Архиви на злото

Чарлс Строс е един от най-самобитните съвременни писатели на твърда фантастика, известен със склонността си да смесва саркастичен хумор, голямо количество непознати на читателя латинитни термини и изключително точна спекулативна наука в творбите си. Тези негови отличителни черти присъстват и тук, в по-лековатата Архиви на злото, която е всъщност първият му издаден роман.

Сюжетът на книгата, която е първа част от поредицата Досиетата на Боб (The Laundry Files), ни занимава с (уж) реформирания хакер Боб Хауърд, който работи за тайна британска правителствена агенция – Пералнята. Преди това да ви е породило асоциации с бързи коли, опасни и красиви жени и смокинги, бързам да поясня, че Пералнята всъщност се занимава с математически-окултното, и по-точно с прикриването му от широката общественост. В света на книгата има множество паралелни вселени, пълни с разнообразна, невъобразима за нашите умове интелигентна сволоч. Съответно множество от магьосниците, познати ни от историята и популярната култура, всъщност са били математици, способни да решат определени уравнения, с което са създавали информационни или материйни порти към други вселени. Боб бива нает пряко волята си от Пералнята като програмист, след като случайно разбива сървърите им и се заиграва с ритуал за трансфер на масата на гигантско другоизмерно съзнание. В началото на романа обаче, след инцидент по време на обучение, в който убива обладан човек и спасява други шест, бива повишен в активна служба като агент на Пералнята, и естествено оттам нататък нещата се заплитат още повече и стигат до глобална заплаха. След романа e включен и спечелилият награда Хюго разказ Бетонената джунгла, който има по-политически насочен привкус и взима под прицел системата за масово улично наблюдение във Великобритания, естествено по върло фантастичен начин.

Жанрово книгата е невероятен миш-маш и Строс заслужава похвала за това колко умело балансира различните жанрове и тоналните им елементи без романът да страда от стилистична разпокъсаност. В Архивите на злото се преливат и преплитат алтернативна история, космически Лъвкрафтов ужас, шпионаж а ла Джон льо Каре и Лен Дейтън, елементи на бюрократична сатира, slice-of-life от скучноватия живот на IT специалист и върху всичко това един фин слой ърбън фентъзи. Книгата на няколко пъти ми напомни на поредицата за Патрулите на Лукяненко с моментите битовизъм от Шато Ктхулу (къщата на Боб и съквартирантите му), разпръснати из повествованието. Само че докато в Патрулите битовизмът е някак неотменна част от магическите моменти, тук Строс успява да създаде моменти на истински вселенски хлад, до някаква степен по-ефективни от тези на Лъвкрафт поради самоосъзнатата абсурдност на случките в романа и липсата на три камари епитети, изсипани преди и след падането на воала от чудовищното. Миговете на среща с радикално чуждото и враждебното сработват, защото споменатите късове бит са разпръснати между по-адреналиновите части на романа, и предоставят както отдих за главния герой и читателя, така и една основа на нормалност, контрастираща със задачите на Боб. Строс има опит с дребнавата офисна бюрокрация и успешно го пресъздава в атмосферата на заядливост и скука, царяща в офисите на Пералнята.

Светостроенето, доколкото има такова, е втъкано със сравнително малко количество скучни инфодъмпи. Като разказвач от първо лице Боб улеснява експозицията чрез разговорния си тон и сухото си чувство за хумор, а и защото като персонаж е бъбрив многознайко и не звучи тонално неконсистентно, когато се впусне в тирада за устройството на кръгове за призоваване, използващи високо напрежение. Има и интригуващи вметки за окултните математически експерименти на Обществото Туле и Третия райх, за подводници, погълнати от неизвестни създания, или за експериментите на Ръдърфорд и Бор с пациентки, страдащи от горгонски очи. В света на книгата самият акт на решаването на определени математически проблеми създава вълни в платоническото надпространство и влияяе върху машинарията на реалността. Употребата на точна наука за мен придаде по-скоро ню уиърд привкус, а не фантастичност на събитията и атмосферата в книгата. Макар че физиката и математиката ми се сториха хипотетичо правилни, крайният ефект от естетическото напрежение между Лъвкрафтовите елементи и научността създава по-различно усещане от други истории за спасяване на света от свръхестествена сволоч. Ако ви звучи твърде сложно за четене, не е. Реално романът е много по-лек от примерно Слепоглед, и за разлика от последния не изисква истинско разбиране на сложните научни концепции, по-скоро предлага бонус за математиците и IT гийковете. За останалите от нас лаици работи и просто като неразбираемо сложна магия.

Книгата не е без слабости, мудното темпо в началото преди сюжетните завръзки може да подразни някои читатели, както направи с мен, но когато набере скорост и инерция, определено достига задоволителна кулминации и в двете произведения между кориците. Друг проблем, който май е по-скоро типичен за Строс, съдейки по другите му творби, е че персонажите му говорят твърдо еднакво. Всички на оперативни или по-отговорни постове в Пералнята са умни, ок, схванахме, но когато има съвсем малка вариация между гласовете им и изразните средства, звучат авторови аватари. В тази връзка, нещо, което за мен е плюс, но за други може да е минус, е изключително компресираният стил на Строс. Под компресиран стил имам предвид голямото количество научни и други концепции, както и поп-културни препратки, които е способен да наблъска в изречение само чрез няколко думи. Ако читателят не е свикнал или не харесва такъв стил на писане, най-добре ще е да пропусне този автор. Лично мен ме дразни и слабата описателност на прозата, особено що се отнася до човешките персонажи, в главата ми повечето от тях си останаха картонени изрезки без отличителни черти. Последната слабост, която ми направи впечатление, е, че персонажът на Боб не се променя много в хода на наратива. Това е може би функция на ърбън фентъзи структурата на книгата, както и на факта, че е първата в поредица от (вече) седем романа и няколко повести.

При все тези забележки, Архиви на злото ми беше изключително забавна за четене, от най-добрия тип „литературна дъвка“. Не подценява читателя, качествена, но и четивна и написана със ясното съзнание, че ще се чете най-вече за удоволствие тип „само още една страница“. Препоръчвам я на феновете на твърдата фантастика и хоръра, както и на всеки, който търси нещо остросюжетно, изискващо малко повече умствено усилие.