Господаря на вълците

Пролетта в планината е възторжен химн на живота, който малцина са призвани да чуят. Не защото старите букове се покриват с млади листенца, между които птиците вият нови гнезда. Не защото се топят снеговете и правят реките пенливи и буйни. Не защото земята ухае топло и сладко като детска плът. Не, този химн е недостъпен за сетивата. Прославата на живота не може да се види, докосне и помирише.

Когато напролет си в планината, радостта, че си жив, те просмуква целият. Не се радваш на птичките, нито на топлото и зеленото, а на самия живот, дето трепти вътре в тебе. Дето друг път и никъде другаде не си усещал, даже не си знаел, че е възможна тази чиста, опияняваща наслада и радост, че си жив. Пее ти се, без сам да знаеш защо…

Момчил пееше.

Гласът му бе силен и леко дрезгав, издигаше се и се разстилаше широко, сякаш чертаеше могъщите възвишения наоколо. Мелодията беше особена, неравна, извиваше се като подмамени от вятъра върхове на ели, а думите звучаха загадъчно като заклинание. Докато пееше, Момчил излъчваше някаква тайна, нещо страстно и неуловимо – магия.

Започваше да пее веднага щом отвори очи, хрипливо и нестройно, после на пресекулки, докато се плискаше в ледените ручеи, пееше на коня си, додето го оседлаваше, а по пътя така се увличаше в песента си, че препусваше диво и необуздано напред, без посока, подир стреснатите стада зайци. Понякога малката свита, която ги съпровождаше, му пригласяше, но през повечето време и те, както Елена, се прехласваха да го слушат.

Беше цялата му душа на показ и тя бе така богата и дълбока, че сърцето на Елена боязливо се свиваше…

Яздеха от село на село, Момчил държеше да я разведе из земята си. Показваше ѝ пътища и мостове, мелници и винарски изби, като дъщеря на ковчежник в началото девойката пресмяташе всичко, после осъзна, че не е нужно. Съкровището на княза не бяха бъчвите и хамбарите, а празничната суетня, с която го приемаха. Винаги, навсякъде, всички.

Момчил не изпращаше гончия, да извести за пристигането му, във всяко село влизаше тихо и кротко, като у дома си. Така го и посрещаха – като син или брат, завърнал се след дълго отсъствие. Край коня му хукваха да тичат възторжени малчугани, момите пищяха, жените се просълзяваха от радост, мъжете го прегръщаха. Елена бе така удивена, че понякога губеше чувството си за реалност.

– Не е възможно да те обичат толкова – му каза една сутрин, когато напускаха овчарски колиби, а грубите полудиви овчари плачеха като деца на сбогуване. – Никой не обича така господаря си. По-скоро твърде се страхуват от теб.

– Аз не съм господар за тях, аз съм онзи, който им варди кошарите, стадата и пасищата.

– Значи си им овчарското куче. Никой не е благодарен на кучето си.

– Не искам от тях да са ми благодарни, Елено.

– Ами какво искаш?

– Нищо.

Често минаваха напряко през горите или катереха хълмовете по кози пътеки. Момчил ѝ сочеше:

– Ей тука, в това усоище, съм ловил караконджули. Черният ми кожух, знаеш го, е направен от тях.

– А змейове ловувал ли си? – повдигаше вежди Елена.

– Не, змейове не съм. Ами ти?

Ето това я правеше щастлива. От мига, в който бе облякла мъжки дрехи и беше запасала меча си, и Момчил, и мъжете му я приеха за равна, една от тях, без уговорки и без насмешка. Нямаше намеци, че трябва да носи поли и накити, че ѝ подхожда хурка, а не меч, че мястото ѝ е в кухнята, а не в конюшните. Безусловно ѝ бяха признали правото да бъде, каквато е, и толкова неподправено уважение Елена не бе усещала, откакто изгуби баща си…

Понякога замръкваха на открито. Тогава ловуваха, палеха огън и заедно приготвяха храната. После устройваха турнири край огъня. Никой не намери за неприлично да се сбие с бъдещата княгиня. Най-често противник ѝ беше слаб и строен млад мъж, с дълги и меки коси и брада, бледо чело и присмехулни пъстро-зелени очи. Наричаха го Йоан, а Елена на няколко пъти успя да го събори и притисне в тревата, преди да научи, че този Йоан е всъщност монах, прокуден от Атон поради Варлаамова ерес и приет от Момчил за епископ на княжеството.

Момчил не само на годеницата си бе позволил да бъде себе си.

 

Аз, раба божия монахиня Елисавета, с ръката си писах това, щото да остане спомен за тоя човек, когото познавах. Години споделях хляба му и ще напиша всичко, както си е било. А ти не ме съди строго, любезни читателю, че са словата ми прости и неизкусни. Истината е добре да се каже просто.

Момчил бе от незнатен произход, син на стратиот и селянка. Мнозина зоват себе си принцове и князе и се гордеят с кръвта на бащите си. Той дължеше короната си на друга кръв – кръвта по острието на меча. Княз бе по дързост и воля.

И ония, дето увличаше след себе си, бяха дръзки и храбри. Не бяха хрисими, ни почтени, нито благочестиви. Защото не добродетелните вземат превес в битката, а смелите.

За верността им той не плащаше. Нито един наемник нямаше във войската му. Не златото ги водеше, а честта. Еднакво му бяха предани. Готови бяха по-скоро костите си да сложат в бой, нежели да го предадат на погибел.

На верността им Момчил отвръщаше с вярност. Беше винаги пръв в боя и никога не се огради с тежка конница, нито се скри в шатра. Пръв за атака свиреше неговият рог и последен възвестяваше края на битката. Ведно със стрелците стреляше, начело на конницата нападаше, наравно с пехотата въртеше меч, а след битка сам, с ръцете си, прибираше убитите и ранените.

От селата в мирно време не събираше данъци, нито десятък, нито друга повинност. Такса за тържище и път не вземаше, нито за работилница, нито за лов, нито за вино. Златото в хазната му бе от кръвнина – неведнъж някой властелин бе откупувал от него пленената си войска, а сам василевсът бе платил за свободата си два сандъка имперско сребро. Селяните и търговците се кълняха в него и сами идваха и молеха да припознае селата и градовете им за своя земя.

В дома си живееше просто. Нямаше нито слуги, нито придворни, за къщата и покъщнината синовете му се грижеха, а той ги беше научил на труд и покорство. По нищо домът на княза не се отличаваше от селските хижи – ни по скромност, ни по порядки, така нищите го имаха като свой и го обичаха.

Не те нему, а той на тях служеше. Слуга, а не властник беше Момчил, слуга и в земята си, и в дома си. Всички признаваха само него за господар. Защото Бог така е устроил света, че само онзи, който за нищо не ламти, да получи всичко…

А враговете му се дивяха на неговото могъщество, защото един човек виждаха те и едно име знаеха. Слепи бяха да видят, че зад тоя мъж стоят стотици воини и хиляди нищи, че зад него е цялата планина между Марица, Струма и морето, че са слети в едно и затова е трудно да ги надвият.

Императорът на войските си плаща сребро и злато, на съюзниците си – с плячка, но колко голяма е имперската хазна и колко плячка може да отнесе варваринът? Момчил любов и вярност имаше, а те са повече от сребро и злато, защото са бездънни и безкрайни.

Много го хулеха и клеветяха, понеже велик страх бе смразил сърцата им. Не от многоброен враг се плашат човеците, а от силата на духа. Защото всяка войска можеш да изтребиш, но духа човешки и волята му не можеш лесно да сломиш…

 

Елена гледаше отвисоко Каменния град и се наслаждаваше на топлия блясък на камъка под юнското слънце.

Този град, строен на два хълма над река Черна, бе истинският дом на Момчил, нищо че неотдавна бе обявил великолепния Ксанти за своя столица. Че градът е от камък, подсказваше и името му. Но че цял град може да се издълбае направо в скалата, не беше допускала.

Виждаше добре нисичките постройки, сгушени нагъсто по стръмния склон. Не бяха точно къщи, а полупещери, вкопани дълбоко в скалите. Над повечето вместо покриви се издигаха бойници – не домове, а малки крепости. Свързваха ги не улици, а издялани или градени с каменни плочи стълбища. В ниското двата хълма бяха опасани от крепостна стена. Под стената, към реката долу, се спускаше почти отвесна пропаст. В крепостта можеше да се влезе само откъм източния хълм – от брега на реката тръгваше нещо средно между мост и козя пътека и водеше към единствената порта. Не от греди, а от ковано желязо. Портите бяха и денем, и нощем отворени, защото тежестта им можеше да бъде местена само от волски впряг.

До по-високата западна половина се стигаше само по няколко въжени мостчета, прехвърлени между двата хълма. Ако някой прережеше въжетата, западният връх оставаше достъпен само за птиците. И дори враг да преминеше портата, ще превземе едва половината град. По най-високата част на западния хълм, на самия му връх имаше още една крепостна стена. Три четвъртити бойници се зъбеха от нея, а над тях се издигаше кръгла кула. Точно кулата бе княжеският дворец на Момчил.

Извън града, покрай реката, се точеше дълга редица обори и кошари. Пред портите беше и тържището. Никой непознат, било то овчар или търговец, не се допускаше в крепостта. Елена знаеше, че из пещерите под града има тайни складове и водоеми. Скривалищата все още не ѝ бяха доверени, но изненадващо дори и за себе си, Елена не се сърдеше.

– Твърде добре, светла господарке – прекъсна съзерцанието ѝ Петър, който стоеше на почетно разстояние зад нея и нещо ѝ говореше. – Ами тогава да приберем дебелите кожи горе, на сухо и проветриво, и да постелем черги. Лятос не е така студено, а пък ще е по-празнично.

Най-големият син на Момчил бе едва пет или шест години по-млад от нея. Нарече я господарка от първия ден и нито веднъж не посмя да я погледне. И сега стоеше с наведена глава и смутено мачкаше в ръцете си кърпа. Елена се питаше как ли ще я нарича след сватбата, а дали тя ще съумее да бъде майка на шестнайсет чужди деца, предпочиташе да не мисли.

С наближаването на Еньовден в душата ѝ страхът растеше. Ако не успееше да го задуши, щеше да я пречупи…

– Имаш ли време и за мене, Елено?

– Имам.

Дръпна се от прозореца с леко съжаление, а Петър тихичко излезе от стаята.

Момчил бе с разпиляна коса и раздърпана, не много чиста риза. От седмица почти денонощно заседаваше с главорезите си.

– Писа ли на Александър?

– Писах му.

– Спомена ли изрично, че ми трябват тежки конници?

– Споменах.

– Хубаво. Дано да побързат. Получих вести: Умур бег вече прехвърлял проливите.

– Ще му пиша пак.

– Когато напускам града, за всеки случай затваряме портите. Не е зле да прегледаш запасите от храна и вода.

– Вече го сторих.

– Конюшните и оборите долу искам да опразним и стадата да пръснем из околните села.

– Ще се погрижа. От моите коне можеш да вземеш, които си харесаш.

– Разчитах на това.

– Само кафявия жребец недей. Няма да ти се подчинява.

– Знам – усмихна се Момчил. – Юнашки кон е той! Разбрах, че ти си купила новите ризници за гончиите. Добър избор, Елено, смаян съм!

– Дреболия.

– Следващия път ще те взема с мене. Решил съм да ти дам да водиш стрелци и лека конница.

– Велика чест ми оказваш, Момчиле.

– Знаеш ли…

Той приближи до нея и дълго я гледа в очите, преди да продължи.

– Трябва да ти призная, че колкото наближава сватбата, все повече се радвам, че Александър ми отреди тебе. Още не си ми близка, но понякога чувствам, че мога да ти поверя и живота си.

Елена не издържа на погледа му.

– Чувам, че подготвяш тиха и скромна сватба.

– Ти ме остави аз да реша каква сватба искам…

– Благодаря ти, Елено.

Пресегна се и плахо погали бялата ѝ плитка. После се обърна и си тръгна, почти тичешком, надолу по стръмното стълбище на кулата.

Когато стъпките му заглъхнаха, Елена побутна спящото в ъгъла огромно куче:

– Вече сме сами.

Кучето с мъка отвори очи. В погледа му се четеше изтощение. Надигна се бавно и продължи да се изправя, стъпило на задните си крака. Едрото му туловище се разтърси, в гърлото му загъргори болезнено ръмжене. Още преди да успее да се изправи докрай, се беше преобразило в човек.

Мръсен и брадясал, мъжът будеше не страх, а съжаление. Беше съвсем гол, затова Елена свали наметката си и му я подаде.

– Слушам те, Комире.

– Лоши вести ти нося, Елено, прости ми.

Очите му, кръвясали и трескави от умора, я гледаха виновно.

– Каза „не”?

– Каза „не”. Нямаш право да тръгнеш с него, нито да му проводиш глутницата на помощ. Светата майка Вълчица заръча да ти припомня, че си ѝ дала дума. Тая земя ще е наша. Момчил трябва да умре.

Девойката се извърна бързо и се загледа пак през прозореца. Нужно ѝ бе малко време да овладее гласа си:

– Разбрах, Комире. Иди да се наспиш.

 

Кафе. Не харесвам вкуса му, но ароматът му за мен е най-вълшебният мирис сутрин.

Особено ако почти не си спал.

Две препечени филийки соев хляб. Мързелива и непълноценна закуска, но притъпява глада и гаденето. Особено ако не си вечерял, а вместо това си се топлил с вино.

Рано сутрин на верандата е свежо и температурата е само тридесет и един градуса. Мога да пия кафе, да закусвам и да зяпам хълма под къщата. Радвам се на разноцветните туфи мъх и жалките храсти. Всъщност – възхищавам им се. Трябва да си истинско чудо на природата, за да оцеляваш при резките смени на температурата и практическата липса на влага.

Понякога, с риск да ме арестуват, ги поливам. Тогава избуяват, пускат зелени клонки, а веднъж дори цъфнаха. Сега са сиви и сбръчкани. Май ще е по-добре да почета, докато си изпия кафето. Някое леко и забавно четиво, над което да се посмея на глас:

 

Лъжат безочливо и безстидно, които твърдят, че Господаря е имал жена и живеел с нея невенчан, в грях и блудство. Истина ви казвам: аз, смиреният божи пастир Йоан, венчах в светото тайнство на брака княза Момчил и светлата господарка Елена!

Александър, самодържецът български, размени венците и пръстените, а благочестивата царица Теодора държеше венчалните свещи. И бяха свещите в сребро обковани, а венците – от чисто злато, дар от царя и царицата.

Триста души отбрани гости, достойни люде отблизо и далеч, седнаха на трапезата им и всеки вдигна наздравица и се поклони на младоженците. Тридесет блюда бяха гостени и тридесет бъчви старо вино изпиха за прослава и за бъдни честити дни.

Девици от най-благородно коляно пяха им с ангелски гласове, и дариха гостите със златотъкани кърпи, и постлаха им сърма и свила, и поръсиха с розов цвят и благовония.

А подир гощавката сам кумът Александър развя кърпата си и поведе хорото, и изви се хоро многолюдно, хоро тежко, и не замлъкнаха гайдите три дни и три нощи, и бе така светла, и сита, и честита сватба, щото да се помни от всичките люде в планината нине и присно, и вовеки…

 

– Няма да има сватба, Момчиле.

Елена леко потръпваше, но гласът ѝ бе ясен, а погледът решителен. Бе връхлетяла в покоите му дори без да почука.

Навън бе още нощ, но той бе буден и търкаше усърдно някакво видимо само за него петънце по острието на меча си. Най-близките му хора бяха вече събрани, тихо и напрегнато си говореха. Изгледаха Елена учудено, после се изнизаха един по един, кой с намигване, кой с оная хитра и заговорническа усмивка, с която човек се оттегля от семейна кавга.

Момчил не я удостои с внимание. Вдигна меча си към пламъка на запалените свещи. Острието засия. Докато му се любуваше, подхвърли през рамо:

– Седни и ми разкажи.

– Реших да ти кажа истината.

„Истината, истината, истината”. Тази думичка бе кънтяла и отеквала в главата ѝ от много дни, а онзи коварен страх бе избуял и бързо се беше превърнал в див ужас.

– Така ли? Че кога си ме лъгала?

– Винаги. През всичкото време, откакто съм тук.

– Лъжеш, не ти вярвам! – Момчил се смееше.

Елена чувстваше главата си леко замаяна. Струваше ѝ се, че няма дълго да издържи, че всеки миг ще изпадне в ярост, или по-лошо – ще избухне в плач. Непосилно ѝ бе да говори, затова измъкна изпод елека си изящно украсен документ и му го подаде. Беше кратък, но скрепен с всичките царски печати:

„Аз, Иван Александър Асен, от бога поставен цар и самодържец на всички българи, повелих… Госпожа пресветлата севастократица Елена може да заповядва сама в земите на у бога Христа покойния си съпруг…”

Момчил дълго го чете, сякаш не успяваше да разбере недвусмисленото му съдържание.

– Александър те излъга. Никакви конници няма да получиш от него. Той никога не е и мислел да ти помага. Видях смъртта ти, Момчиле, видях я още преди година.

– Ха! Катерина ми каза за тебе, че си ясновидка! Но аз на пророчества много, много не вярвам… На Александър не съм и разчитал чак толкова. Вълкът затова има дебел врат, понеже…

– Той те излъга, защото аз го накарах! Знаех, че ще умреш, и поисках земята ти. Александър ме прати тук не за твоя съпруга, а за твоя вдовица! Още не сме се оженили, но той ми е признал правото да заповядвам в земята ти!

Момчил мълчеше, гледаше я с пламтящи очи и се усмихваше.

– Хубаво – каза накрая. –  Твърде хубаво даже. Ще рече, че ако не сега, то поне след смъртта ми ще имаш неговата подкрепа. Много се радвам, Елено.

– На какво се радваш? Ще те убият. Те затова идват. Ти си мислиш, че са тръгнали да обсаждат Солун, но те идват за тебе. Ти отиваш на стража, да пазиш селата по пътя им от плячкосване. Но те не идат за плячка този път, а за да се отърват от тебе!

– Значи ще е истинска война – въздъхна Момчил.

– Ще се биете един срещу шестима. Не можеш да победиш!

– Няма как да оставя селата на юг на варварите. То ще значи да предам всичко, в което вярвам…

– А кой ще ги брани от варварите, когато те убият?

– Ти.

Елена се подпря на стената, свлече се и заплака. Плачеше и от срам, и от облекчение, плачеше с неудържимия и пречистващ плач на виновния, пред разтърсващата сладост на прошката.

Момчил дойде при нея, смутен и угрижен, опита да хване ръцете й, да я погали, притисна лицето ѝ между дланите си, в опит да задържи погледа й.

– Няма нищо… Недей, не плачи… Виж, Еленко. Щом не искаш сватба, няма да те насилвам. Ако е речено да умра, нека. Вече зная, проклет да съм, не бях прав. Ти ще си ми достоен наследник. И без да си ми жена, и без някой цар или патриарх да признае правото ти, защото ти вярвам. Ти си ми повече от сестра… Ти си ми брат. Като на брат ти се моля, не изоставяй децата ми. И ония, дето съм приютил, и онова… дето ще се роди…

После я целуна по бузата.

Дълго след като тръгна, Елена гледа подире му с празен поглед. В главата ѝ кънтеше само една нелепа мисъл:

„Аз… не ти, а аз трябваше да те целуна! Нали аз те предадох.”

Стоя така вцепенена дълго. Някаква невидима сила я притискаше. Смразяващ ужас. Мислите ѝ препускаха през времето, лъкатушеха напред и назад, подреждаха се и се разпиляваха в по-ясни или по-смътни картини. Всичко бе точно, всичко бе правилно, всичко така трябваше да бъде.

Лъчите на изгрева пълзяха по пода и чертаеха часовете, а Елена не помръдваше.

Някой отвори вратата и влезе по-тихо от сянка.

– Търсих те, мила…

– Ти си бременна – каза Елена.

Катерина седна на крайчеца на постелята, сви се и притихна.

– Успя да скриеш от мен досега!

– Не ме съди строго, мила. Ти умееш да виждаш през времето, но аз съм влюбена жена и като всяка жена виждам в сърцето си. Знаех си, че Момчил е обречен. Реших, че няма да го дам!

Елена продължаваше да стои неподвижно, скована и изтръпнала, почти не чуваше думите й, не чувстваше, не мислеше за нищо.

– Той ще умре на Еньовден.

Катерина само поклати глава:

– Няма. Не давам. По-скоро аз бих умряла.

Елена си пое дъх и с огромно усилие на волята успя да помръдне врата си, после ръцете и раменете. Коленичи до нея:

– Не помня коя съм, нито какво е било между нас. Но виждам и знам, че двете с тебе можем да направим с този свят всичко каквото пожелаем. Помогни ми да си спомня коя съм!

– Ако си спомниш, ще трябва от всичко да се откажеш.

– Знам. Небето вижда! Ще ми помогнеш ли?

– Небето помни! – прошепна Катерина.

Тя вдигна изящните си ръце и започна да гали косата й, лицето й, раменете. Целуна очите й, страните, устните. Накрая, още по-тихо, прошепна до ухото й:

– Ти ми даде себе си. Ти бе и мой мъж, и моя майка, и мое дете.

Елена изгуби съзнание.