The Great Ordeal The Aspect-Emperor #3

He raised a hand into the dim air, gazed upon the nimbus of gold shining about them. Such a remarkable thing. So hard to explain…

Свещеният аспект-император Анасуримбор Келхус продължава своя поход към Голготерат. Под неговото всевиждащо око и в неговата всеобхватна сянка крачат мъжете на Трите Морета – мощта на цялата човешка цивилизация, подчинена на една воля и един стремеж – да спасят своя свят. Но не всички споделят неговата истина. В сърцето на изоставената му империя богинята Ятвер продължава пъкления си замисъл срещу семейството му насред хаоса на фанимския бунт; в родината му Ишуал старият магьосник Акамиан и неохотната принцеса Мимара трескаво търсят тайната на произхода на императора; а дълбоко в недрата на Иштеребинт последните останки от великата раса на Нехората трябва да направят своя финален избор в предстоящата война.

Ако досега не сте се потапяли в грандиозния водовъртеж от митология, философия и магия, който представляват книгите за Втория Апокалипсис, то горните редове вероятно ви се струват изпълнени с прекомерна епика и евтино звучене. Няма как да сте по-далеч от истината – от години насам Скот Бакър доказва отново и отново, че е окупирал безапелационно върха в модерната вълна на философско фентъзи. В развитието на поредицата дотук неговият коктейл от неповторим библейски език, разнообразни магически системи, внимателно обмислена метафизика, многопластови герои, хилядолетна история и, разбира се, тонове философия претърпя много различни вариации и съотношения между отделните си елементи, като Бакър сякаш успя да напипа най-добрата рецепта в последното си творение, The White-Luck Warrior.

Пет години на тягостно очакване по-късно, заключителните акорди на втората трилогия от поредицата най-сетне достигнаха до нас. За съжаление, недалновидната политика на издателството в комбинация с големия обем на текста наложиха разделянето му на две части, така че The Great Ordeal представлява само половината от финала, а втората половина се очаква да излезе догодина под оригиналното си заглавие The Unholy Consult.

За щастие това разцепване не е превърнало книгата в полуфабрикат. Макар че отделни моменти от текста изглеждат ненужно разтегнати, за да го допълнят до самостойно произведение, темпото сериозно се засилва към средата и романът успява да приключи с апломб и подобаващи клифхенгъри всичките си сюжетни линии, без да изглежда като вяла репетиция за големия финал в следващия том.

Завъртайки внимателно всички гледни точки в историята около ключовия за метафизиката на света въпрос за проклятието и спасението, Бакър си е направил труда да построи четирите основни тематични локации в романа с различна стилистика. Може би най-трудна за проследяване и за напипване на ритъма се оказва линията с Нехората, където изключително архаичният език, нагоден към необозримо древната история на тяхната раса, заедно с напластените описания на безкрайните пещери в недрата на планината, спъват доста четенето и на моменти ми се налагаше да минавам неколкократно през текста, за да успея да си изградя визуална представа за случващото се. От друга страна тази линия е и най-отплащащата се на внимателния читател с грандиозното количество нови разкрития за историята на Нехората (въведени по доста елегантен начин на ръба на инфодъмпа), един от най-интересните нови герои в поредицата в лицето на Ойнарал, както и с много леки податки за мита за сътворението на цяла Еарва, което гарантирано ще изправи на крака феновете на теоретизирането. Прекрасен щрих са и Исполините*, за които ви оставям да прочетете в книгата.

Частите, посветени на Великия Поход на императора, са модулирани в друг регистър, който един от героите сам определя като: „we are living scripture”. Запазената марка на Бакър – битките от птичи поглед в стил историческа хроника – достигат кресчендо в този том, а езикът изобилства от библейски конотации. За изненада на всички, The Great Ordeal ни сблъсква отново с гледната точка на Келхус, което последните два тома избягваха да правят, за да удължат максимално неизвестността относно това какви са истинските мотиви на императора и за да засилят божествения му образ. Тези части обаче поставят далеч повече въпроси, отколкото дават отговори. Докато в Принцът на нищото Келхус разсъждаваше изцяло в плоскостта на дуниейнската си мисия и с дуниейнските средства, двайсет години по-късно мислите му са толкова прикрити под пластове езотерика и неразбираеми видения, че е почти невъзможно да се изгради каквато и да е представа за намеренията му. Макар че това е оправдано след всичко, което Келхус трябва да е преживял и осъзнал в тези двайсет години, остава едно неприятно колебание дали това е ловък експеримент на Бакър да удължи агонията ни по нов начин, или e просто евтино измъкване. Все пак малкото му на брой интроспекции в общи линии работят, спомените от Отвъдното са сред най-интересните сцени в книгата, а няколко добре прикрити из потока философия изреченийца всъщност разтърсват с откровението, че Келхус все пак има чувства.

Въпреки експлозивния си финал обаче тази линия дразни с много излишни и зле защитени сюжетни развития и с трансформацията на симпатичния преди Прояс в новия Сорвийл, а именно – самобичуващ се лигльо, който цяла книга не успява да разбере какво иска от живота. Светъл лъч насред цялото му философстване на празни обороти е красиво построената от автора възстановка на противопоставянето му със Саубон от началните книги – всъщност няколкото препратки към първата трилогия са особени готини великденски яйца и показват за пореден път, че Бакър успява вече шеста книга по ред да не изпуска юздите на фабулата си и да я държи стегната в главата си.

Пиша това с носталгия към погубеното величие на основния конкурент в този поджанр – Малазанската книга на мъртвите. Паралелите между двете не са един и два, но където Малазанът успя тотално да се размие в безброй гледни точки, сюрия вътрешни противоречия в историята, забравени и спихнали сюжетни линии и безобразно философстване, Вторият апокалипсис продължава да бъде една добре фокусирана история с малко на брой, но развити с голямо усърдие герои, всеки от които представя уникален поглед върху основните въпросителни в поредицата. За да цитирам изключителния Thorsten, докато първата трилогия поставяше метафизичния акцент върху спора между Логос и Митос – между рационалното и мистичното, то втората трилогия е решила окончателно въпроса в полза на мистичното и голямата въпросителна сега е в това кой тълкува мистичното по верния начин. Всяка от големи фракции в света на Еарва – Нехората, Консулта, Дуниейните, Келхус, Фанимите, поклонниците на Стоте – има свой собствен подход как да избегне вечното проклятие и за много от тях спасението минава през пълното отричане на останалите, което завърта основния сюжетен двигател в последните няколко романа.

Безобразното философстване обаче си го има. Ако не по стъпките на Ериксън, Бакър определено върви по стъпките на късния Дюн, а това е една от най-вбесяващите за следване пътеки според скромното ми мнение. Докато си говорехме само на ниво сюжетни паралели, всичко беше ОК, но The Great Ordeal вдига с порядък количеството излишно обфускирани размишления и изпълнени с недоизказани изречения диалози. И това дразни откровено. Не толкова защото не сме го виждали вече в предните книги (с особено тежки спомени от The Judging Eye), а защото обезобразява и затруднява вникването в мотивацията на героите. И докато някъде това е сюжетно оправдано с лудостта на някои от тях, то за по-земни персонажи като Есменет например е по-скоро досадно.

Последните две сюжетни линии продължават двата огромни клифхенгъра от предната книга. Историята в Момемн достига своя завършек по слабо задоволителен начин – дори откровено разтърсващият финал не успява да оправдае безкрайните страници, посветени на безумията на малкия Келмомас и лиготиите на благословената му майка. Цялата линия дрънчи на кухо – всичко, случило се в нея, изглежда като излишно дълга подготовка, развръзката стои като кръпка и миреше лошо на deus ex machina, героите не се променят и на йота и дори разкритията остават бледи на фона на останалите линии. Разочароващо е и развитието на Воина на Белия Късмет – една от може би най-оригиналните идеи в поредицата се усеща силно опропастена след тази книга.

Изглежда сякаш Бакър суче сюжета там само за да може да придвижи останалите фигури по дъската. Видимо повече удоволствие му доставят епичните интроспекции на още един нов и завладяващ персонаж – Корингхус от Ишуал, чиито сцени с Акамиан и Мимара отново се явяват много елегантна реплика на играта на котка и мишка между Наюр и Келхус в първите книги – задачата на един Дуниейн да успее да постави под контрола си човек, фанатично пазещ се от дуниейнския контрол. Но не позволявайте да ви заблудя – взаимодействието между тях е на съвсем друго ниво и се развива по съвсем други релси. Корингхус е сред най-интересните герои в поредицата не само заради разкритията за съдбата на Ишуал, но най-вече заради изключително финото прокрадване на лудостта в неговите размишления, подобно капки боя в кристално чистата вода на Логоса, чиито бавно разпръскващи се слоеве поквара (или просветление?) оцветяват цялостната красиво неразбираема симфония, която представляват неговите мисли. Тези части заслужават много препрочитания (вероятно с нулев резултат), но стилистичният отскок на Бакър в трети пореден регистър буди искрено възхищение.

И така – вярвам, че изводът ми за романа е станал донякъде ясен – изключително силните и като история, и като писане моменти в него се борят с няколко сериозни дефекта. На първо място това е излишно тежкото философстване с много съмнителни облаги за внимателния читател, на второ – незадоволителното развитие в част от сюжетните линии. Епичните финали на въпросните успяват да затвърдят по-скоро доброто впечатление от романа, но балансът между жива сюжетна плът и баласт определено отстъпва с няколко обиколки на предходната книга. Бакър не успява да отговори на нито една от основните критики срещу него. На обвиненията в нереалистично дълбоките и всеобхватни размишления на героите („ever are men deceived..“) той допълнително затруднява вникването в тях с тежък език и бавен ритъм. На обвиненията в женомразство той официално декларира* в текста, че „between women and men, women possess the lesser soul. Whenever the Eye opens, she glimpses the fact of this…”. На критиките към безумния персонаж на Келмомас отговаря с предвидимо и кухо обяснение, а цялата тази сюжетна линия остава да играе десета цигулка на фона на останалите. С други думи, ако досега не ви е допаднал Бакър, тази книга няма да ви накара да го заобичате.

Но ако забравим за момент обективната критика и превключим отново на фенбойска вълна, The Great Ordeal завладява ума и сърцето, веднъж прескочили началото се изчита трескаво и вдъхновено, и много лошо изостря апетита за големия финал. Да идва 2017-та по-скоро!