Господаря на вълците

Смъртта не дойде. Само го доближи и после си тръгна, но болката ѝ остана.

Болката го крепеше над пропастта като тънко, но здраво въже. Беше раздираща. Всяка частичка от тялото му се гърчеше в болка, а съществото му се бе свило някъде дълбоко и трепереше от ужас. Той се надигна, притисна колене до пламтящото си чело и нададе вой на нетърпима болка.

Около него бе студен и жесток мрак. Мракът също болеше. А от мрака не можеше да избяга, нито да го отпъди, колкото и да се мъчеше и да размахваше ръце. Високо горе нещо сияеше пронизващо. Сиянието бе много далече и много близо. Докосваше го, галеше го, прегръщаше го, притискаше нараненото му лице към топлите си гърди. Той се вкопчи в сиянието и заскимтя.

Болчице. Мамо.

 

Те дълго стояха под храма на Сен, държаха се за ръце и гледаха омагьосано след лунната пътека, по която се изкачиха Вълчицата и новороденото ѝ дете.

– Красиво е – промълви Елена. – Лошо ли е, че ми се струва красиво?

Катерина се усмихна загадъчно:

– Същото каза и на сватбата ни. На тази лунна пътека, под сиянието на звездите, еднорозите ни ожениха. Помня.

– Разкажи ми.

– Трудно ще ти разкажа с думи за нещо, случило се преди човешкият език да бъде измислен. А езика, на който говорехме тогава, ти си забравила.

– Моля те.

– Добре, нека опитам. Бях разперила криле и летях. По крилете ми се виеха змии и рисуваха картини и руни. Девет стражи с лъскави тела и кехлибарена кръв кръжаха под мен и придържаха опашката ми. Зад мене тържествено крачеха деветте болки, нарамили деветте си коси, с черни роби и алени очи. Пееха деветте ноти на бездната. Първата болка, Чумата, пееше най-ниската нота и цялата планина тътнеше, деветата болка, Холерата, пищеше с най-високата нота, от писъка ѝ звездите капеха…

 

Усещаше, че е напълно гол.

Сиянието притискаше лицето му към гърдите си и го водеше нанякъде. Той не искаше да върви. Болеше го да ходи. Но не можеше и да спре, защото само допирът до майчините гърди му носеше облекчение.

Понякога не издържаше и падаше. Тогава усещаше, че няколко кучета го захапват и влачат. Зъбите им се впиваха дълбоко в и без друго болезнената му плът. Виеше до изнемога, после незнайно откъде намираше сили да се изправи и да се вкопчи в топлината и утехата на сияйната жена, която го водеше.

Животът се връщаше в тялото му с всяка крачка. А с него и болката се усилваше. Не можеше да я изтърпи повече и падаше. Дузина челюсти се впиваха в крайниците му, разкъсваха го жив, не можеше да го понесе и се напрягаше да се изправи…

 

– На главата си бях положила черната корона на Алам… Тогава все още можех да я нося и тук, защото в планината нямаше смъртни. Планината тогава още издигаше към небето сковани от лед върхове. Над нас летеше в огнена колесница, теглена от дванайсет шар-верени, твоят първороден син, Царят на Огъня. А пред нас малкият ти син, Князът на Надеждата, тичаше и тъчеше пътека от мека светлина. Ти стоеше между крилете ми и ме прегръщаше. Блестеше цялата…

– Как изглеждах?

– Изтъкана от най-скъпоценната земна тъкан. Косите ти бяха от златни и медни нишки, лицето от мрамор, очите от изумруди, рубинени устни и седефени зъби. Ако днес съм красива, то е защото съм взела от теб, от твоята хубост, мила…

– Кажи ми… мъж ли бях, или жена?

– И двете. Или което от двете поискаш. Ти бе първото божество на хората. Наричаха те Велика богиня на земята, но ти беше божество на живота, можеше и да оплождаш, и да раждаш. Ти бе събрала цялата същност човешка.

– Значи имах…

Катерина се смя дълго, преди да потвърди:

– Да, мила. Ти имаше сребърен фалос между здравите си железни нозе. Чак по-късно, когато реши да идеш при хората, ти избра да си винаги жена. Мисля, че го направи заради мен.

– Щастливи ли бяхме?

– Много. Обичах те много.

– А сега?

 

Идваше в съзнание.

И съзнанието му бе болка. Вече почти не падаше. Крачеше много бавно, но уверено. Жената със сребърни коси го беше прегърнала през кръста и го крепеше. Беше му прошепнала, че го води при княза, комуто трябва да се посвети. Наистина вървяха към някакъв трон.

Покрай пътя им се бяха наредили ужасяващи женски създания с една или две глави, с яркочервена кожа и змийски камшици. Оглеждаше ги с очи, премрежени от тъпа, безумна болка. И те всичките също гледаха към него, с израз на безкрайно отвращение. В ярко жълтите им зеници четеше желание да го смачкат като противна буболечка. Но не смееха да го доближат, навярно защото глутницата огромни кучета вървяха около тях.

Когато приближиха и Князът се изправи върху трона си, той видя, че това е всъщност дете. Дете с тъничко крехко тяло и огромна, несъразмерна, червена глава. Дори не си беше представял толкова зловещо създание.

 

– Не плачи, мила моя. Ти ме напусна преди много години.

Елена ядосано изтри сълзите в ръкава си. Катерина я милваше по ръката.

– Заради тебе останах на този свят, заради него ще си ида. Животът винаги има свършек, мила. Дори ние, безсмъртните, не можем да останем в живота завинаги.

– Не плача за това. А защото не помня любовта ни с тебе.

– Небето помни. Нима друго има значение?

– Права си. Няма.

– Детето, което ще родя… То е толкова твое, колкото и негово. Аз съм верени, мила, аз не мога да раждам хора. Някога приех част от тебе. Детето ми ще е дете от теб и от него.

Притисна ръката, която галеше, към корема си, а Елена затвори клепачи. Беше ѝ нужна цялата сила, за да понесе видението.

– Ще го пазиш, нали?

– Да.

– Ще мога ли да го виждам?

Елена не отговори.

Нощта напредваше към утрото и ставаше студено. Катерина леко трепереше. Ръцете им се сплитаха все по-здраво…

 

Коленичи.

Прекрасната жена, която го беше довела, остана права до него, с ръка на тила му. Князът напусна трона си и приближи. Огромната глава бе точно срещу неговата, очите им се срещнаха. От зениците на уродливото създание струеше мъртвешки бял студ. Болеше го от този поглед.

„Подчини ми се”, казваха сияещите бели зеници и се приближаваха още.

Той не искаше да се подчини. Очите го омагьосваха да гледа право в тях, по-навътре, по-дълбоко. Противеше се с всички сили. Главата му пламна, кипеше целият, искаше да крещи. Белите очи сякаш копаеха проход към душата му.

Искаха да я изпият.

 

Ръцете им бяха нежни и търсещи.

Елена докосваше финото ѝ лице, меките медни коси, изящните устни, внимателно сякаш се опитваше да открие и опознае себе си. Катерина мълчеше и се усмихваше. Гледаше замечтано през нея, отвъд, към спомени, трупани хилядолетия.

Ръцете им ставаха ласкави и настойчиви.

Елена галеше шията и раменете й, бавно свличайки дрехите. Дланите ѝ проследиха пулсиращата черна подутина, която се надигаше между гърдите и по корема на Катерина, улавяха туптенето и попиваха влагата.

Катерина се смееше радостно. Устните им се сляха.

Под хладното було на нощта двете се любиха върху мократа трева, а славеите не пяха, земята не ги люля и вятърът не полъхваше, защото целият свят бе стаил дъх пред древното тайнство…

 

– Той е мой – рече Князът, когато мъжът рухна.

Голото тяло се беше свлякло на сребристия пясък и конвулсивно потръпваше. Сияйната жена се наведе и за кой ли път му помогна да се изправи. Отново го поведе и този път всички се отдръпваха и бягаха от пътя им. Той вървеше слепешком, обронил глава, останал без сили да се бори с болката. Само глутницата ги следваше.

Наоколо ставаше по-тъмно, по-усойно, въздухът лепнеше от влага. Дори сиянието на косите ѝ помръкваше. Когато спряха и той открехна очи, различи пред себе си стотици, не, хиляди бесни очи, море от зловонен дъх и жадни за кръв челюсти.

Кучета. Вълци.

Обърна се към жената, но нея я нямаше. Вместо жена, зад рамото му стоеше вълчица. Със снежнобяла сияеща козина, изящна и неземно красива.

Вълчицата нададе кратък вой и той разбра повелята:

„Яжте!”

Светата майка първа отхапа от плътта му.

 

Истина, истина ви казвам! Той бе убит, но възкръсна на седмия ден!

И слезе от планината, и отиде при своите. И рече им: радвайте се! А те се приближиха и му се поклониха.

Той бе могъщ във величието си и велик в мощта си. Всички се бояха от него, затова го хулеха и нарекоха прокълнат, и отрекоха се от него, а него отлъчиха от себе си, и го анатемосаха.

Той бе извървял пътя Господен и те не му го простиха. Той покани в земите си отхвърлените, онеправданите, грешните. И ги прие за свои братя, и им даде дом и закрила, и пусна ги в Царството си. А доброто на тоя свят не се прощава, ами се клевети и се хвърля името му в прахта. Затова и написах тая добра вест, за да кажа истината.

Аз зная истината най-добре, защото му бях изповедник и епископ на неговото княжество. Наричат ме Йоан. Сам си избрах името на Кръстителя, когато отрязаха косата ми в Атон, запазих си го и после, когато ме жигосаха и прокудиха. И аз като Кръстителя търсех онзи, който да е достоен да му завържа сандалите. Намерих го и му се обрекох, той бе моят господ, Господаря на вълците…

 

Ръкописът с добрата вест на еретика Йоан така и не е завършен. Много истина има в него, но и истината е многолика. 

 

 

Огненият бог насочва шар-верени, които теглят колесницата му, към пламъка на Третата порта. Но преди да успее да я премине и да поведе войските си към човешката земя, някой прекрачва огньовете.

Невъзможно е. Мълниите на портата биха убили всеки човек.

Пришълецът обаче не е човек, а огромен вълк със сребриста козина. Язди снежнобял еднорог с бистросини очи и сребърни копита. Носи черен пръстен на пръста си и черен пояс над слабините.

Онова, което най-силно удивлява господаря на огъня, е мечът, който върколака държи. Меч от чист диамант. Мечът, който в зората на времето майка му бе изтръгнала от сърцето на земята. Същият, с който бе победила и прогонила първородния си син далече от земята на хората, отвъд Третата порта.

Ярост изкривява прекрасното лице на великия. А върколакът вдига омразния меч и с него чертае в нажежения въздух. Чертае знака на Юи. Предизвиква го на двубой за Третата порта.

Великият възпира шар-верени и слиза от колесницата. Не крие презрението си към натрапника, но не може да не приеме двубоя. Законът на Портите е по-древен дори и от него. Върколакът гали гривата на еднорога и също слиза от гърба му. Според закона в битката трябва да влязат един срещу един.

Двамата пристъпват заедно в третия кръг и огньовете лумват. В друг случай великият би изпратил в кръга на двубоя някой от робите си, но сега няма време. Трябва просто да вдигне жезъла и да изпепели нищожеството.

Това и прави.

Пламъците обгръщат върколака и го превръщат в горяща факла. Няколко секунди той вие, но не пада, нито изгаря. Безсмъртен? Великият не познава това божество. Яростта му нараства, защото разбира, че ще трябва да се бие.

Когато пламъците угасват, натрапникът стисва меча си и замахва бавно, но с удивителна сила. Жезълът посреща удара сигурно. И го отбива трудно. Гневът на великия е все по-горещ. Нима този демон му е равностоен?

Размахва жезъла с величав яд. Вълкът е бърз и посреща ударите. Добър и опитен боец. От това няма смисъл. С ловко и точно движение великият успява да избие меча от ръцете му и да го изхвърли извън кръга. Губи и жезъла си, но така е по-добре. Двубоят не бива да се протака.

Двамата впиват пръсти в раменете си и заорават нозе в жарта.

В погледа на великия пламти същински ад. Върколакът е раззинал челюсти. Ако срещне погледа на вълка, господарят на огъня ще прогори черепа му. Два реда остри олигавени зъби се стремят към гърлото на великия.

Мълчаливата им борба трае дълго. За великия тя е безумие. Никой човек или бог не може да му е равен по сила. Освен ако…

– Нося ти много здраве от майка ти – ръмжи вълкът. – Преди час ѝ дадох клетва. Аз съм сега Пазител на портите.

Изумлението и яростта заслепяват великия и той губи равновесие. Вълкът го събаря и притиска лицето му към въглените. Както повелява законът, стъпва с левия си крак върху главата на победения.

Новият пазител е глупак. Трябваше първо да свали короната от челото на врага си. Лъчите ѝ се забиват в крака му и прогарят глезена чак до костта. Върколакът надава последен, болезнен и триумфиращ вой. После куцайки напуска кръга.

В това утро слънцето не изгря.

 

Хората сме наивни.

Това е учтивата дума за глупави.

Живеем в безкраен и удивителен свят, но вместо да му се радваме, прекарваме отредените ни дни в опити да го опознаем, което е невъзможно, да го разберем, което е непосилно, и да го осъдим, което е ненужно и жалко.

Чудесата в света се случват бавно и постепенно, понякога им трябват хилядолетия, затова в краткото си живуркане няма как да ги забележим. А в редките случаи, когато светът се преобразява пред очите ни, толкова слепи сме за промяната, така вцепенени от собствения си ограничен ум, че можем да твърдим, разпалено и убедено, как нищо ново под слънцето няма, как новото е добре забравено старо и как светът е все същият, какъвто бог го е създал.

Гледаме на света около нас от висотата на личната си нищожност и той ни се вижда малък, а ние – големи и важни. Докато светът е гостоприемен и тих, докато животът ни в него е спокоен и сит, вярваме, че е наша заслугата, че сме го покорили и притежаваме, че сме неговият венец или туптящо сърце, че дължим благодарност само на себе си, богочовеците.

Когато светът стане студен и мрачен, когато небето се раздира или земята се разцепи, когато ни поглъщат войни, епидемии и катастрофи, тогава не сме ние господарите на света. Някой друг е виновен, някой е гневен и ни изпраща казън, някой изпитва вярата ни или изкупва греховете ни, някой твори и руши заради нас, дава ни знак и иска да ни говори, на нас, безценните, важни човечета.

Дори за миг не допускаме, че онзи, по чиято воля или вина светът е такъв, какъвто е, или пък се променя, би могло да не ни забелязва и никак да не се тревожи, че съществуваме, обитаваме, опознаваме и му подражаваме. Или по-лошо – че може да крачи сред нас, изпълнен с унизителната готовност да ни помогне или услужи, да ни защити и даже да ни обича. Можем да го повярваме, да. Но няма да го приемем за истина.

В нашите мисли ние съдим за боговете по себе си. Лошите богове са мерило за човешкото зло. Добрите – за това колко добри искаме да бъдем. В никое човешко общество не почитат бог, който просто да не се занимава с хората. Никъде никога не допускат, че може да не помнят, да не познават или да не виждат никога боговете, от които истински зависи светът им. 

 

 

Ето колко глупави и егоцентрични можем да бъдем…

– Какво ми сторихте, Катерино…

– Сватба.

Катерина плачеше и шепнеше по-скоро на себе си. Знаеше, че дори да я чуе, мъжът няма да я разбере. Твърде бавно и трудно животът се връщаше в умъртвената му плът.

Елена ги крепеше и двамата. На дясното ѝ рамо беше увиснал Момчил, бе трескав, куцаше, раните му още гнояха. В лявата ѝ ръка се бе вкопчила Катерина. Едва креташе, сякаш бременността внезапно ѝ бе дотежала.

Вълците ги следваха тайно, от разстояние. Елена им бе забранила да ги доближават. При вида на глутницата Момчил изпадаше в умопомрачение, започваше да се мята и да крещи. Каменният град им изглеждаше далече, като накрай света.

Вървяха сякаш през пустош. Пътищата бяха безлюдни, лозята – запуснати и диви, ехото не носеше радостен звън на хлопки откъм пасищата, горите не тътнеха от удари на брадва. Девойката знаеше чии стъпки следват още преди да стигнат първото село.

Изглеждаше изоставено, но не беше. В дворовете се валяше покъщнина, по плетовете съхнеха черги, от залостените обори се разнасяше гладно блеене и мучене, зад оградите дебнеха побеснели настръхнали кучета. Усещането за сън изчезваше и кошмарът добиваше смисъл в мига, в който човек разпознаеше фината смрад, която витаеше във въздуха – острата, отчетлива миризма на непогребани хора.

Нямаше как да заобиколят селото. Елена стисна зъби и закрачи по-бързо с надеждата, че Момчил няма да се събуди от обичайното си трескаво бълнуване, но надеждата ѝ беше напразна. Момчил знаеше това село, както и всичките села в планината си. Още докато подминаваха първите къщи, той вдигна глава, погледът му се проясни, на лицето му пропълзя плаха усмивка.

– Къде са? – попита след малко, защото подминаваха портите, а никой не излизаше да го срещне с радостен вик.

– Няма никой тука, Момчиле.

– Къде са! – повтори и се отскубна от прегръдката й, с олюляване закуцука през най-близкия двор. Елена не събра сили да го последва.

Вратата на ниската, измазана с глина къщичка беше открехната и се отвори с пронизително враждебно скърцане. Той се присви на две и прекрачи прага с възторжения коледарски възглас на винаги желан гост. Елена стоеше примряла и го чакаше, а буйните удари на сърцето ѝ отмерваха дългите мигове.

Воят му бе кратък, прекършен, прекалено болезнен, за да е продължителен. Момчил изскочи от къщичката, с няколко скока я подмина и връхлетя в следващия двор. После в следващия. Вече не виеше – в зловещата тишина се чуваше само тежкото му хрипливо дишане.

Катерина се бе свлякла в прахта и беше заровила лице в полите си, изглеждаше съвсем неподвижна, явно нямаше сили да плаче повече. Елена стоеше с отпуснати рамене и примирено чакаше удара.

– Какво… е вилняло тука… Катерино?

За пръв път от много дни жарките очи на Момчил бяха станали пак разумни. Не бяха онези диви очи на звяр, болката в тях бе тиха и осъзната, човешка.

– Черната…

Той продължаваше да я гледа питащо, не беше чул, нито разбрал казаното. Катерина издаваше тихи стонове на болно кутре, едва ли беше способна да говори повече, затова Елена облиза устни и се прежали:

– Черната чума, Момчиле, възлезе от Бездната, докато портите бяха отворени. Сега върви по земята и сее смърт, дето мине. Не можем нищичко да ѝ сторим, нито да я спрем, нито да я върнем там, откъдето е дошла.

Млъкна, защото погледът му бе заблестял с пронизващата сила на нажежено желязо. „Пак заради мене, значи”  – казваха очите му. Гласът му обаче, макар и пресипнал, беше студен и властен:

– Няма да си тръгнем… докато не погребем всички!

Дни наред двамата заедно копаха гробове и заравяха останките. Болестта бе обезобразявала телата още приживе с черни гноящи рани. А юлската жега и глутниците подивели селски кучета бяха направили така, че често не личеше дори кого или какво погребват. От ужас и отвращение не се хранеха. Момчил копаеше мълчаливо и настървено, като че беше възкръснал от мъртвите с едничката цел да погребе людете си. Заравяше надълбоко, без кръст и без молитва, дори затъпкваше кощунствено пръстта. Сякаш нарочно правеше всичко, за да поеме греха за тази смърт върху себе си.

Катерина се топеше пред очите им. Животът си отиваше от нея зловещо бързо, от деня, в който бе станала смъртна, вековете, прекарани на човешката земя, се бяха стоварили върху нея със смазваща тежест. Вонята я караше да се дави и да дере гърло в невъзможни опити да повръща почти непрекъснато, докато припадне от изтощение. Вместо да наедрява от бременността си, тя видимо се смаляваше. Отдавна беше престанала да яде и да пие, а понякога изглеждаше така, като че бе спряла да диша. И мълчеше. Беше по-няма и от гробовете…

Погребаха купчините трупове и без да си кажат и дума, продължиха. И в следващото селце думите бяха излишни – лаят на побеснелите кучета отдалече им извести, че е нямало оцелели нито да опеят, нито да оплакват. Вървяха от село на село и погребваха, а колко дни и нощи изминаха, никой не преброи.

Понякога срещаха мародери. Тогава Момчил, който преди за кражба бесеше, кротко присядаше на сянка и безучастно изчакваше да отведат добитъка и да изнесат ценната покъщнина. Глутницата, настръхнала и озъбена, го пазеше от разбойниците. Дали някой по пътя беше познал княза си, така и не се разбра.

До Каменния град се добраха в един късен следобед. Невъзможно беше да влязат тихо и незабелязано в крепостта, затова Момчил се спря при портата край реката, подпря се на онова, което беше останало от меча му след стотиците изкопани гробове, и зачака. Новината, че се е върнал, премина през града като летен пожар.

Наизлизаха и се спуснаха към него. Шепа мъже, начело с Райко, и много, много жени. Скупчиха се около него и го обгърнаха с тежко мълчание. В очите на мъжете, които го бяха видели посечен, се четеше див ужас. Очите на жените, чиито съпрузи и синове беше отвел, преливаха:

„Защо си сам?”

И Елена видя как Момчил се пречупи. С наведена глава и прегърбени рамене мина сред хората си. Залитащ и куцащ, прекоси целия град и се прибра в кулата си. Никого не погледна, никому не каза и дума.

 

– Стенимахос се отметна от нас, Момчиле.

– От нас? Че защо от нас? От мене се отмятат людете ми.

Елена го търси часове, преди да го намери в това хранилище. Дни, а може би седмици, Момчил не беше излизал на дневна светлина. Обитаваше пещерите и тунелите под града, където държаха запаси от храна, вода и вино. Тежкото мелнишко вино – то му трябваше. А светлина не му беше нужна, звярът вижда по-добре в тъмното.

– Не бива да оставяш крепостите да се бунтуват. Райко вече събира конница.

– Нека се бунтуват. Все ми е тая.

Елена колебливо приближи до него и вдигна светлинката. Ако не беше го чула да говори, щеше да ѝ е трудно да го познае. Лицето и брадата му бяха покрити с дебел слой мръсотия, косите му се стелеха на валма по грапавата стена на пещерата. Не беше седнал, както тя си мислеше, а клечеше в ъгъла като дебнещо животно. Пламъкът се отрази в огромните му черни очи и ги накара да загорят с адски огън.

– Те се бунтуват, защото не вярват, че си жив и си се завърнал. Ако идеш при тях, ще те припознаят.

– Дали?

С един скок се озова пред нея и почти допря нос в челото й. Не само очите му пламтяха, гореше целият и трепереше в някаква дива треска на напрежение, като приклещен хищник. Излъчваше неописуема смрад на вино и нечистотии. Горната му устна потръпваше и се опъваше, оголвайки зъбите му.

– Има ли какво да познаят в мене, Елено? Кой съм аз сега?

– Ти си Пазителят на Трите порти и господарят на планината.

– Не те питах какъв съм! А кой съм!

Обърна ѝ гръб и пак с вълчи скок се озова до скритата в сенките на пещерата пирамида от бурета. Елена не го виждаше, но по шума и движенията разбра, че вдига едно буре и го излива направо в гърлото си. Пи дълго, давеше се и се оригваше звучно, а когато засити жаждата си, просна се по гръб върху скалния под. Сякаш беше забравил за нея.

Стиснала зъби да преглътне отвращението си, Елена се наведе над него и го сграбчи за косите. Момчил едва повдигна клепачи, но тя долови как тялото му отново затрепери от животинския бяс.

– Ще ти кажа кой си. Ако имаш куража да чуеш. Ти си баща на шестнайсет деца. Ти си войводата тук. Ти си ми брат и аз няма да те оставя в тая дупка, ако ще да те влача за косите!

Лицето му се отпусна и се изглади, треската му изчезна.

– Тоя умря – прошепна. – Погина при Перитор.

Елена коленичи върху студената скала и взе главата му в скута си. Задържа хладните си длани върху пламтящото му чело, погали бавно раменете и гърдите му, сякаш се мъчеше с ръце да задържи тежкото му, учестено дишане.

– Жив си, Момчиле. А планината е твоя завинаги. Само твоя, нали така искаше? Ще живееш за нея и в нея… вечно.

По устните му заигра оная особена тъжна полуусмивка.

– Жив, казваш.

Изпъна шията си, да отметне глава, и нададе протяжен рев. После още един, по-нисък и по-дрезгав. Отблъсна ръцете ѝ и се надигна, зарови пръсти в сплъстената си коса, отметна я назад, издиша със стон. Изправи се рязко, скръсти ръце на гърдите си и измуча грозно. Прочисти гърло, заиздава бързи, нестройни писъци. Разтръска глава, притисна юмруци към брадата си и изрева пак…

Момчил се опитваше да запее.

– Виждаш ли? – каза накрая. – Не мога вече. А по-умрял от това, кажи му здраве!

В тишината течението довя ехо от далечния ромон на капеща вода и жалното хлипане на прилепи…

– Защо ме даде на вълците, Еленко?

Елена вдиша конвулсивно, защото долови, че той плаче. Беше ужасяващо да го види толкова слаб, отчаян, непознат и близък.

– Защото те обичах.

Плачът му се прекърши и избуя в кикот.

– И ти ли? И ти ли дойде за обич да ми говориш? Обичта дава, не взема! А вие всичко ми взехте, Елено, всичко! Людете бягат от мене, като от нечестив и прокажен! Децата ми се боят от мене! Жената, дето обичах безкрайно… едничката, дето съм имал… умира!

Ехото кънтеше и разтърсваше подземията. Елена несъзнателно заотстъпва назад, но Момчил не ѝ позволи да се измъкне. Настигна я и препречи пътя й. Продължи с глух и студен шепот, от който я побиха тръпки:

– Душата ми взехте! Майната й! Защо на честта ми посегнахте? Честно погинах. В боя, както трябва достойният мъж да умре. Не искам вечен живот! Честта си искам, чуваш ли, проклета да си? Проклети да сте и двете, и обичта ви проклета…

 

Лунните отблясъци, които нахлуват през прозорчетата от цветно стъкло, ми изглеждат смътни и нереални. Втресе ме от тях, затова спуснах декоративните щори. Навън пак има буря и покрайнините на града отново са без електричество. Ръцете ми са се вкочанили и на слабата светлина на свещите трудно чета. Ще трябва пак да се завия и да лъжа глада с вино.

Запасите ми от свещи са на привършване, не бива да ги разхищавам така. Не използвам услугите на доставчици от години. Електрогенератор не успях да си монтирам, въпреки че упорито опитвах. Не знам къде е причината – в полулегално закупените чаркове или в моята чудовищна техническа неграмотност. На трафикантите на батерии никога не събрах кураж да се обадя.

Да допусна непознат в къщата си, при всичките книги, които притежавам, е равносилно на самоубийство. Някои хора биха убили дори само за две-три книги, а моята къща е натъпкана с тонове скъпоценна целулоза. И не толкова за моя живот ми пука, разбира се. Да претопят книгите ми – ето това не мога да позволя. Предпочитам да мръзна и да гладувам.

Повечето книги са стари и изключително редки и съдържанието им не е прехвърлено на електронен носител. Имам дори ръчно подвързани ръкописи, единични екземпляри на възраст от по няколко века, за чието съществуване в библиотечните бази данни няма и спомен. Като тези мемоари на монахиня Елисавета, например:

 

…И се пръсна по вятъра мълвата за тежката болест на княза, разяла плътта му с гнойни язви, а душата му с лудост. Заговори се, че не той самият се е завърнал, а демон е възлязъл от преизподнята, престорен на него, и черно проклятие е донесъл в земята му.

През онази година чумата покоси мнозина и голяма бе мъката, и велик страх обзе людете. И рекоха те – Момчил е виновен.

Заради войната и чумата неприбрани останаха нивите, стадата – напъдени, и подивяха лозята, та настана недоимък и глад. И пак рекоха – виновен е князът, онзи, който се върна, и нито го знаем какъв е. Люде крадливи и душевадци завардиха пътищата, и за тях него виняха.

Други пък, като гледаха слабостта и разрухата, протегнаха хищни ръце към Меропа и поведоха войски срещу планината. Размирни и бунтовни бяха крепостите, та нямаше кой да ги спре. Разчу се, че земята на Момчил се напълнила с нечестиви създания. Мирските господари се отрекоха от съюза си с него, а божиите пастири го отлъчиха от Светата църква и го анатемосаха. Да се вдигнат против Момчил, бе станало дълг за всички христолюбиви люде.

Момчил стоеше затворен в кулата си и много дни и нощи не излезе оттам. Бе силно променен, бягаше от людете, странеше и от децата си, почти не говореше, рядко се хранеше, твърде пиеше. Никого не допускаше при себе си, затова и дълго не узна що става в земята му.

А когато научи, гневът му бе тъй страшен, щото да се сбъдне хорската мълва. Стовари се Момчиловият гняв над враговете му, по-черен и от чума, и от проклятие…

 

– Имаш син, Момчиле.

– Отцеубиецът Стефан е превзел Мелник и е тръгнал към Цепина.

Отново беше нахлула в покоите му и го беше заварила да се готви за битка. Косата му бе чиста и сплетена, брадата – подстригана късо, ризата – снежнобяла, от тънко платно, мечът му – бляскав. Спретнат и по-хубав от всякога, с хладна осанка и уверени движения, но имаше нещо сбъркано и нередно, а Елена не можеше да открие какво.

– Имаш син. А също и дъщеря. Жена ти роди близнаци.

– Аетос се бунтува, а също и Перистица, и Кричим, и Беден, и Косник… Чудя се дали Александър има пръст в тая работа?

– Няма ли да ги видиш?

– Не.

В предутринния здрач свещите хвърляха криви, размити сенки. Усмивката му бе също крива и трепкаща. На Елена ѝ се прииска да избяга.

– Тя си отива, Момчиле…

– Знам!

Най-после я беше погледнал и Елена разбра – очите му! Бяха мъртви. Но не с оная тиха, оцъклена смърт на покойния праведник, а с жарко, дълбоко, опустошително зло. В тях нямаше любов, нито милост, нито радост, нито тъга. Всичко човешко в тях бе умряло…

– Ти ще водиш стрелците, Елено, както ти обещах. Приготвяй се!

– Не можем да тръгнем и двамата, някой трябва да се погрижи за…

Тежката му длан се стовари под рамото ѝ и стисна болезнено лявата ѝ ръка, докато костта изпука:

– Не те питам нито дали можеш, нито дали искаш. Сбирам вълците. Трябваш ми. Давам ти време, да се сбогуваш.

Едва когато излезе, Елена си даде сметка, че нищо ново не му беше казала. Спалнята на Катерина бе точно до неговата. Момчил беше чул и суматохата, и виковете, и първия плач на децата си. Чуваше и подранилото скръбно напяване на жените, дето бяха бабували преди, а сега се готвеха да оплакват…

Катерина лежеше неподвижно, дори дишането ѝ едва се долавяше. Изглеждаше още по-мъничка и по-крехка, неестествено бледа и студена от загубата на кръв, като кукла от бяла глина. Постелята ѝ беше подгизнала, косите ѝ бяха мокри от пот и сълзи, само устните ѝ – изпръхнали и подпухнали от хапане. Миглите ѝ леко потрепваха, беше в съзнание.

– Къде е? – попита, щом усети, че Елена се надвесва над нея.

– Ще дойде. Ей сега.

– Каза ли му, че е момче?

В мрака на болката и изтощението така и не беше осъзнала второто си раждане.

– Казах му. Радва се много…

Катерина се усмихна плахо, отпусна се и се унесе под приспивното пеене на оплаквачките. Жените ровеха в раклите ѝ и тихо обсъждаха с какво да я погребат. Толкова просто и естествено звучаха и думите, и грижите им, че тъп, парещ спазъм прониза Елена през корема.

Тя приближи до прозореца и потърси утеха в топлия утринен блясък на камъка, но днес градът ѝ се стори пясъчно сив и враждебен. Прозорчетата тъмнееха, а хората се бяха притаили тревожно, нямаше глъч, нито суматоха и звън на оръжия. Дванайсетте ѝ „кучета” се бяха наредили по билото на отсрещния хълм и дебнеха, неподвижни и настръхнали.

В мига, в който слънцето целуна върхарите и посипа лъчи по двата хълма на Каменния град, от върха на кулата се издигна вой – могъщият призивен вой на Господаря на вълците. Момчил събираше глутниците. Този вой бе неподвластен на времето и разстоянието и не можеше да се чуе от човешко ухо, но бившата жрица на Сен го чу в цялата му зловеща сила и страст. Гняв и закана струяха през него и вещаеха смърт и разруха за всичко, дръзнало да насочи този гняв срещу себе си.

В същия миг Катерина простена едва доловимо и издъхна. Над града падна черна сянка, невидима за човешко око, но искрицата от древното божество на живота, мъждукаща у Елена, я видя в цялата ѝ неземна красота и примря от обич и възхищение. Дори сянката на Царицата на Алам можеше да затъмни слънцето, а полъхът на крилете ѝ разтърси планината. И този ден щеше да се помни дълго, защото рухнаха крепости и мостове, а реките излязоха от вековните си легла. Не разбра никой, че най-старото и могъщо създание си беше отишло от човешката земя. Само в една студена кула няколко жени захлипаха по-силно и се прекръстиха.

Мнозина приеха земетресението за божи знак в онова зловещо есенно утро. Защото в него из планината плъзнаха вълчи глутници с тих шеметен бяг. Нито виеха, нито нападаха, сбираха се ужасяващо тихо под стените на Каменния град и чакаха.

Момчил слезе от кулата си при глутниците и развя над озъбените муцуни знаме – черно знаме със странен сребърен знак, полукръг върху триножник. И в оня миг, посред бял ден, десетки дузини вълци се разтърсиха и се изправиха в човешки образ, а планината примря цялата, когато Господаря на вълците ги поведе.

Земетръсът бе и последен дар за Момчил на сбогуване. От него паднаха стените на старите крепости и вълко-човеците му прекосиха планината надлъж и нашир в бесен устрем, без нищо да ги забави. Не преговаряха, не отстъпваха, не вземаха пленници, само прах и пепел оставяха подире си.

От Плъвдив до морето и от Струма до Адрианопол се разпростря новата вълча земя, а границите ѝ бяха начертани с позора на царе и воеводи.

Както и преди, Момчил яздеше начело в битките, но без щит и без ризница, а ризата му плющеше по вятъра – снежно чиста преди боя и тъмноалена, когато с вой възвестяваше победата си.

Елена бе винаги до него. Близнаците беше взела със себе си и по време на битка ги привързваше към седлото на коня. Яздеше през сечта с развени бели коси, стиснала с две ръце меча си, а децата пищяха и надвикваха бойните рогове. Страшната белокоса ездачка с пеленачетата всяваше по-голям ужас и обръщаше повече врагове в бяг дори и от воя на вълчите дузини.

Вълчиците в глутниците ги хранеха с млякото си, но от това децата на Момчил не станаха вълчета, само растяха невиждано бързо и на месец проходиха, а на три проговориха. Дълго време баща им не искаше да ги види, нито да ги знае, нито да им даде имена, затова децата бяха безименни. В себе си Елена ги виждаше ясно и ги бе проумяла, и тръпнеше, и ги наричаше тайно Ключът и Ключарят.

Момченцето стана после певец и скитник между световете и много песни изпя, а още повече се изпяха за него.

А момиченцето…

…бях аз.

Толкова е тихо и студено призори. Не само свещите, но и звездите гаснат, сякаш всевишният затаява дъх, преди да издиша новата светлина на деня. Дори да съм будна призори, покоят, студът и мракът ме завладяват и ме карат да затворя очи и…

Да замълча.

Не съм поет, не умея да омагьосвам и покорявам със словото, както брат ми, не познавам изтънко и издълбоко тайните на света и човешката природа, както моите две чудовищни майки, но вярвам, че ви допадна разказът за баща ми, Господаря на вълците. И да не ви е харесало, и да не сте ми повярвали, ще преглътна и даже ще ви благодаря. Някога бардовете за песните си искаха само храна и огнище, а в самотата, на която съм се обрекла, спомените и виденията ме топлят и ме опиват, също както и виното.

Изгревът наближава и небето е тъмно пурпурно. Смятам да изляза отвън на верандата, да закопчая предпазния си колан и да посрещна зората и обичайното сутрешно торнадо.

А после ще пия кафе.