Господаря на вълците

…Летописците ще спорят вечно. Дали Царицата на Алам се покори пред Великата богиня на земята Кибела, или богинята в своята премъдрост бе избрала да покровителства изгубената царица?

Ето стиховете, които е издълбал мъдрият страж Унар в Свещения камък над бездната:

„Тя бе огън от дълбините и светлина в небето.

Тя бе сърцето на всичко нетленно.

Тя бе красота.

Майка.

Когато премъдрата видя могъщата,

тя ѝ подари себе си.”

Този е първоначалният превод на стиховете, който обаче е твърде оспорван. Финалните руни буквално гласят: „бе подарена собствена същност”. Знае се, че в древния език на Унар няма понятия за „аз”, „ти” и „тя”. Знаем също, че всички създания на Алам приемат Царицата за своя Майка. И не на последно място, логично е поетът да пише стихове за своята царица, тъй като богинята на земята е твърде далечна и чужда за пазителите на бездната.

Друго, също толкова оспорвано свидетелство, е „Картина за средоточието на времето”, писано от юдата Магда при престоя ѝ сред еднорозите от Седемте езера. Там, между другото, е споменато:

„Най-необяснимият съюз, сключван от зората на времето до днес, е съюзът между царицата на мрака и Великата майка. Той донесе мир за хиляда години. Никога не се разбра кое бе довело до това немислимо съединение. Може би само еднорозите знаеха.”

Тук се натрапва фактът, че Магда говори за съюз. В строгия речник на юдите това означава недвусмислено – договорка с обща цел, изключваща всякакво лично чувство, симпатия или изгода. Говори се за мир, продължил хиляда години, но не е посочено дали това е време, измерено според човешкото летоброене, или според далеч по-сложния цикъл отвъд Втората порта. Освен това през онази древност в Белия свят било прието да наричат Велика майка само Свещената вълчица, а пряк съюз между Светата майка на вълците и Царицата на Алам е нещо наистина немислимо.

Невъзможно е да се определи нито кога е сключен съюзът, нито периодът на споменатия хилядолетен мир. За съществата от бездната времето тече толкова бавно, че понякога се оспорва самата представа за време. От друга страна, за юдите, както и за всички създания на Белия свят, които са подвластни на Сен, е характерна пророческата дарба. Затова е трудно да се каже дали Магда е говорела за хиляда изминали години, или за хиляда години от бъдещето.

Две легенди разказват за първата среща между Царицата на Алам и Великата богиня Кибела. Двете са много различни едно от друго, според светоусещането на ония, които са ги създавали.

Едната легенда е подчертано емоционална и поетична, което е характерно за създанията отвъд бездната; тя е претворяване на стиха на Унар, издълбан върху Свещения камък. Ето как е предадена в „Летопис на войните за Втората порта”:

„Слънцето се въздигна.

Новият бог отпъждаше мрака и топеше ледовете.

Земята бе оплодена с Живот.

Верени, старите скитници между световете, трябваше да си идат.

Една черна верени бе кацнала на най-високия връх на планината с Трите порти и плачеше. С обронени криле, с проточена шия, с раззината черна паст, тя бе цялата въплъщение на болката.

Дойде при нея божеството на живата земя. То беше и огън, и вода, и раждане, и смърт, и мъж и жена, на гърдите му грееше слънце, на лицето му светеше луна, в очите му блестяха звезди.

– Коя си ти, о, най-прекрасна, и защо плачеш? – попита божеството.

– Аз съм най-старата тук – тъжно му отвърна тя. – Могъща вер-верени, която трябва да си тръгне. Бях господарка на тази земя векове и хилядолетия и я обикнах така силно, така страстно, че сега не искам да я напусна.

– Аз пожелах теб силно и страстно, о, прекрасна! Остани тук и бъди моя съпруга.

– Не мога! – изплакала верени. – Ти си божество на живота, ти изпълваш земята с живот и я караш да ражда. А аз съм нежива, аз съм дух в камъка, не мога да остана при теб и при живите.

– Ще ти дам нов образ, мой образ и подобие. Ако се слееш с мен, ще ти дам от себе си.

Тогава могъщата вер стана жена на мъдрото божество. И живяха в мир и вярност един към друг хиляда прераждания. Това време бе достатъчно на верени да научи съпруга/та  си какво е да изпитваш любов. Когато се научи да обича, великото божество на земята отиде при своите човеци…”

Според тази легенда връзката между Царицата на бездната и Великата богиня на земята е възникнала импулсивно, по случайност. Тя обяснява брака им като резултат от чувства. Страстната любов на царицата-верени към земята съвсем естествено се прехвърля и към земното божество. За съществата от бездната решението ѝ не се нуждае от обяснение. В тяхната версия на легендата не се споменават нито условията, нито резултатите от тази връзка. Всеизвестно е, че за всички верени любовта е напълно достатъчна и често единствена причина за всякакви действия и постъпки.

Другата легенда е възникнала на основата на кратката бележка, оставена от юдата Магда, затова съвсем разбираемо преразказва събитието в съответствие със строгото тълкуване на юдите:

„Еднорозите станаха посредници между Великата богиня на земята и старата царица на мрака. Обградена от еднорози, царицата дойде при Кибела. Еднорозите я пазеха и едновременно ѝ помагаха да понесе болката от Живота. Само еднорози допускаше тя до себе си, защото верени бе така невинна, а сърцата на еднорозите са чисти.

Двете бяха достойни за тази среща. Едната бе господарка на бездната, другата – повелителка на живота, извор на раждане и на покой след смъртта.

Когато еднорозите я доведоха, другите богове побегнаха, защото не можаха да понесат страшния и грозен образ на верени, а тя бе най-черна от черните лами. Само Великата богиня на земята показа мъжеството си и не се уплаши.

Като по-стара, Царицата на Алам трябваше да говори първа:

– Дойдох при теб, Велика майко на земята, защото само двете можем да си помогнем. Ти се грижиш за живите, аз заповядвам на неживите. Ние сме равни.

– Имаш право – прие Великата богиня Кибела. – Нека сключим съюз.

– Предлагам ти мир. Живите и неживите никога да не се срещат в битка. Ще положа клетва пред тебе и ще остана сама на човешката земя, като гарант за нашия съюз.

– А аз ще ти дам даровете на живота – решила богинята на земята. – Ще можеш да се родиш и живееш в живо тяло. Ти ще заключиш неживите отвъд Първата порта и ще ги държиш там вечно.

Така и сторили. Настанал мир за всички от двете страни на Портите и този мир продължил хиляда години…”

Макар и древни, двете легенди са доказано литературен текст. Истината навярно никога няма да излезе наяве…

 

Простотата на мислите и чувствата у древните хора винаги ме е удивлявала.

Парадоксът е, че именно простите неща генерират сложност. Колкото са по-прости, толкова повече усложнения.

Когато древният се влюби, той изцяло приема чувството си. Заявява го пред всички и се обрича публично на любимия човек. Създава семейство, деца и усложнения.

Модерният човек, когато се влюби, изпитва тревожност, с която се справя благодарение на опитен терапевт и подходящи медикаменти. Постигнал относителен душевен покой, той започва да търси и да избира консултант. Всички знаем колко трудна и сложна задача е изборът на сексуален консултант и посредник. Само добър консултант може да гарантира доброто физическо и психическо здраве на предпочетения любовен партньор. Накрая се постига договорка за общ месечен сексуален уикенд, от който обаче не произтичат никакви усложнения.

Когато древният намрази, воден от първичната простота на омразата, той търси начини да отнеме здравето и живота на своя враг. От това винаги произтичат усложнения, понякога с мащабите на социален катаклизъм.

В наши дни омразата намира поле за изява предимно в сферата на комуникацията. Учим се още от деца как да общуваме с омразните на нас съседи, колеги и роднини, а именно – вежливо. Колкото повече мразим, толкова по-делово, студено и сложно общуваме. Най-възпитаният начин на общуване е посредством адвокат. Добрият адвокат, както и добрият психиатър се грижат да живеем с омразата си, без да настъпят усложнения.

Древният е знаел винаги точно към какво се стреми. Но когато го получавал, често оставал излъган, разочарован и нещастен. Осъществените планове и желания са причинявали в древността най-сериозните усложнения.

Модерният човек никога не е сигурен какво всъщност иска. Затова изключително рядко страда от депресивния шок на сбъднатите мечти.

Буква П. Перитор. 

 

 

Перитор го беше предал.

Подлеците дори задържаха Райко като заложник, за да се спасят от казън.

Врагът идеше и сееше по пътя си пепелища. На живот или смърт, трябваше да го спрат. В ясното утро, в часа, в който камбаните на изменника-град възвестиха празника Рождество на Кръстителя Божи, ехото довя тътен на варварски тъпани.

В старите порутени укрепления недалеч от града Момчил бе оставил част от хората си. Тях ги беше прежалил. Челните турски отряди удариха укрепленията, набързо избиха защитниците им и се пръснаха да грабят околността.

Изненадата можеше да преобърне всичко. Императорът и емирът бяха решили, че битката е свършила, и напредваха към града в безпорядък. Веднага щом ги видя, Момчил препусна. Конницата му винаги нападаше в галоп.

Успяха да се врежат в редиците на врага, преди стрелците да се разгърнат и да опънат лъковете си. От варварска конница Момчил не се страхуваше. Бяха леко въоръжени и върху дребни коне. Завършаха сред тях и доста избиха, преди насреща им да излезе тежката императорска конница.

Момчил трябваше да отстъпи.

Колкото по-близо до крепостта отстъпваха, толкова по-малко място имаше за копиеносци и тежката конница бе принудена да се отдръпне по фланговете и да стори път на пехотата.

Момчил пръв скочи от коня си и размаха меч и боздуган.

Настана сеч. 

 

 

Кръв бликаше от раната над слепоочието, смесваше се със струйките пот и капеше в очите му. От забитата в хълбока двувърха стрела десният му крак бе напълно изтръпнал. И ръката, размахвала боздугана допреди час, висеше безжизнена, а стърчащата под рамото кост бе разпрала кожената му риза.

Навярно изглеждаше жалък.

Усещаше как малкото оцелели от хората му се сгъстяват в обръч около него, за да го защитят. Зад гърба им бяха стените на Перитор – нямаше накъде повече да отстъпват. От удара в главата беше почти напълно оглушал и битката сега кипеше около него смразяващо тихо.

Стискаше меча с лявата си ръка и сечеше насляпо пред себе си. Притъмняваше бързо, нима мръкваше? Осъзнаваше, че движенията му стават по-бавни, а ударите – по-малко смъртоносни. Кръвта му изтичаше.

Като насън, от много далече, чу фанфарите, които известиха включването на императорските щитоносци в битката. Гордостта на василевса настъпваше в стегнати редици, тържествено и бавно, изчаквайки хаотично сражаващите се селджуки да ѝ направят път. Десният му крак се подгъна и го свали на колене.

– Маноле! – изрева, и заради глухотата в главата му викът прозвуча грозно, зло, като грачене.

– Тук съм, Момчиле – отговориха му от дълбоко, някъде от преизподнята.

– Изправи ме, Маноле… Да се виждам!

Две здрави ръце го подхванаха и го изтеглиха с мъка нагоре. Само Манол беше достатъчно силен, да го повдигне. Вкопа краката си, заоравайки калната от кръвта пръст. Призля му, стисна зъби и се подпря на услужливия гръб. Варварите се бяха изтеглили, на тяхно място, прескачайки купчините трупове, щитоносците наближаваха. Недалеч разпозна коня си, задните му нозе бяха посечени и животното отчаяно се опитваше да се изправи.

Момчил отметна глава и се огледа. Две дузини оцелели се бяха скупчили около него. С кои думи човек се сбогува с най-близките си, преди да умре, той не знаеше. Само някакво тихо, парещо чувство се разливаше в гърдите му, че не е сам.

Засмя се, гръмко и радостно. Изплю кръвта, нахлула в устата му, облегна се на широките плещи на Манол и запя. Песента му излезе нестройна и накъсана от мъчително дишане. Като вой.

Връх на късо ромейско копие се заби в гърлото му и пресече песента в хрип. Последното, което видя, бе уплашеното момчешко лице на убиеца си. Дочу иззад гърба си изригнали яростни крясъци и си помисли колко приятно хладен е металът, промушил гърлото му.

Последното чувство, което изпита господарят на планината Момчил, преди да умре, бе удивление. Удиви го това, че смъртта идва с болка. 

 

 

В мъртвешката тишина след битката се надигна вълчи вой.

Ехото го усили и умножи.

Все още бе ден, но вълците сякаш бяха наблизо. Гъмжилото на полето пред Перитор ги чуваше ясно и се стъписваше. Учудени от близостта на глутницата, която явно нямаше търпение да получи своя зловещ пай от битката, командирите не забелязваха странните хора, крачещи бавно през полето. Чак когато по редиците премина вълна на шепот и сбутване, ги забелязаха.

Висок старец и дребна жена с черно вълнено було, дълго до петите, се държаха за ръце, внимателно прекрачваха или заобикаляха труповете и се промъкваха към шатрата на императора. След тях кретаха двама възчерни гърбави слуги. Процесията изглеждаше толкова нелепа и жалка, че никой не понечи да ги спре.

Когато наближиха, стана видно, че високият мъж е всъщност жена с мъжки дрехи и побеляла коса. Именно тя се осмели да се обърне към великия примикюр на императорските гвардейци и на много правилен гръцки му каза кои са и защо идват. Великият примикюр бе удивен да узнае, че мъничката жена с черно було е вдовицата на убития едва преди часове планински княз.

Скръбта на вдовицата заслужаваше уважение и гвардеецът се съгласи да доложи лично на василевса.

Двете жени и слугите им сведоха глави.

Не след дълго василевсът излезе от шатрата си и дойде при тях. Все още носеше шлем и доспехи, над тях бе наметнал пищната императорска мантия. Изгледа ги с цялото презрение, на което беше способен. Двете жени се поклониха дълбоко и зачакаха да им заговори.

Той се обърна направо към жената с вдовишко було:

– Разбирам молбата ти и реших да съм милостив към теб.

Натърти важно на думата милостив и по устните на белокосата пробяга странна усмивка.

– Научих, че си мизийка и сродница на Александър. Великодушно ще те оставя да избереш как да постъпиш. Можеш да останеш в планината, в който манастир си харесаш. А можеш и да се върнеш в Търново при своите. Тялото на мъжа си можеш да вземеш. Ако го разпознаеш.

Дребничката жена вдигна ръце и отметна булото. Императорът затаи дъх.

Княгинята беше прелестна. Беше само по тънка копринена риза без ръкави. Лека и прозирна като паяжина. Под нея гъвкавото ѝ тяло тръпнеше греховно и съблазнително. По бледото ѝ лице се разливаше руменина, нежна като розова пъпка. Очите ѝ сияеха, сякаш Зорницата и Вечерницата надничаха под клепачите. Устните ѝ бяха натежали от страст. Косата ѝ беше разпусната и се увиваше по раменете и гърба ѝ на лъскави червени къдрици. Беше дяволски красива. Крехка и неземна.

– Можеш да решиш и друго – рече императорът, когато си върна дар слово. – Ако пожелаеш, можеш да дойдеш с мен в Константинопол.

– Пресветли господарю, ти сгреши – обади се белокосата. – Не дойдохме да молим за милостта ти. По силата на брачните книжа и по волята на Александър, самодържеца български, княгинята на Меропа е сега единствен пълновластен господар тук. Дойдохме да ти кажем да си вървиш.

Василевсът я гледаше, сякаш пред него стои говорещо куче. Трябваше му малко време, преди да осмисли думите ѝ и да избухне в смях.

– Брачните книжа важат за живите, не за умрелите, жено! И откога Александър се разпорежда в империята ми?

Ядно ѝ обърна гръб и се наведе към хубавицата:

– Ела с мен! Ще бъдеш честита.

Тя вдигна лице към него и се засмя. Смехът ѝ беше звънлив, искрен и чист, изтъкан от убийствено пренебрежение. Завъртя се, улови ръката на белокосата и коленичи пред нея. Целуна вътрешната страна на дланта й, коленете и стъпалата й. После вдигна лице и промълви:

– Верени зихти колло, сураййа.

Белокосата притисна пръсти към слепоочията ѝ и се усмихна:

– Прощавам ти. Сега си свободна.

Чу се грозно, остро плющене, като от разкъсваща се плът. Двамата гърбави разпериха криле.

 

Една от най-красивите песни на Бездната е „Когато Те се Разделят, как Болките пеят”. Това е разказ за сбогуването на Царицата на Алам и богинята на земята Кибела, две създания, свързани от най-трагичната любов в историята. Ето оригиналния превод на песента, съхранен в книгата „Летопис на войните за Втората порта”:

Стоеше тя под дъгата.

Родена сега и все още сляпа, в очите ѝ падаше седемцветна сянка, косите ѝ повиваха голото тяло, мръзнеше силно и чакаше.

Еднорозите се притискаха до нея, топлеха я с телата си, къпеха я със сълзи, светлинка ѝ даряваха от блестящи рогове и копита, защото тя се свиваше от студ и мрак. Тя не усещаше студ преди, плътта ѝ не беше преди топла плът. Тя не се боеше от мрака преди, защото тя бе мракът.

Преди тя беше верени, най-прекрасната, о, най-черната.

Сега е жена и трепери!

Под дъгата летят пеперуди с прозрачни крилца, а в езерата плават лебеди с бели пера и златни човки. Вятър плете на еднорозите гривите.

 

Два черни ахатови меча просияват на залеза и падат няколко гвардейски глави. Мечовете секат дебелата броня за миг. Императорът гледа тъпо обезглавените тела, които дълго стърчат изправени като в безумен сън, после очите му потрепват и срещат очите на белокосата. Огромни, тъмновиолетови ириси, през тях присмехулно го гледа смъртта, това императорът разбира миг преди мечът ѝ да се забие в шията му.

 

Сега е жена, и като всяка жена не с очите си, а със сърцето вижда и разпознава своята любов.

Вижда я променена, цялата в кръв. Кръв сплъстява косите й, кръв струи от очите й, кървави рани гноят по тялото й. Любовта ѝ е цялата кървава болка.

„Що е ставало с теб, мила?”, без глас пита верени.

Кибела идва при нея и коленичи, под коленете ѝ се разстила кървава локва, еднорозите погнусени бягат. С изранени кървави пръсти гали голото тяло на верени.

„Воювам – отвръща. – Всички човеци воюват. Земята е цялата в кръв и няма надежда, и няма покой.”

 

Крилатите черни стражи танцуват танца на гибелта. Това не е бой, а коситба. Жънат ред по ред щитоносци, вършеят сред гората от копия, летят и догонват бягащи конници. Никой, видял танца на стражите, няма да оцелее. Катерина седи, заровила лице в скута си да не вижда, запушила уши с длани, да не чува. Само от вонята няма как да се спаси, няма по-канска воня от човешка кръв и нечистотии.

Елена стои изправена, подпряна на меча си, зорко следи клането. Събрани около тях, върколаците вият протяжно. Вече е нощ и скоро ще изгрее луната.

 

„Но защо, но защо? – плаче верени. – Нали затворих всичките си деца в Бездната? Нали държа заключени Портите? Да няма болка и кръв? За тебе?”

„Не можеш да спреш смъртта, тя е част от живота” – казва Кибела и я прегръща. Докосва и гали тялото й. Целува я. Верени трепери от отвращение пред вкуса на кръв.

Над тях дъгата блести в златно жълто, морско синьо-зелено, огнено алено. Тук, под дъгата, Кибела е мъж и опложда с болка и кръв чистото женско тяло на верени. В любов и жалост верени зачева жрица на утехата и надеждата…

 

Призори полето под крепостта е заблатено от кръв. Стражите събират телата, струпват ги на купчини и ги запалват. Дали е все още нощ, или вече е ден, никой не знае, защото небето е затъмнено от черен смрадлив дим.

От ъглите на устните и от краищата на виолетовите очи на Елена се стичат тънички струйки кръв. Кръв тече и от носа й. Тя го изтрива с длан и после с кървав пръст сочи към притихналия от смразяващ ужас град:

– Без пощада! Милост за никого! До основи!

– Повелята ти няма смисъл за тях, мила. Стражите не знаят какво е пощада.

– Нека. Да не остане никой, който да помни тоя черен ден!

– Ще се запомни, мила, непременно ще се запомни. Човеците помните лошото винаги, доброто – рядко, истината – никога.

 

Верени сега е жена и зачева дете от болка, любов и жалост. Събужда се в прегръдките на мъж с бели коси и орлов поглед. Времето е спряло в белите му зеници.

„Защо ми даде живот, мила, щом трябва да го живея без тебе?”, шепне верени, положила глава на гърдите му.

„За да помниш. Помни за мен и за теб, помни небето и езерата, които ни бяха ложе, помни дъгата, под която се любихме, защото ничия друга любов няма да може да преобръща света така, както нашата.”

 

По-добре е да се научиш да приемаш света такъв, какъвто е, отколкото да не се научиш…