме скъпо, за да останем тук. Никой човек не съм усещала така близък, както него. Понякога си мисля, че го обичам точно толкова много, колкото обичах теб…

Остър спазъм прониза Елена, тя се сви и захапа устна, за да не извика.

 

Ярката светлина на нощната лампа блесна право в лицето ми и ме заслепи. Нарочно я оставих включена, за да ме събуди, когато възстановят електрозахранването в града. Едва минава полунощ, справили са се бързо. Значи бурята не е била толкова страшна…

Климатикът се включи на пълна мощност, но все още е кучешки студ. Не искам да пия повече вино. Нека запазя мисълта си трезва…

Увих се хубаво с одеялото и се надигнах. С крак разместих догорелите свещници край леглото си, за да не се препъна в някой. Насочих късогледите си очи към стената отсреща. Тя е цялата с лавици…

Не, нямам навик да заспивам в библиотеката, просто цялата ми къща е библиотека. Всичките стаи и горе, и тук, долу, включително кухнята и гаража, са натъпкани с книги. Нужни са ми, наистина, но това е дълга история…

Да видим сега какво си имаме тук. Така. „Хроники на Трите порти”, енциклопедичен справочник. Отварям на Ж. Жрици на Сен

 

…Широко известна е силната обвързаност на жриците на Сен с българските владетелски династии и ключовата им роля в някои моменти от историята. На какво се дължи тази връзка, е трудно да се отговори. Повечето учени, най-вече от школата на рационалистите, изтъкват чисто обективното обстоятелство за географското местоположение на Трите порти в границите на българската държава (вж. Мутафчиев, К. Р., „История на българския народ от наченките на човешки живот по нашите земи”, С., 2095), както и близостта на древните български владетели от рода Дуло с вълците, още от носещия „вълче име” канасубиги патрикий Кубрат (вж. Добрев, Л. „Култът към светия цар и свещените вълци у древните българи”, С. 2032). Силната връзка на почти всички жрици на Сен със Свещената майка на вълците е факт, общоприет в научните среди.

Някои учени от школата на мистиците, без да оспорват близостта между жриците на Сен и вълците, ограничават ролята им в историята на българската държавност само до епохата на Второто българско царство. Като основен аргумент се посочва доста спорният мит за произхода на Асеневци от средите на свещените вълци (вж. Кирилова, Х. „Калоян Кучето и свещената вълча кръв на Асеневци”, ВТ, 2176). Тук се изтъква силната обвързаност на действията на първите трима владетели от династията с интересите на Свещената вълчица и враждата ѝ с Белия конник (последният в ролята си на традиционен застъпник на Солун е пряко отговорен и за смъртта на Калоян, вж. Симеонов, Л., „Царе и цареубийци”, С., 2067).

Това ограничение е отдавна отхвърлено като несъстоятелно. По един или друг начин жриците на Сен са играли своята роля в цялата история на българската държава. Особено значима е например намесата на принцеса Персика, чията принадлежност към кастата на жриците вече се приема за безспорно доказана. На нея се приписва решаващо участие както в покръстването на българите през 865 г., така и в цялата изумително далновидна политика на княз Борис Михаил (вж. Филипов, Д. „Неезически жрици на Сен. Княгиня Персика, монахиня Елисавета и света Злата в светлината на новите открития”, годишник на БАН, 2110).

Непременно трябва да се вземе под внимание, че поведението на всяка от жриците е строго индивидуално, съобразно личните ѝ човешки качества. Някои от тях са оставили ярка и неопровержима диря в държавните дела, каквато е например прочутата Асла, наставничката на Асеневци. Ролята на други, особено в по-късните индустриални векове, е едва забележима и трудно доказуема, какъвто е случаят със света Вангя от средата на двадесети век…

Кастата

Взаимоотношенията между жриците са еволюирали в различни посоки с течение на времето и с развитието на средствата за комуникация. През средните векове се е признавала само една жрица. Много рядко в края на живота си жрицата е приемала ученичка. През почти цялата история на кастата жриците са предпочитали да действат сами. Обяснение на този факт е дадено едва през 2094 година от жрицата Ема Тиха в интервю за сп. „Личности” (бр. 7, стр. 18 – 34):

„Съзнанието ми се носи през времето като малка рибка сред океана. Обектите и събитията, които виждам, са съизмерими с моята нищожност. Разбирам видяното така, както е способен да разбира моят ум. Изгубих слуха си като дете. Звукът за мен е само спомен. Аз виждам в тишина.

Сестрите ми виждат други брегове и други дълбини от океана на бъдещето. Те могат да чуват и ще разберат видяното по друг начин. Всяка от нас отговаря за делата си само пред собствената си съвест. Разбирате ли? Ние просто не можем да бъдем единни.”

Въпреки това контактите между жриците започват още в края на ХІХ век, с развитието на съобщителната техника. Основната им цел е защита от посегателства от най-разнороден характер. Кастата на жриците на Сен е официално регистрирана като сдружение с идеална цел близо два века по-късно…

Науката е безсилна

През последните две десетилетия са правени многократни опити да бъдат обяснени способностите на жриците на Сен, главно чрез разчитане на ДНК. Единственото безспорно заключение на медиците бе поразяващото откритие, че всички те са потомки на една пра-пражрица, която учените наричат „жрицата Ева”.

Не е обяснено обаче защо дарбата се проявява само при женските наследници на „жрицата Ева”, и то не при всички. Загадка остава и фактът, че отключването на дарбата е свързано със сериозно физическо нараняване, често водещо до траен недъг  – загуба на зрение или слух, тежко инфекциозно заболяване, кома, частична или цялостна парализа. Необяснена от науката е и способността на жриците да оцеляват след особено големи физически наранявания, мъчения и дори обесване, какъвто е случаят със света Злата…

Любопитни факти

Синдромът Касандра. Повечето жрици на Сен остават напълно чужди за мъжко внимание и дори избягват, доколкото е възможно, компанията на лица от мъжки пол. Една двайсета от жриците избират да се омъжат и да създадат семейство. На това се дължи и изключителната рядкост на генетичните наследници на „жрицата Ева”. Родените от жрици деца са предимно момчета, и то съотношението дъщери към синове е едва 1:7. В историята няма документиран случай, при който жрица на Сен да е дъщеря на жрица на Сен – предаването на дарбата е минимум през поколение.

Око за око, добро за добро. Чувството за дълг и справедливост у някои жрици е развито до степен на патологичност. Записани са впечатляващи случаи, в които жрица на Сен дава награда или възмездие за услуга или вреда, нанесена на нея или член на нейното семейство и близко обкръжение.

Една от най-реномираните в Източна Европа вериги болнични заведения „Майка Тереза” води началото си от малката клиника „Санта Тереза” в Скопие. Дали самата Агнес Бояджиу, по-известна с монашеското си име майка Тереза, се е числяла към кастата на жриците, е твърде спорно. Възходът на болниците, носещи името й, се дължи на друг, малко известен факт: в клиниката „Санта Тереза” до Скопие през февруари 2041 година е прието по спешност семейството на Сребра Трифонова, пострадало при автомобилна катастрофа. Младото момиче е с прекъснат гръбнак, а близо три денонощия сменящи се екипи хирурзи се борят за живота на родителите й. Впоследствие жрицата Сребра Малка чак до смъртта си през 2098 година е пряко ангажирана с развитието на клиниките „Майка Тереза”.

Друг също толкова ярък случай, но с обратен знак, е „загадката Дуб” – поредица от зловещи събития, разиграли се южно от Прага, на левия бряг на река Сазава, в началото на ХІІІ век. Жрицата Асла Втора, пряка потомка на прочутата първа Асла, изминава пеш разстоянието от Търново до замъка Дуб в Средна Чехия с единствената цел да отмъсти за обида, нанесена на леля ѝ Ладика. Там с нейната пряка или косвена намеса са извършени няколко убийства и самоубийства.

Албиносите. Преданията и документите са запазили спомена за жрици от Античността и Средновековието, чиято „недъгавост” е липсата на пигментация. Необяснимото в случая е, че този вроден дефект се среща при всички известни жрици, живели до началото на ХІV век, и при нито една жрица от по-ново време. Последната жрица, за която със сигурност се знае, че е албинос, е монахиня Елисавета, чиято личност до ден днешен си остава загадка…

Жрецът. Не е документиран случай, в който пророческата или лечителската дарба, характерна за жриците на Сен, да е принадлежала на лице от мъжки пол. Затова е и особено любопитна легендата за съществуването на жрец на Сен. Митът се подклажда от няколко несъществени, но красноречиви детайли:

Първият от тях е поредицата дребни фигурки, изобразени върху Окото на Сен (в науката този предмет е известен също и като Лампата на Асла). Макар да се появява за пръв път в средата на ХІІ век, този артефакт, запазен и до днес в Музея на кастата, е доказано древен. Началната фигурка в редицата, тази на Виждащия, се определя категорично като фигурка на мъж.

Противниците на теорията за жрец на Сен изтъкват обстоятелството, че всички фигурки по Окото са на мъже и не бива да се възприемат като реални изображения, а като условни символи.

Като символ се определя и друг детайл – един от атрибутите на жрицата, запазен от епохата на късната античност – сребърния фалос. Фалическото въплъщение на идеята за плодородие е типично за античния свят, но съотнесено към кастата на жриците е твърде странно.

Най-чудният детайл се намира в открития в края на миналия век в Източните Родопи древен храм на богинята Кибела. Върху камъка в подножието на великолепната златна статуя на богинята, е и най-старото писмено споменаване на посветена на Сен. Функциите ѝ са определени точно с три думи – вижда, лекува, опложда. Преводът на надписа не се оспорва, съществуват обаче съмнения дали описанието се отнася за жрицата или за самата богиня.

Митът за жрец на Сен бе скандално раздухван два пъти през последното столетие. Веднъж, чрез резултатите от генетично изследване, в което се намеква, че уникалната ДНК на „жрицата Ева” би могло да е принадлежала и на лице от мъжки пол – „първожрецът Адам”. Вторият случай предизвика бурни вълнения в църковните среди с публично изказаната хипотеза, че митичният жрец на Сен, пророк и лечител, е бил не друг, а Исус Христос.

И двете твърдения са категорично отхвърлени от кастата на жриците.