Evergreen #15
Добре, значи накратко. Доколкото си спомням, дотук във всеки Евъргрийн мнозинството от пишещите са се изказвали ако не суперлативно, то поне в някаква степен ласкаво за съответното произведение. Има, разбира се, няколко изключения като Властелина и Землемория, по които екипът е бил сравнително раздвоен, но така или иначе винаги се е намирал някой да защити тематичната класика. No more mister nice guy, though, както обичаше да казва навремето колегата Елан. За да разчупим малко схемата, този път сме подбрали една поредица, обявявана нееднократно за едно от най-големите, ако не и най-голямото постижение на научната фантастика. С което обаче, оказва се, нито един от нас не е съгласен. И тъй, ще плюем :). По същество – Франк Хърбърт и Дюн. И, хехе, продълженията на Дюн...
Moridin
Demandred
Първо едно предупреждение – в статията е пълно със спойлъри, тъй че, ако не сте чели “Дюн” все още, продължавате на свой риск.
И така, този път наред е “Дюн” – книгата, обявявана почти навсякъде за една от най-големите класики в Sci-Fi жанра. Този факт често ме е учудвал по няколко причини:
– Книгата е по-скоро фентъзи, отколкото Sci-Fi. Вярно, има космически кораби и далечни планети, но всичко останало си е абсолютно фентъзи – феодалното управление на падишаха и благородническите фамилии, битките, водени чрез дуелиране с хладни оръжия поради една много изсмукана от пръстите причина, мистичните прозрения на Бин Джезърит, търсенето на избрания Куизац Хадерах, интригите между враждуващите аристократични фамилии и още немалко други неща. Пък и цялостният сюжет е напълно във фентъзи традициите – Избраният, с помощта на свръхспособностите си, повежда онеправдания народ към велика съдба и неочаквана победа срещу на пръв поглед силно превъзхождащ го враг.
– Лично за мен книгата съвсем не е толкова добра, колкото е преобладаващото мнение (най-вече на Запад, където тя е в челните позиции на почти всяка Sci-Fi класация). Защо ли –обяснявам веднага:
Сюжетът не е особено интригуващ. Израстването на младия Пол Атреидес до Куизац Хадерах и водач на свободните не успя да ме грабне. Това, че шепа хора, живеещи на най-негостоприемната планета в Галактиката, с доста неразвити технологии, набързо разбиха всички останали и завзеха Галактиката, беше за мен силно изсмукано от пръстите в типичен фентъзи стил. Мистичните части, свързани с Бин Джезърит и Муад’диб, също ми бяха ужасно скучни. Самият Пол беше един силно дразнещ герой от най-противния ми тип свръхсамоуверени и с фантастични способности такива. Имаше и няколко интересни герои (например Джесика), но повечето бяха или скучни, или дразнещи, или и двете. И не на последно място, склонността на автора да използва стотици измислени от него думи, което води до постоянно ровене в речника отзад, е дразнеща и безсмислена (И това го казва фен на Колелото! Ма срам нямате, ей! бел. на Рол). Диалогът в книгата също е доста слаб за мен. Действието се развива мудно (макар и да не стига някои от фентъзи класиците в това отношение). А и финалът е незадоволителен, победата за нашите идва твърде лесно и дори не е описано добре как точно става. Освен това филофоските и религиозни идеи на Хърбърт, представени чрез Муад’диб, се повтарят твърде често и натрапчиво, а не са и особено оригинални, затова не ме впечатлиха с нищо.
Разбира се, “Дюн” има и своите добри страни. За мен това е най-вече цялостната атмосфера на Аракис и много добре описаното общество на свободните, живеещи там. Идеята за планета с толкова малко вода и сурови пустинни условия и интересните обичаи, следващи от това, е доста добра и развита отлично. Пък и доколкото знам, това е една от първите книги в жанра, занимаваща се със свързани с екология теми. Интригите между враждуващите благороднически фамилии също бяха интересни, макар и недостатъчно, за да направят книгата някакъв шедьовър. Барон Харконен е много готин злодей, макар и доста стандартен.
Няколко думи за безкрайните продължения на оригиналния “Дюн” – чел съм само малка част от тях, но съм щастлив, че не съм чел повече. С една дума – трагични. Пълни с надут мистицизъм, разни пророчества и бълнувания за Провидението и Съдбата и с почти липсващ смислен сюжет.
Като заключение – въпреки многото критики, които изброих, “Дюн” не е лоша книга, даже е доста добра, ако не подхождате с големи очаквания към нея. Но със сигурност мога да кажа, че за мен това е една от най-надценените и незаслужено издигнати в култ книги, които съм чел. Особено ако сложим в сметката и трагичните продължения, които силно ви препоръчвам да не четете въобще.
Roland
Много може да се напише за тази поредица. Може да се възхвалява таланта на Франк Хърбърт да създава една толкова интересна и пълнокръвна вселена, че човек да се почувства като част от нея. Може да се говори за сложните връзки между героите и интригите, с които е оплетена цялата история. Може да се говори и за философията.
Аз няма да го направя. Вместо това ще говоря за алчността и упадъка. Смятам, че е редно поредицата да се раздели на две части – "Дюн" (да речем първа и втора книга, макар че, на практика, това си е една книга, разделена от скапаното ни книгоиздаване на две) и всички останали продължения.
"Дюн" за мен винаги е била нещо специално. Цялата вселена я чувствам особено близка, особено жива. Може би толкова жива и пълнокръвна, колкото е светът на "Колелото на Времето", който за мен си остава най-добре и подробно развитият такъв в книга (Да, много повече от прехвалената Средна Земя на Толкин. Съжалявам, но за мен десет тома имена и дати не създават един свят, ако в него няма никакъв друг живот...). Врял съм, дето се вика, и кипял там. Никога няма да забравя колко се трогвах от всичо – от имената на планетите и героите, до Гласа и цялото сестринство Бин Джезърит. Историята е майсторски написана, интересна и, каквото и да си говорим, нестандартна. Това е и ключовата дума за цялата поредица. Няма друга такава фантастика. Дори не съм сигурен, че е фантастика, защото допирните точки с фентъзито не са малко. Атмосферата също наподобява тази на фентъзито, макар и доста мрачна на места, още повече, че по времето, когато е писана книгата, технологиите не са били на чак такава почит и, за разлика от Азимов и Кларк, Франк Хърбърт не е учен и просто никога не се е вълнувал от техническата и научна страна на нещата. Затова и вселената, която описва, успява да комбинира по толкова странен начин фантастика и приказка, логика и сюрреализъм, епика и интриги, смесвайки ги в някаква странно мрачна и все пак жива картина (Така, де, поувлякох се, ма прошката е майка на... ъъ... няма значение...). Не се сещам какво повече може да се каже за книгата, без просто да започна да разказвам историята. Една от най-красивите смеси между страхотен сюжет, пристрастяваща атмосфера и мрачна антиутопичност, която съм чел, и книга, която едва ли някога ще забравя.
Идва обаче “всички останали продължения” частта (доволно пукане на пръсти). Всъщност, каквото и да напиша, няма да може да се сравни по качество с прекрасните ревюта на следващите части на поредицата в сайта “Book-a-minute” (http://rinkworks.com/bookaminute/). Малко книги са в състояние да са толкова различни в сравнение с оригинала си. Сякаш цялата поредица е била прерязана с брадва малко след началото си и след това някой дълго и съдържателно е повръщал върху втората половина от нея. Безкрайните продължения са запазили някаква минимална част от атмосферата на първия “Дюн”, но епиката я няма, героите ги няма и, по-важно, историята я няма. Сюжетът, така де, липсва. Ама отсъства тотално. Фундаментално и непоправимо. Заменен е от някакви псевдо-философски глупости, които имат философския заряд на умрял бобър. Не, всъщност малко по-малко. И това води до забавния момент книгите да са АБСОЛЮТНО нечетивни. За всяка от тях ми трябваше по около половин година (няколко опита през месец-два, че да се възстановя от психическите травми от предишния опит), за да ги изчета. Може би "Месията на Дюн" все още успяваше да се задържа на тънката граница между адекватността и пълния бълвоч, но този крехък баланс се разрушава тотално в разкошно-безмоторното й продължение "Децата на Дюн". Книга, с извинение, в която, освен че всякаква сюжетна консистентност е брутално изнасилена, липсва и каквото и да било друго, което по някакъв начин да съумее да задържи читателя, освен, разбира се, фактът, че се явява продължение на култовия "Дюн". Историята обаче се развива прекалено напред в бъдещето и прекалено много важни събития са преминали, без да бъдат описани (това още в "Месията" го има), за да създаде дори чувство на носталгия. С една дума – Weak!
Следващите стават по-зле, за тях дори не ми се приказва...
Има, междо другото, още една групичка книги за Дюн. Това са трите предистории "Дюн: Родът Атрейдис", "Дюн: Родът Харконен" и "Дюн: Родът Корино". Впрочем, вече са станали повече, доколкото знам. Но бизнесът си е бизнес... От тях, за съжаление, тук досега е излязла само една. Казвам "за съжаление", защото "Дюн: Родът Атрейдис" е нещо наистина рядко срещано – книга, писана единствено с цел да се извлекат още пари от стара поредица, но в много отношения по-добра от нея. Книгата е писана от сина на Хърбърт, Браян, и Кевин Андерсън ("Скритата империя" (Shadowdance #10) и "Старкрафт #2: Сянката на Ксел Нага"(Shadowdance #13), за който чувам доста противоречиви мнения, а и съдейки по Старкрафт, доста от тях са правилни. И все пак романът успява да улови атмосферата на оригиналния "Дюн". Не точно, не съвсем, но достатъчно. И при всички положения, доста повече, отколкото истинските продължения, писани от самия автор, успяват да го направят. И освен това е по-съвременен. Това е, разбира се, една от причините да не хваща цялата красота на оригинала, но пък му носи нова, негова си, собствена такава. Доста по-динамична и бърза като действие, пълна с доста повече и по-интересни интриги, доста по-футуристична и технологично-ориентирана, "Дюн: Родът Атрейдис" е изненадващо добър прикуел на старите книги и според мен достойно се нарежда в поредицата. Пак повтарям, доста по-достойно от истинските продължения на шедьовъра на Хърбърт.
Marfa
С прочитането на “Дюн” І и ІІ (колежката, трябва да се отбележи, има предвид оригиналната книга “Дюн”, издадена тук в два тома – бел. Моридин) се пристрастих силно към жанра на Научната Фантастика. Не че беше първата фантастична книга, която бях чела, просто така се случи, че беше първата изключително впечатляваща такава (поне за мен). Изумих се на невероятния обхват на въображението на Франк Хърбърт, на начина, по който описва една култура на бъдещето, свят, в който човечеството отдавна се е разселило из Вселената, еволюирали са различни култури, сменили са се множество ценности, променила се е системата на управление, с други думи действителност, така странно различна от заобикалящата ни в момента. Стилът на автора е неповторим, езикът му е цветист, персонажите са развити почти перфектно – всеки със своя собствена личностна характеристика, със своя собствена философия и психология. Не може да не направи впечатление способността на писателя да се “въплътява” в образите, които е изградил, като по този начин успява да пресъздаде твърде достоверно съответната гледна точка през очите на всеки действащ герой. Светът му е жив, динамичен и реалистичен, благодарение на описанията, лишени от обичайната тромавост и претруфеност, характерна за доста писатели от този жанр. Именно така Хърбърт успява да придаде собствена самоличност на описваните от него светове и по този начин ние, читателите, не можем да не се впечатлим от Аракис/Дюн, не можем да не си изградим ярка визуална представа за екологията й, за обитателите й, за господарите й; не можем да не възприемем като реалност Гайъди Прайм, домът на Харконите, представен като деградирало убежище на династия, силно напомняща на древноримска такава, за която моралът представлява само затвор, в който си лишен от възможността да се отдадеш на своите най-съкровени и подтискани щения, за всевластващата династия Корино, за подмолното (и не толкова) управление на Сдружението, не на последно място за домогването до власт на всяка цена и въпреки всичко на почти лишените от човечност сестри от ордена Бин Джезърит, за които е важна единствено максимата, че целта оправдава всяко възможно средство… И така, “Дюн” представлява една кулминация в този жанр, въвеждайки съвсем правомерно автора си сред редиците на класиците от областта на Научната Фантастика.
“Да живее комерсията!!!” Под този лозунг най-общо могат да се причислят меко казано странните импотентни продължения на поредицата. Да, може да звучи грубо, но мога да се подпиша под твърдението си, че в никакъв случай това определение не е пресилено. Напротив – меко си е! Добре де, веднага прилагам доказателства! Ето:
“Дюн” си има своя определена концепция, която може да доведе само до едно – до завършек – независимо какъв, независимо кой ще победи накрая – “добрия” или “лошия”, събитията, които започват стремглаво да се развиват, подсказват, че накрая трябва да има някакъв вид възмездие. И ето: действително “присъдите” са раздадени, ролите са разпределени, предсказанията са се сбъднали и няма останали отворени вратички. Подразбира се, че се достига до качествено нов етап в управлението на Империята, подчинен на различна от досегашната философия и на развитието на нормалните морални ценности, на които са носители героите от династията на Атреидите. Те успяват да получат възмездие, като наградата е именно възможността да наложат в този непознат за нас свят собствения си стил на управление, довел до процъфтяването на домът им – планетата Каладън.
Следователно каква е нуждата от по-нататъшната дисекция на всичко написано дотук? Защо се оказа наложително невероятното ялово дълбаене и гадаене в стил “какво става оттук нататък?”? Значи, в един момент авторът вижда, че книгата се оказва сполучлива и си казва: “Я виж ти!”, запрята ръкави и започва да “твори”. Именно в кавички, да! С един замах Хърбърт срутва всичко, случило се в “Дюн”. Изведнъж се оказва, че властта на Атреидите влияе зле както на самата планета, превърнала се в седалище на Империята, така и на самата империя като цяло. Защо ли? А вие защо смятате, че трябва да има причина? Ами просто така е станало – ето защо! Внезапно Пол Атреидес/Муад’диб се оказва обожествен център на някаква нова изчанчена религия, носител на която е сестра му Алая – преждевременно развитата Света майка. Той е много мъдър, все тъне в някакви противоречия със самия себе си, но така и не намира за необходимо да прекрати злото в зародиш, дето се вика, но това си има основателна причина – да може да се терзае и по този начин да пълни страница след страница с меко казано странни и невнятни философски бълнувания. Изобщо Атреидското управление не се оказва това, което е трябвало да бъде, не че е странно де, то често пъти стават такива работи и в реалния живот, от нас, читателите, се иска само да си затворим напълно очите за невероятните дарби и изключителната интелигентност на Муад’диб, довели до подема му в първите две книги. Просто в “Месията на Дюн” някак излиза, че красивата лъскава и апетитна ябълка е доста червива. Понеже все пак бъдещото развитие на планираната многология трябва все пак да се базира на нещо, авторът усърдно започва да търси под воловете телета – изведнъж се оказва, че червеите са на изчезване поради променящата се екологична обстановка на Дюн. Излиза, че Свободните, които хилядолетия са се борили, за да си озеленят планетата, сега дълбоко не желаят това да се случи. Добре, донякъде е ясно, че червеите умират от съприкосновение с вода, признавам, но нали идеята беше, че ще си има специални райони, в които милите твари да могат да си живеят щастливо? Нали така завършваше втората книга?
И така свръхинтелигентният близнак Лето решава, че за да съхрани червеите като вид, трябва да поеме по Златната пътека… Вероятно… Щото хич не се разбира що за чудо е тая Златна пътека и защо трябва някой да поема по нея, но да речем, че това е причината. Което е безнадеждно лишено от всякакъв смисъл, защото тръгвайки по Пътеката си, той превръща Дюн в зеленееща се джунгла, червеите измират, самият той се превръща в червей (ама има въображение Хърбърт, нали?!) и, да кажем, накрая постига заветната си цел, според която хората разбират, че хилядолетният мир е неприятен исторически момент, в който да живееш… Просто логика на талази! И понеже след няколко хиляди години не е останал и един човек, който да помни защо Богът-Император е започнал осъществяването на тази си идея, каквато и да е тя, най-вероятно финалните реплики на Лето ІІ, незаписани от Фр. Хърбърт, са били: “Виждаш ли, еди-кой-си, казвах аз на твоя прапрапрапрапрапрапрапрапрапрапрапрапрапра…ъммм, още дванайсет пъти пра… дядо, ама той не ми повярва! На сега, на теб ти е скучно да си живееш сред хилядолетен мир, значи съм бил прав! Йееееее!!!”, след което щастливо скача в реката и се разпада на безброй червеи, които плъпват по Дюн и отново я променят...
Но безсмислиците не спират дотук, съвсем не! Когато ми попадна “Еретиците на Дюн”, аз я изчетох, твърдо убедена, че съм пропуснала някоя книга от поредицата. Доста се постреснах когато доста по-късно разбрах, че няма такова нещо! Просто сагата продължава, гледайте новите епизоди от… Не, това май беше от другаде… Е сега тук вече съвсем не знам какво да кажа… Значи, след като е свършило мирното иго на Бога-Император, освободените народи са се разселили да търсят нови места; Светите Майки, тръгнали с тях, са еволюирали в Почитаеми мами (доста странни създания, меко казано) и сега се завръщат, щото Мамите искат мелиндж, понеже заместителят му се е оказал не особено ефективен (вероятно, не се разбира много добре). Следва изпълнено с бълнувания събитие, в което Гамму (бивша Гайъди Прайм, понастоящем добре уредена и развита планета), където е изпратен да се обучава поредният Дънкан Айдахо и следователно Орденът би следвало да има поглед върху нещата, случващи се там, изведнъж случайно се оказва, че е завзета от въпросните хора с въпросните Мами… Не се разбира коя е причината за постоянната реинкарнация на Айдахо, но пък за сметка на това той се оказва мъж-мечта – хем прероден герой, хем секс-машина! Две в едно! Появява се и предполагаемата атреидска наследница – Шийена, но защо го прави и защо изобщо е хабено мастило да бъде описвана, също не се подразбира. Следва съвсем логичният финал, в който се стига до заключението, че Дюн трябва да бъде унищожен тотално, но, за да не се депресират съвсем и последните останали фенове, Светите Майки вземат с помощта на Шийена един пясъчен червей, че да си го размножат и да си направят нов Дюн, където поредицата да може да си продължи спокойно, защото червеите оформяли околната среда според собствените си изисквания… Не става никак ясно, разбира се, защо тогава същите измряха, когато започнаха програмите за озеленяване на Дюн и защо опитите да бъдат отглеждани на други планети дотогава претърпяваха пълен провал, но просто вероятно Хърбърт е забравил тази подробност, та си е продължил как си знае…
Съжалявам, че изпаднах в толкова описателни характеристики, просто изтъквах кое точно в продълженията не ми харесва. Всъщност, ако трябваше съвсем пълно да систематизирам отношението си към тях, трябваше да си взема отпуска и да издам книга. За “Домът на Ордена” пък съвсем нямам думи – просто стъпалце, от което да започне развитието на нещо, което така и не става ясно какво евентуално би могло да бъде, просто написана безсмислица, празно пространство, което служи за преход към някаква нова история, която така и не вижда бял свят поради кончината на писателя. Това е книга, в която просто нищо, ама съвсем нищо не се случва, но смътно се долавят още по-смътни обещания под линия, че някъде в бъдещето нещо ще се случи; изключително тромава като стил, лишена от емоция, изпълнена с меко казано странни философски напъни на (без)действащите лица, чудейки се какво и кога да правят и защо да го правят, пак не става ясно защо бе унищожен Дюн… За какво изобщо говоря?! Там не се отговаря на нито един въпрос, поставят се само нови и нови изсмукани от пръстите загадки, чакащи вероятно си разрешение в по-добри времена.
Ако трябва да обобщя всичко казано дотук с малко думи, то ще река: “Да живее Дюн” и “Долу продълженията му!”. Не че имам нещо против комерсията – нали и творците трябва да живеят от нещо? Самият “Дюн” не е писан от алтруистични подбуди; просто ако Франк Хърбърт беше изразходвал енергията, необходима му за превръщането на романа в поредица, в написване на някоя нова творба, днес нямаше да се налага да казвам всичко това.
Moridin
Омайна лунна нощ е. Добре де, не е. Студено-мръсен софийски ден си е. И аз трябва да успея да опиша сполучливо ненавистта си към Дюн. Не е лесно. И сливите в купата изобщо не помагат. Но дългът зове. Опитвам се да разбера какво все пак й е толкова лошото на поредицата. Искам да кажа, в историята на литературата и по-специално на фантастичния жанр има доста надценявани произведения. На всяко от тях според мен не достигат някои неща, за да заслужава легендарния статус, който обикновено притежава. Властелинът, естествено, да. Какво прави Дюн по-различен от тях? Хм. Всъщност най-лошото, което може да се каже за Властелина е, че е скучен и непоправимо тъп. Иначе е една нелоша книжка, откровено симпатична, за момент дори зарибяваща. Разбира се по никой начин не е Библията на фентъзито или нещо, но на практика единственото, което можеш да изпиташ като отрицателни емоции от нея, са скука и снизхождение. Случаят с Дюн е совсем друг. Той буди една такава чиста и неподправена досада, че е въпрос единствено на време тя да премине в явна омраза. Защо става така, не съм много сигурен. Отчасти ми е крайно противно обожестяването на нещо, което сериозно ме е изнервило. В примера с Властелина огромните тълпи фенове просто си затварят очите за явните недостатъци и хиперболизират до неузнаваемост същестуващите достойнства на книгата. В примера с Дюн буйстващите ентусиасти-философи обявяват за гениално нещо, което очевидно може да бъде единствено извор на раздразнение. За да стана малко по-подробен, първо трябва да разкажа и някои неща за самата поредица.
И така, Дюн ни води в един свят в далечното бъдеще, в който човечеството е преживяло един бунт на машините и е свело употребата им до минимум. Свят, в който нестабилна конфедеративна аристокрация управлява сред класически средновековно-космически интриги, издигайки един от родовете си за императорски. Свят, в който феминистко-фашистко-досадно-мистериозният Орден на сестрите на Бин Джезърит търси пътя към духовното и физическото усъвършенстване на човека чрез политически игри и научни експерименти на границата на позволеното. Свят, в който хора-ментати са заели мястото на компютрите, справяйки се много по-добре. Свят, в който Космическото Сдружение държи монопол върху междузвездните полети, принуждавайки всички политически фактори да се съобразяват с него. Светът на подправката, тайнственият меланж, произвеждан на една единствена планета в познатия свят, даряващ младост и пророческа дарба. И неумолимо пристрастяващ. Който владее подправката, владее Империята. Всъщност, един доста добре описан и вълнуващ свят. Една нелоша, поне в началото, сюжетна линия. Едни почти симпатични герои. Плюсове все пак има доста. Дюн е поне за мен първият по-сериозен опит да се представи едно бъдещо човешко общество отвътре. Не просто в нова ситуация и със същите нрави, както е например в Ендър. Човечество, променено изцяло, с нови ценности и ново мислене. Изучаването на човешкото в лицето на ментатите и на Бин Джезърит е също една сравнително оригинална идея и ако тъпите кучки не бяха по-досадни от всички айезседайки наведнъж (между другото, Джордан е копирал грубо и нашироко от Дюн. Което също е черна точка за поредицата :р), щеше да бъде и добре развита. И... всичко това е покрито с едно абсолютно невъобразимо количество безсмислици. Диалози, които нямат абсолютно никаква идея, думи без цел и съдържание, обвити в мътен мистицизъм. Крайно нелогични сюжетни развръзки. Въобще това, което тотално проваля самата книга Дюн, е фактът, че Хърбърт казва много малко на читателя, до степен, в която за последния става невъзможно да разбере изобщо за какво става дума в дадена сцена, а оттам нататък и в сцените, които сюжетно произтичат от нея. Ето точно този проблем е препъни-камъкът за всеки Дюн читател. И докато все пак аз съм склонен да се съглася, че в оригиналния Дюн това не пречи толкова много и че книгата всъщност е по-скоро добра, отколкото лоша, и заслужава да бъде класически евъргрийн, то в нейните продължения... Е там нещата стават просто непоносими. В детайли ще се спра на това по-късно, сега искам да се върна на причините да ненавиждам поредицата.
Бях стигнал дотам, че феновете на Дюн боготворят нещо, което мен единствено дразни. Става дума именно за това. Изобщо не мога да повярвам, че някой може да харесва и да се радва именно на това огромно количество абсолютен литературен боклук и пълнеж. Съжалявам, но това е по-лошо и от Джордан. Както Властелина дразни с наивността и сюжетното си малоумие, така и Джордан дразни с крайно досадния си пълнеж от описания на платове и прически, но всичко това има смисъл, разбирате ли, има проклет смисъл! Това е свързан текст, можеш да го пропуснеш, ако искаш, можеш ехидно да му се присмиваш, но в крайна сметка то има някакъв смисъл. В Дюн няма. В Дюн е пълно с продължени до безкрайност диалози, в които всеки говори с криптирани реплики, които останалите се правят, че разбират, кимат мъдро и изръсват своята собствена крайно несвързана и дълбокомислена глупост. Ето това нерви. Много. И съм изключително фрустриран от факта, че die-hard феновете на поредицата намрират именно това за неин плюс. Сори, но фактът, че нещо звучи заплетено и философски, някак не е достатъчен, за да е истинска философия.
И тук опираме до втората ми причина да ненавиждам поредицата. Защото тя наистина можеше да е нещо много повече. Нали, има книги, от които също не се разбира нищо, но те са си hands down пълен боклук. Имаше една за Арктур там, винаги я давам за пример. Но Дюн можеше да е истинска балансирана смес от философия и художествена литература, каквато най-вероятно всеки – и във всеки случай аз – със сигурност би харесал. Просто има идеи, вярно не особено оригинални, но добри идеи, личат си, проблясват тук-таме... и потъват в масата на безсмислените брътвежи. Необратимо, безотказно и всеки път. Няма почти нито една ясно изразена мисъл. Не ме разбирайте погрешно, не че имам нещо против алюзиите, но как може читателят да разбере автора, без авторът да му помогне по някакъв начин? Невъзможно е просто да възприемеш нечий поток на мисли. Алюзиите трябва да са подплатени с някаква очевидност. В Дюн не са. Не можеш дори да си сигурен дали това изобщо са някакви алюзии със смисъл, или наистина са просто и-Хърбърт-не-знае-какво. Ами аз много често залагах на второто. И понеже имам известни пристрастия към философското ориентиране, няма как да не се ядосвам, че нелоши идеи, които биха постигнали значително по-добър успех дори с директно изказване, пропадат по този жалък начин. Това е. Не знам, може би не съм й дорасъл на философията и на изказа в книгата, но what the fuck, все пак? Фантастика се чете от хора около моята възраст. Не че не е възможно да съм абсолютно невъзприемчив олигофрен, ама пък да бях само аз...
Но така или иначе, дори да приемем, че зад всичко, написано в Дюн и продълженията му, има някакъв смисъл, който не само Хърбърт би могъл да дешифрира, пак остава проблемът с комерсиализма. Да, за мен тази поредица е абсолютен пошъл комерсиализъм. Не комерсиализма на Джордан, който се чуди какво да измисли, за да напълни поредните 600 стр, така че да не може да приключи поредицата. А може би един по-различен комерсиализъм, на човек, който иска да каже нещо, но не знае как, и го набутва в станалата си известна поредица, защото знае, че заради името ще се купува. Това е... това е гаден тормоз над читателя. Това не е художествена литература, по дяволите! Ако толкова искаш да пишеш философия, пиши философия, недей да заблуждаваш читателите, че си купуват роман в продължение на нещо, което някога им е харесало, но от което вече тотално си се отдалечил, защото искаш да кажеш нещо съвсем друго. Защото книгата "Дюн" наистина си струва. Може би не е велика, но определено си струва. Там, точно там, миксът между философия и действие е почти перфектен и макар че пак ги има споменатите смотани диалози, книгата е достатъчно увлекателна и оригинална, за да ги преглътнеш. Но дотам. Продълженията на Дюн нямат нищо общо с него, те са мъртвородена добавка, съществуват само, за да се опитат да изложат идеи, може би породени от, но определено не и във връзка с първоначалното повествование. Цялата поредица оттам-нататък е един фарс. Всяко следващо продължение е по-лошо от предишното, като всичко това кулминира в последната книга, довършена преди смъртта на Хърбърт, от която, ей Богу, не се схваща абсолютно нищо.
Понеже мисля, че от колектива само аз съм имал нервите да прочета всички книги от поредицата, ще ги разгледам накратко една по една, именно за да покажа жалкия колапс на една започнала толкова добре поредица. Просто не бива така. Между другото, предупреждавам, че надолу има известно количество спойлъри, но тъй като така и така идеята е да не я подхващате поредицата, няма значние :р. Може да пропуснете следващите абзаци и да прескочите до заключението ;).
В света, който вече описах, оригиналният "Дюн" започва с назначението – като част от сложна политическа игра – на дука на Каладън Лето Атреидски за имперски губернатор на пустинната планета Аракис, наречена още Дюн. Планетата, която произвежда подправката, досега владяна от смъртните врагове на Атреидите – родът на Харконите, ръководен от подлия манипулатор барон Харконен. Особеното в атреидското семейство е, че жената на Лето, лейди Джесика, е бин-джезъритка, част от тяхната сложна програма за генетично облагородяване чрез нагласени бракове. Противно на нарежданията на Ордена обаче, тя е родила син – момче, което тайно обучава на бин-джезъритските умения, с надеждата то да се превърне в лелеяната мечта и обект на страх за всички свети майки от Бин Джезърит – Куизац Хадерах, онзи, който вижда отвъд. На Дюн дук Лето се сблъсква с омразата на контрабандистите на подправката и наследената харконска администрация, но успява да се наложи не без помощта на верните си придоворни, сред които майстора на бойни изкуства Дънкан Айдахо. И така нататък, и така нататък, докато в крайна сметка след много перипетии въпросният син Пол се оказва начело на Империята. Така или иначе, както вече споменах, за мен "Дюн" си остава една добра и увлекателна книга, вярно с малко досаден псевдо-философски мистицизъм и неразбираеми диалози, но като цяло напълно четивен и приятен – с доста добре развити герои, включително от гледна точка на вътрешния им свят, с жива атмосфера, с напрегнат и интересен сюжет и с наистина оригинални идеи.
Историята продължава в "Месията на Дюн" – за съжаление на практика книга, в която не става абсолютно нищо. Сюжетът е сведен до един единствен заговор и аз лично изобщо не намирам основание тази книга да съществува, освен първите няколко страници, в които се описва Империята на Муад'Диб, и последните, в които Пол умира. Това, което имаме, е един император, измъчван от виденията си и от неспособността си да промени бъдещето, а и да възпре избухналия джихад в негово име и ордите легиони Свободни, които завлядяват със сила Галактиката и убиват заради него. Оказва се, че нищо-не-е-както-е-изглеждало® и нашият мил любим неизмеримо могъщ приятел страда. В крайна сметка в книгата наистина не става абсолютно нищо и единственото хубаво нещо в нея е, че Пол все пак е симпатяга.
Нещата обаче се влошават още повече с "Децата на Дюн". Докато "Месията" все пак запазва по нещо от оригиналния стил на първата книга, тук проблемът с диалозите и безсмислиците разцъфтява до невероятни висоти. Книгата разказва за събитията десетина години след изчезването на Пол, за лудостта на Алая и за племенниците й – близнаците Лето II и Ганима. Появил се е Проповедник, който настоява хората да изоставят мита за Муад'Диб, да спасят пустинята и да се върнат към корените си. Кашата е пълна и обстановката би била доста добра за една прилична политическо-интригантска книжка в стил първия Дюн, но уви няма нищо такова. В тази книга наистина не мога да открия една едничка добра черта. Тя е абсолютният апотеоз на проблема с празните диалози и невъзможността да се разбере нищичко. Не, може би не е апотеозът, но особено дразнещото е, че за разлика от последната книга (която Е апотеозът), тук някои неща се разбират, така че ти остава усещането за пъзел, който по никакъв начин не можеш да сглобиш, за неща, които нарочно не са ти казани, за да се мъчиш, и за думи, в които не можеш да вникнеш, защото всъщност може би няма нищо за вникване. Образите на героите също бележат спад, Джесика е по-досадна от всякога, лудостта на Алая е крайно неубедителна – хайде де, тя като дете е успяла да се справи, пък като зряла жена няма да може! Близнаците не са човешки същества, хиперинтелигентността им за мен е невъзможна за възриемане, те са далеч отвъд доста по-човешкия Пол. Изобщо не разбирам как Хърбърт си мисли, че може да предаде гледната точка на дете-гений-пророк. Това е очевидно невъзможно за нормален човек, защото ако би било, то и той би бил гений-пророк все пак. Сори, ама тука въображение не бачка и плоският опит тази невъзможност да се прикрие зад абсолютно некохерентните размисли на Лето е адски досаден. И мислите, и разговорите, и особено виденията му в меланжовата агония са почти нечетивни. Плюс това цялата голяма тайна с клана на Джакуруту е крайно неубедителна, там изобщо нищо не става. Пол (не е спойлър, верно, очевидно е от самото начало, че Проповедникът е Пол) в ролята на разбралия грешката си и невъзможността да не я е допуснал герой е толкова бозав, че просто нямам думи, а най-смешен е Фарад'н – наследникът на Корино. Бе изобщо...
И тъй, на края на книгата (стига дуднали за тия спойлъри, де! ми пише си го на корицата отзад това все пак), Лето ІІ се превръща в симбионт между човек и пясъчен червей, става безсмъртен и застава на престола като император, за да вкара човечеството в релсите на своята Златна Пътека, а сестра му и Фарад'н се женят, за да продължат родословието на Муад'диб. Приблизително 3500 години след това започва "Бог-император на Дюн". Империята е в желязната хватка на безсмъртния Лето, наложил мира, за който човечеството си мисли, че мечтае. Всички го мразят, пък той е мъдър и сам. Ситуацията е ползотворна за нелош сюжет и нелоша книга, но разбира се вие знаете какво следва. Мда, нищо не става. Почвате да схващате схемата. Изобщо не преувеличавах, когато казах, че всяка следваща книга от поредицата е по-смотана от предишната. Каквато риба е останала от "Децата", "Бог-император" я изтребва без никакви проблеми. Все пак да кажа първо неколцината добри неща, които могат да се изсмучат за нея. Обстоятелствата са променени и героите са нови, което е леко освежаване за поредицата. За съжаление въпросните герои са до един крайно досадни, като почнем от тривиалния Дънкан, през сервилния Монео, абсолютно излишния Малки и свършим със смешната бунтовна натура на Сиона (атреидката). Другото сравнително хубаво нещо е, че чистото количество на емблематичните безсмислени диалози е по-малко, отколкото в "Децата". Разбира се, има го голямото "но", че затова пък концентрацията им е на същото дередже, поради щото у те тая книга сюжет нема. По-зле е и от Месията. НИКАКВО действие, бе, ама абсолютно никакво. Пълна е единствено с вайкането на Сиона, със самосъжалението на Лето ІІ, с крайно криптираните му диалози с всеки около него (един такъв с една бин-джезъритка просто заслужава рамка. То бива, бива, бива...) и с няколко бегли опита за заговори. Ми сори, кърлингът е малко по-вълнуващ. А, между другото забравих да спомена, че както си му е нали традицията, всяка книга си има преди главите някой още по-дълбокомислен цитат за мото, който се предполага, че има някаква връзка със ставащото в главата. Няма. Но можете да не ги четете. Кеф. Та така, друго, което куца в книгата, е цялата почти липсваща завръзка, тъй като изобщо не става ясно какво и защо със Сиона. А сюжетът някак се крепи главно на това. Краят също е адски бозав и неубедителен, макар да е единствената част от книгата, където нещо все пак става. За героите споменах, но не съм се оплакал пълноценно от Лето. Както си беше крайно досаден с образа на вундеркиндски пророк, тук се превръща в един мърморещ дядка. Сега, разбираемо наистина за 3500 години нали, ама това не го прави по-симпатичен. Твърде нечовешки е, за да предизвика състрадание със самотата си, предполагаемият му хумор мисля, че само Хърбърт си го схваща, а крайно странните му монолози изобщо не допринасят за картинката. Абе все пак е по-добре, отколкото в "Децата", ама не твърде много.
Ениуей, основната ми критика към книгата, а и към всички продължения до този момент, е друга. Смотаната Златна Пътека! Какво по дяволите? След като това в крайна сметка е основната причина да развалят хубавия Дюн с тия продължения, белким да бяха обяснили за какво става дума, а? Не, сериозно, трябва да се предполага, че цялата идея е, че човечеството само си въобразява, че иска мир. Че на него не му трябва предвидимост. Трябва му риск. Опасност, на чийто фон да оцени живота. Обаче това нито е обяснено, нито е потвърдено, нито нищо. Подозирам, че при едно по-добро описание именно на тази идея, книгите дори нямаше да са чак такава боза. Не мога да разбера какво толкова е пречело на Хърбърт да остави Лето с думи прости да си обясни мераците. Вместо това въпросната Златна Пътека е завоалирана зад характерните хиляди метафорични безсмислия и една купчина странно звучащи думички, за които също никой нищо не разбира – като например Крализец, някакво огромно по значимост събитие, и Арафел, тъмнината на края на света. Е все пак! Защо човечеството не би могло без Златната пътека? И по-важно, с какво тя го спасява от въпросния Крализец. Или го включва в себе си? Кой да ти каже. Не и Хърбърт, всеки случай. А, и освен това, той нали хубаво наложи мир, за да докаже на човечеството, че не искат мир, но ако беше наложил война, дали пък нямаше да им докаже, че не искат и война? Все пак, нали такова...
Всъщност, предполага се, че следващите книги от поредицата би трябвало да покажат именно резултатите от Златната Пътека. Ни най-малко, разбира се. Петата книга, "Еретиците на Дюн" ни пренася още 10000 години напред в бъдещето. След смъртта на Бог-императора, човечеството, освободено от хилядолетното му иго (на..ъмм...мир), се Разпръсква по цялата Вселена. Предполагаме, че така осигурява оцеляването си и това е Голямата Идея. Ми ламерско, сори. И то доста. Както и да е. "Еретиците" може дори с малко въображение да бъде сметната за крачка напред. В нея има доста повече екшън, доближавайки се почти до оригиналния Дюн, и доста повече смисъл. Това е само на пръв поглед, обаче. Книгата всъщност служи единствено като предпоставка за следващата. По тази причина сюжетът е крайно нелогичен, защото всичко би трябвало да се обясни в следващата книга. Мотивите на героите остават неясни. Хубавото е, че получаваме малко по-подробна представа за обществата на Бин Джезърит и Бин Тлейлакс. Всъщност книгата е главно съсредоточена върху борбата на Бин Джезърит със завърналите се от Разпръскването "почитаеми мами", които са решили да завладяват всичко, усъвършенствали като оръжие секса. По-голямата част от книгата е през гледната точка на една света майка с атреидска кръв, Даруи Одрейди, и научаваме доста за самия Орден. При Бин Тлейлакс обаче нещата изобщо не стоят така. За мен поне е очевидно, че всичко покрай тях е току-що измислено, за да пълни сюжет. Нещата, които се разбират за тях, са неочаквани и нелогични. Също така по линия на тлейлаксианците има удивително количество фактологически противоречия с по-ранните книги и по-специално с "Месията". Значи, понеже много се разпрострях, да се оплача от няколко неща и в тая книга. Първо, ама нищичко значи не се разбира за почитаемите мами, освен най-основна информация. Ако последната книга беше нещо нормално, нещата биха били обяснени там, но уви.. Второ, Бин Джезърит бяха небалансирано по-могъщи от другите фракции. Уж много се страхуваха от мамите, а все пак ги разкатаха нататък без особени проблеми. Уж Тлейлаксианските Майстори бяха много умни, подли и дипломатични, пък бинджезъритките им разбраха всичките планове и пазените уж 15000 години тайни ей така, с едно щракване на пръсти, дето се вика. Ми малко тъповато. И последно, книгата е пълна с някакви абсолютно случайни разсъждения на герои за Живота, Вселената и Всичко Останало, които този път пък вече наистина нямат НИЩО общо със сюжета. Досега бяха завоалирани и неразбираеми, но поне се говореше за нещо познато. Тук Хърбърт съвсем му отпуска края и почва да си бълва някаква несвързана философия на конвейр.
И все пак по този параграф "Еретиците" са просто адски напрегнат трилър в сравнение с последната от поредицата – Дюн: Домът на Ордена. Просто с тази книга загубих всякаква представа за времето и пространството. Сериозно, това нещо е абсолютно нечетивно. По една страница на ден със сизифови мъки. Максимум. Забравете за действие. Забравете за всякаква кохерентност. Ако успеете да изчовъркате някакъв сюжет, само горчиво ще съжалявате, поради щото ще се нервите още повече на пълната липса на развитието на тоя сюжет. Книгата е просто пълна с някакви размисли, които нямат нищо общо и не интересуват никого. Героите отдавна са загубили всякаква симпатия, Пол поне си беше пич до края. Изобщо, ако не се бях вътрил да стигам чак дотук, тая книга щях да я зарежа на първите 50 страници. А тя е и дълга, мама й! От каквото може да се разбере, Орденът най-накрая превръща планетата си в нов Дюн, чрез откраднатия преди взривяването на Ракис червей. А през цялото време поредният Дънкан вижда някакви старци в някаква къща, за които нищо никога не стана ясно. Не стана ясно каква беше мистериозната сила, която преследваше почитаемите мами. Финалът и той е крайно отворен и без явна връзка с останалата част от книгата. Казват, че накрая всичко ставало ясно и човек разбирал схемата в цялата поредица. Може би. Аз не. Други казват, че Хърбърт все пак е планирал още една книга, в която всичко щяло да се разбере. Може би. Няма как да знаем, макар че синът му и Кевин Андерсън май щели да издават нещо като седма част по бележки на Франк. Честно казано, не знам дали ще имам нервите да я подхвана. Вярно, нервя се на всички тези неизяснени неща, зад които може би все пак има нещо. Но... след всичко това. Само съжалявам за легендата, която Дюн можеше да остане за мен. Само че просто вече не мога да гледам на нея по същия начин. Уви.